И едва след огромен труд се създават апарати за изследване, способни да осветлят неизвестното и да го приобщят към опознатото. — Учителят огледа притихналите ученици и завърши: — Кими не ви каза още едно важно нещо. Областите с отрицателна гравитация в Космоса отдавна са били открити умозрително, но едва преди три века те са получили своето обяснение като пропасти от нашия свят към Тамас, или нула-пространството. Понякога в тях безследно изчезвали звездолетите на други цивилизации, защото не били приспособени за движение в нулевото пространство. На още по-голяма опасност се излага звездолетът с прав лъч. При най-малката грешка в уравновесяването на полетата той рискува да се отплесне или в нашето пространство Шакти, или в пространството Тамас. От Тамас връщане няма. Ние просто не знаем какво става там с нашите предмети. Дали настъпва мигновена анихилация, или пък всички активни процеси замират също така мигновено и превръщат звездолета в грамада абсолютно мъртво вещество (това ново понятие за веществото също бе последица от откриването на Тамас). Сега вие можете да си представите опасността, на която са се излагали първите ЗПЛ — Звездолети с прав лъч — и сред тях — «Тъмен пламък». Но хората приемали този чудовищен риск. Възможността мигновено да проникнеш до нужната точка от пространството заслужавала всякакъв риск. А съвсем доскоро овладяването на безкрайността на Космоса изглеждало абсолютно невъзможно, не се виждали никакви пътища за премахването на това проклятие за всички времена и всички цивилизации на Космоса, които били свързани във Великия пръстен, но можели да се виждат едни други само на екраните на външните станции.
От триста години насам човечеството навлиза в ЕСР — новата Ера. Осъществява се смелата мечта на хората и далечните светове се намират на една ръка разстояние от нас — по време.
Естествено, практически движението на ЗПЛ не става мигновено. Необходимо е време за навлизане в нула-пространството, време за много точно пресмятане на точката за излизане и за довличане на звездолета от най-близката точка до целта с обикновените анамезонни мотори и подсветлинна скорост. Но какво са два-три месеца такава работа в сравнение с милионите светлинни години разстояния на обикновения спиралносветлинен път в нашето пространство! Дори разликата в скоростта на костенурката и обикновения звездолет не е нищо в сравнение със ЗПЛ.
Сякаш илюстрирайки думите на учителя, влакът се гмурна в дълъг тунел. Във вагона светна опалова светлина и подчерта непрогледния мрак зад прозорците. Пред тях внезапно грейна и се разстла необятна равнина, обрасла със сребриста трева. Широко се завъртяха и побягнаха настрана вихрите, вдигнати от стремителното движение на вагоните. Яркосинята ивица в далечината загатна стъпаловидните древни планини, сред които по посока към Индийския океан се намираше платото Реват. То беше близо до гарата и за да стигнат до него, младите пътешественици не се нуждаеха от нищо друго освен от собствените си, достатъчно тренирани в ходенето и бягането крака.
Далечният бряг се отгатваше само по нюансите на небето и на клонящото към залез слънце. Тревата шибаше голите крака на пътниците и ги караше да чувствуват парещ сърбеж, вятърът облъхваше гърбовете им със суха жега. Възходящите въздушни струи бяха заградили пръстеновидната верига от плоски хълмове с трепкаща стена. Когато се изкачиха на билото, младежите замряха. Неочаквана горичка от грамадни секвои закриваше центъра на платото. Трийсет и четири широки пътечки — според броя на главните вектори на Великия пръстен — се разпръскваха от горичката към склоновете на околните хълмове от кафяв базалт, които бяха изсечени отвесно и покрити с някакви барелефи.
Учениците не се спряха да ги разглеждат, а тръгнаха по белите камъни на главния път към горичката. Само две кръгли колони от черен гранит бележеха входа. Под протегнатите на огромна височина клони на секвоите отслабна заслепяващото слънце и утихна шумоленето на вятъра. Суровата мощ на гигантските дънери накара учениците да забавят стъпки и да понижат гласове, сякаш бяха проникнали в отдалечено от целия свят скривалище на някаква тайна. Те се споглеждаха с вълнение и любопитство, очаквайки нещо необикновено. Но когато излязоха на централната поляна под предишното неумолимо ярко небе, паметникът на звездолета «Тъмен пламък» им се стори прекалено обикновен.
Моделът на кораба — полусферичен купол от тъмнозелен метал — беше разсечен от груба права цепнатина, сякаш направена с колосален меч. Около основата му, под пръстеновидната издатина, бяха разположени статуите на хора. Площадката — подножието на паметника — представляваше стегнато навита спирала от светъл, огледално полиран метал, врязан в черния матов камък.
Броят на скулптурите във всеки полукръг от двете страни на цепнатината не беше еднакъв: пет — от западната, осем — от източната. Учениците бързо отгатнаха простата символика.
— Това е смъртта, която разделила загиналите на планетата Торманс и завърналите се на Земята — тихо каза Айода, леко пребледняла от обзелото я чувство.
Учителят мълком наведе глава.
Глава първа
Митът за планетата Торманс
— Позволете ми в заключение да разкажа за произхода на името. През петия период от ЕРС в западната сфера на световната култура нараствало недоволството от цивилизацията, рожба на капиталистическата форма на обществото. Мнозина писатели и учени се опитвали да надникнат в бъдещето. Предчувствието на художниците будело тревога в мислите на най-добрите умове пред наближаващата криза през годините, когато назряващите противоречия завършвали с военни конфликти. Но след изобретяването на ракетите за далечни разстояния и ядреното оръжие опасението за бъдещата съдба на човечеството станало всеобщо и, естествено, се отразило в изкуството. В Дома на изкуствата се пази една картина от онези времена. Късият и́ надпис е съвсем ясен за нас: «Последната минута». На обширно поле са строени в редици гигантски ракети, подобни на високи кръстове в старинни гробища. Ниско над тях е надвиснало мътното, лишено от слънце небе, застрашително щриховано от острите копия на бойните заряди — ужасните носители на термоядрената смърт. Страхливо озъртайки се, сякаш самите те изплашени от стореното, хората тичат в индийска нишка към черната пещера на дълбокия блиндаж. Художникът е съумял да предаде чувството за страшната беда, вече неотвратима, защото в отговор на гибелта на милиони невинни хора някъде оттам, накъдето са насочени кръгообразните чудовища, ще дойде не по-малко убийствен отговор. Ще загинат не онези, които тичат към блиндажа, а изобразените в другата половина на диптиха мъж и жена, млади и симпатични, коленичили на брега на голяма река. Жената притиска към себе си пеленаче, а по-голямото момченце здраво се е вкопчило в баща си. Мъжът прегръща жената и децата си, той е обърнал глава назад, натам, където от наближаващия облак на атомната експлозия се подава гигантският меч, надвесен над жалките фигурки на хората. Жената не се озърта — тя гледа към зрителя — и безкрайната мъка на обречеността, отпечатана върху лицето и́, потиска всекиго, който види тази картина. Не по-малко силно е изразена безпомощността на мъжа — той знае, че всичко е свършено, и му се иска само едно — краят да дойде по-скоро.