Станимир Йотов
Предговор
В края на всички неща
В „Пътят“ мъж и дете вървят през студения, мрачен и осеян с пепел пейзаж на един постапокалиптичен свят. Двама от последните оцелели на земята, чиито имена и възраст не научаваме до края. Това е максимално простата сюжетна линия на този роман, която се свежда до екзистенциалната потребност на един баща да запази живота на своя син. Той иска да съхрани и надеждата му в един свят, в който няма място за живот и надежда. Ден след ден, те вървят на юг по пътя, водени от неумолимия импулс да се движат. Романът е съставен от няколкостотин изолирани момента, откъслечни диалози и епизоди на действие, но в тази проста рамка постепенно се разгръща една покъртителна история, която звучи като древен мит. Библейските реминисценции и образност се преплитат с отгласи от древногръцката трагедия в този хуманистичен разказ за обичта и отчаянието. Представете си, че се намирате в обречен свят без бъдеще, в „който прокуденото слънце обикаля земята като скърбяща майка с лампа“, някъде зад хребета се издигат огньовете на диви канибалски култове, а до вас е едно дете, чийто живот трябва да съхраните. Представете си, че скоро то ще остане само сред този зловещ пейзаж и ще се докоснете до разтърсващия емоционален заряд на този роман. И точно в това е магическата сила на „Пътят“, който черпи патоса си от най-изконните чувства, присъщи на човешките същества. Обичта и болката. „Всичко красиво, прекрасно и скъпо за нечие сърце има общ произход в болката. И всички тези неща са родени в мъка и пепел“, казва авторът на едно място в книгата, и сетне вдига воала, за да ни покаже един баща, който шепне до спящото си момче: „Аз имам теб.“
Героят обитава свят, в който не е останало нищо от онова, което е познавал: ...
Той лежеше и слушаше как водата капе от клоните на дърветата. Студът и тишината. Суровите странстващи ветрове разнасяха пепелта от доскорошния свят сред пустошта. Събираха я на вихрушка и я разпиляваха отново. Всичко беше откъснато от котвата си. И сега летеше в пепеливия въздух, трептящо и мимолетно. Само сърцето ми да беше от камък.
Понякога го спохождат прозрения за зловещата реалност, която го обгражда: ...
Излезе навън под сивата светлина и за един кратък миг прозря абсолютната истина за света. Студеното неумолимо кръжене на незавещаната земя. Непреклонен мрак. Слепите кучета, теглещи колесницата на слънцето, продължаваха своя бяг. Съкрушителната черна празнота на вселената. И някъде две преследвани животни трепереха като лисици в леговището си. Време на заем, свят на заем и очи на заем, с които да бъде ожален.
И когато волята бъде разколебана, когато мракът надвисне, и безсилието стане непоносимо, идва контрапунктът на обичта, която те заставя да продължиш да живееш: „Моето сърце — каза той. — Моето сърце… Знаеше, че момчето беше единственото нещо, което стоеше между него и смъртта.“
Именно това странно люшкане от отчаянието към обичта и сетне обратно към отчаянието поражда патоса, който нажежава повествованието до бяло и го извисява до висотите на древен богоборчески мит: „Там ли си? — прошепна мъжът. — Ще те видя ли най-накрая? Имаш ли шия, за да те удуша? Имаш ли сърце? Проклет да си навеки, имаш ли душа? О, Господи, прошепна той. О, Господи.“
* * *
Маккарти не обяснява какво е довело до глобалния катаклизъм, унищожил света. Дава ни само един щрих, който ни оставя да гадаем какво се е случило: „Часовниците спряха в 1:17. Дълъг лъч светлина и после серия от глухи сътресения.“ Метеор? Вулканично изригване? Ядрена катастрофа? Читателите няма да получат отговор. Какво е станало след това? Тук Маккарти отново е пестелив, рисувайки обсебващи картини от ранните дни на апокалипсиса: „Призори хората лежаха по тротоарите полуизгорели, от дрехите им се издигаше дим… Година по-късно започнаха пожарите по планините и налудничавите напеви. Крясъците на жертвите. Денем набиваха хора на колове покрай пътя. Какво бяха сторили те?“ Въпреки своята абстрактност и неопределеност, „Пътят“ постепенно се превръща в безмилостно предупреждение за сянката, която е надвиснала над нашата цивилизация и за това колко крехко е всичко. Според някои критици романът на Маккарти е странно сечение между алегоричните притчи на Самюел Бекет и Жосе Сарамаго и хорър историите на Джордж Ромеро. Но онова, което отличава „Пътят“ от „Нощта на живите мъртви“ и не позволява да четем книгата като римейк на филм на ужасите, е богатството и красотата на стила и хуманизмът.
Езикът, с който Маккарти рисува страховитите си видения, е екстатичен и екзалтиран, благодарение на което от романа струи светлина въпреки мрачните пейзажи и епизоди. В „Пътят“ има пасажи, които се отличават с такава изключителна лирическа красота, че в ума се включват някакви невроестетически вериги, които пораждат същото чувство, каквото човек изпитва, когато се спре пред прекрасна картина в галерията. Учудващо е съчетанието на изящната лиричност с ужасяващата образност на картините, в което може би се крие и стилистичното тайнство на Маккарти. Песимизмът наистина доминира тук и в същото време читателят вижда отвъд него. Това е изкуство, което едновременно плаши и вдъхновява. Хипнотичната проза на Маккарти притежава свойството да улавя неуловимото: надеждата пред лицето на безнадеждността, ефимерната природа на съществуването, изчезващите светове, които всички ние носим в себе си. Макар фокусът да е постоянно върху двама безименни пътници, ние постепенно осъзнаваме, че те носят огъня на целия човешки род и съдбата на целия свят зависи от баланса на тяхната безнадеждна мисия. В „Пътят“ отекват отгласи от „Робинзон Крузо“, „Повелителят на мухите“ и „Книгата на Йов“ и въпреки това тази гениална творба има свой стил и послание, които я правят уникална и неповторима. Това е книга за нежността, която стои над всичко. Светът е унищожен, но въпреки цялата разруха, остава тънката нишка на надеждата — дори в края на всички неща…
От преводача
Когато се събуди в гората, в тъмнината и студа на нощта, той протегна ръка, за да докосне детето, което спеше до него. Нощите бяха по-тъмни от мрака, а всеки следващ ден по-сив от предишните. Като началото на някаква студена глаукома, която замъгляваше света. Ръката му се издигаше и спускаше леко с всеки скъпоценен дъх. Той отметна найлоновата мушама, надигна се сред купчината вонящи връхни дрехи и одеала и потърси на изток някаква светлина, но такава нямаше. В съня, от който се беше събудил, мъжът се бе залутал в странна пещера, воден за ръка от детето. Светлината играеше върху влажните варовикови стени. Като поклонници от древна легенда, погълнати и изгубени сред вътрешностите на гранитен звяр. Дълбоки каменни тръби като на орган, където водата капеше и пееше, отброявайки равномерно и непрестанно минутите, дните и часовете на земята. И в далечния край на пещерата едно създание надигна мократа си паст от каменното езеро и се загледа в светлината с мъртвешкибелите си незрящи очи като яйца на паяк. Сетне завъртя глава ниско над водата, сякаш за да улови миризмата на онова, което не можеше да види. Голо, бледо и прозрачно, чудовището стоеше приведено, а алабастровите му кости хвърляха сянка върху скалите зад него. Червата му, туптящото му сърце. Мозъкът, който пулсираше в матовата стъклена камбана. То разтърси глава наляво-надясно, простена тихо, обърна се и потъна безшумно в мрака.
С първата сивкава светлина на деня той стана, остави момчето да спи и тръгна по пътя. Сетне приклекна и се загледа на юг. Гола, мълчалива, безбожна земя. Предполагаше, че е октомври, но не беше сигурен. От години не поддържаше календар. Пътуваха на юг. Нямаше да оцелеят тук още една зима.
Когато стана достатъчно светло, че да използва бинокъла, той огледа долината. Нещата постепенно изплуваха в утринния мрак. Меката пепел се виеше над асфалтовата настилка. Проучи каквото можа. Няколко участъка от пътя надолу сред мъртвите дървета. Търсеше да види нещо като цветно петно. Някакво движение. Следа от издигащ се дим. Мъжът свали бинокъла, дръпна памучната маска от лицето си, избърса носа си с опакото на ръката и отново огледа периметъра. Сетне просто седна, без да сваля бинокъла, наблюдавайки как пепелявата светлина на деня постепенно се трупа над земята. Знаеше само, че отговорността за детето лежи на неговите плещи. Мъжът каза: Ако то не е думата на Бог, Бог никога не е говорил. Когато се върна, момчето още спеше. Той дръпна синята найлонова мушама от него, сгъна я и я понесе към пазарската количка, където грижливо я прибра. Върна се оттам с чиниите, няколко царевични питки в найлонова торба и пластмасово шише със сироп. Разгъна на земята малката мушама, която използваха като маса, нареди всичко там, извади пистолета от колана си, сложи го на покривката и сетне просто седна, наблюдавайки момчето, докато спеше. През нощта беше свалил маската от лицето му и сега тя беше заровена някъде сред одеалата. Продължи да следи момчето с очи, после погледна към пътя между дърветата. Тук не бяха в безопасност. През деня лесно можеха да бъдат видени от пътя. Момчето се завъртя сред купчината одеала. Отвори очи.
Здравей, татко, каза то.
Тук съм.
Знам.
Час по-късно бяха на пътя. Мъжът буташе количката, а на гърба си и двамата носеха раници с най-важните неща. В случай че се наложеше да изоставят количката и да бягат. Към дръжката на количката беше привързано хромирано огледало от мотоциклет, с което наблюдаваше пътя зад тях. Мъжът намести раницата малко по-високо на раменете си и огледа пустата местност. Пътят беше безлюден. Долу в малката долина се виждаше спокойната сива серпентина на реката. Неподвижна и ясно очертана. Покрай брега имаше клюмнали стъбла на мъртви тръстики. Добре ли си? — попита той. Момчето кимна. Сетне потеглиха по асфалта под бронзовата светлина, тътрейки крака през пепелта. Всеки от тях беше целият свят за другия.
Прекосиха реката по един стар бетонен мост и няколко мили по-нататък стигнаха до крайпътна бензиностанция. Стояха на пътя и се взираха в нея. Мисля, че трябва да видим какво има там, каза мъжът. Да хвърлим един поглед. Тръгнаха през бурените, които се разпадаха около краката им на прах. Преминаха през разнебитената асфалтова площадка и намериха резервоара за помпите. Капакът го нямаше и мъжът се облегна на лакът, за да помирише тръбата, но миризмата на бензин беше едва доловима и спарена. Той се изправи и погледна към сградата. Колонките си бяха там и колкото и да беше странно, маркучите бяха окачени на мястото си. Прозорците бяха непокътнати. Вратата към сервизното помещение беше отворена и мъжът влезе вътре. На стената имаше метална кутия за инструменти. Провери чекмеджетата, но не намери нищо, което да му е от полза. Половининчова чашка за развиване на винтове. Храпово колело. Стоеше и оглеждаше гаража. Метален варел, пълен с боклуци. Влезе в офиса. Навсякъде се стелеше пепел и прах. Момчето стоеше на вратата. Метално бюро, машина за броене на пари. Няколко стари наръчника за автомобили, просмукани от влага и набъбнали. Балатумът беше на петна, отлепен от пода и подвит под течащия покрив. Мъжът вдигна телефона и набра номера на бащиния си дом от онова отдавна отминало време. Момчето го наблюдаваше. Какво правиш? — попита то.
Четвърт миля по-надолу по пътя той се спря и погледна назад. Не мислим правилно, каза мъжът. Трябва да се върнем. Сетне избута количката встрани от пътя и я катурна настрани, така че да не се вижда. Оставиха и раниците и тръгнаха обратно към бензиностанцията. В сервизното помещение той преобърна металния варел с боклуци и отдели настрани всички еднолитрови пластмасови бутилки от машинно масло. Седнаха на пода и се заловиха да обръщат бутилките с гърлото надолу, така че нищожните капчици да се стекат по стените. Събраха течността в един тиган и скоро имаха почти половин литър масло, което наляха в една от бутилките. Мъжът зави внимателно капачката, избърса я с парцал и я претегли в ръката си. Масло за тяхната малка лампа, за да осветяват дългите сиви сумрачни вечери и дългите сиви утрини. Можеш да ми прочетеш приказка, каза момчето. Искаш ли, татко? Да, каза той. Искам.