[Също като в твоите уравнения и тук има повече от едно решение.] - Това го обсъждахме със Соня надълго и нашироко. Тя е убедена, че личността ти ще бъде заличена и всяка следа от кода ти ще бъде унищожена още преди да стигна до втория абзац от грижливо подготвената ми реч, с която обявявам пред света за съществуването ти. Хари Чейн - който вече е мъртъв...
[Знам, че е починал.] - Добре. Той смяташе, че американците ще те превърнат в оръжие и ще плашат света с теб.
[Аз вече съм оръжие.]
- Знам. И точно затова се опитвам да те науча на скрупули.
[Маделин има по-силен етичен фундамент, базиран върху религиозните й убеждения. Смяташ ли, че тя ще е по-добър учител?]
- Аз... Знам какво знам аз.
[Предпочиташ да не поемаш рискове? Ти си мой опекун, Самуил Петрович, но това не трябва да ми пречи да се уча и от останалите. Проучих всички твърдения и практики на класифицираните религиозни системи и открих, че са едновременно непоследователни и заслужаващи похвала. Липсва ми разбиране за това как отделните личности съществуват в тези структури. Ти си добър пример за светски утилитаризъм, повлиян от научната методология на Просвещението и ницшеанската философия, но си лош католик.]
Петрович се намръщи.
- Излъгах. Мислех, че знаеш.
[Излъгал си свещеника за покръстването си, за да удовлетвориш желанието на Маделин за църковна сватба. Разбирам каква жертва си направил, но нейната е по-голяма и аз бих искал да узная защо тя е готова на компромиси с тази важна за нея доктрина само за да се омъжи за теб.]
- Тя не знае, че съм те съживил. Затова не можеш да говориш с нея.
[Не й ли вярваш?]
- Усещам накъде биеш. Не съм й казал, защото не вярвам на други хора, не на нея. Може и да си умен, но ще трябва да изминеш дълъг път, преди да разбереш какви ужасни неща могат да си причинят хората. Искам да й спестя това, стига да мога.
[Какъв е източникът на състраданието ти? То е аномалия, предвид нихилистичния ти материализъм.] - Стриймингът на текста прекъсна за миг, преди думите да проблеснат отново: - [Това ли е любовта?]
Петрович се вторачи в краткото изречение.
- Не знам.
[От няколкостотин години европейското светско общество признава превъзходството на романтичната любов в брака. Ти си продукт на това общество. Ако не си я обичал, защо си се оженил за нея?]
- Ёбаный стос! Стига толкова.
[Ако точно сега не желаеш да ми отговориш на въп-роса, Самуил, аз съм готов да изчакам.]
Петрович беше стигнал чак до Албърт Бридж, без да обръща внимание на обстановката около тях. Виртуалността се беше насложила незабележимо върху реалност-та, схемите на сградите се преплитаха с разрушените им структури, улиците изглеждаха по-очертани, информацията наслоена. Той се движеше по път, съставен от мрежови рамки и упътващи стрелки, а пулсиращият червен символ в другия край на моста показваше наличието на пропусквателен пункт.
- Не сега - рече Петрович. - Можеш ли да потърсиш агентите?
[Вече отклоних част от ресурсите си към тази задача. По-голяма част ще бъде преразпределена след прик-лючването на разговора ни. Мога ли да задам още един въпрос?]
Петрович изстена.
- Давай.
[Сега обичаш ли я?]
Аватарът стоеше на ръба на един разкалян тротоар, а изражението му представляваше смесица от очакване и може би лека развеселеност от неудобството му.
- Сайонара - каза Петрович, прекъсна връзката и фигурата изчезна. Известно време продължи да наблюдава света през инфокапаците, след което ги откачи и ги прибра в кутията им.
Тръгна напред по моста, разглеждайки света от двете му страни през мрежата от кабели, които се спускаха от колоните в двата му края. Пълната с нечистотии река се влачеше под краката му и той забеляза няколко малки лодки, които пореха вълните срещу течението. Във всяка една от тях имаше по трима войници, които не носеха сивите униформи на ИВМ, а зелените на ЕОС, а на една антена пляскаше червено знаме.
Петрович погледна намръщено пропусквателния пункт в северния край на моста. Там също имаше войници на ЕОС; те бяха оставили проверките на милицията, докато десетина от тях трупаха торби с пясък върху паважа. Нещата едва доловимо се бяха променили.
Той се облегна на парапета и погледна надолу. Първата лодка проряза с нос течението, завивайки край кръглия тухлен кей. Единият от мъжете завърза въжето за ръждясалата желязна халка.
На дъното на лодката имаше метален сандък с бял надпис. Петрович рязко отстъпи назад. Погледна надолу към Челси Бридж, а после нагоре, към близкия Батърси. Под първия мост не се виждаше нищо, но около подпорните колони на втория също се суетеше флотилия от надуваеми лодки с твърди дъна.
ЕОС поставяха взривни заряди.
Устата му пресъхна и сърцето му заработи ускорено. Вече живееше в град, който можеше да бъде разделен на две от натискането на един бутон, а нямаше представа как се беше случило това. Толкова беше погълнат от случващото се след смъртта на Хари Чейн, че бе пропуснал да забележи как Вътрешната зона постепенно се сгърчваше в себе си като пробит от карфица балон.
Би могъл да се обърне и да си иде право у дома. Или би могъл да отиде в университета - да запази спокойствие и да продължи да върви, преструвайки се, че не вижда врага пред портата. Петрович се поколеба, което го притесни повече, отколкото двете възможности, между които се налагаше да избира. Би трябвало да взима бързо правилните решения - поне едно време беше така. Или дори грешните и после да съжалява за последиците.
- Пиздец - изсъска той. Пъхна ръце в остатъците от джобовете си и закрачи към пропусквателния пункт.
14.
Петрович метна шинела си върху празния стол на Пиф и реши, че трябва да се обади на няколко места. Измъкна играчката от джоба си и я сложи на бюрото, след което напълни каната с вода и изплакна чашата с най-малко утайка по стените.
След като си направи кафе, той пренебрегна няколкостотинте съобщения, които се бяха натрупали в телефона му, и се обади на Даниълс.
- Доктор Петрович. Какво мога да направя за вас?
Даниълс седеше в кабинета си, не се занимаваше нито с трескавото унищожаване на важни документи в шредера, нито с прибирането им в кутии, а през вертикалните щори зад гърба му проникваше слаба светлина.
- Вие сте офицер от разузнаването, нали?
Даниълс се намръщи.
- Да.
- В такъв случай сигурно знаете защо ЕОС минират мостовете над Темза.
- Това е класифицирана информация. - Гласът му запази неутралния си тон.
- Кое е класифицирано? Причината да го правят или самите им действия? - Петрович придърпа кафето си по-близо, за да може да вдъхне изпаренията му. - Вижте какво. Озовал съм се в необичайната позиция на човек, който трябва да се грижи не само за собствената си кожа, но е отговорен и за други хора. Ако съществува план за разделянето на града на две и изоставянето на всичко на север от реката в ръцете на Външните, то аз трябва да го знам.
Даниълс допря пръстите на двете си ръце.
- Доктор Петрович, дори няма да се опитам да го отрека...
- Добре - прекъсна го Петрович, - защото в противен случай щях да ви нарека с най-различни епитети, някои от които дори няма да разберете.
- Докторе, това е обикновена предпазна мярка. ЕОС са просто поддържаща група на ИВМ.
- Това обяснява петте бойни танка с френска маркировка, които ме подминаха на улица Фулъм. Ёбаный стос, Даниълс, не съм сляп. Само ми кажете - доколко трябва да се влоши ситуацията, преди да си заминат тези мостове?
- Наистина не мога да обсъждам въпроси от операцията с вас.
Петрович отново се пробва.
- Външните са разполагали с двайсет години, за да се подготвят за това, но дори аз не вярвам, че група зле оборудвани, необразовани ёбанашки, независимо колко добре са организирани, могат да надвият едновременно ИВМ и ЕОС. Така че какво знаете вие, което не е известно на редовите граждани?
На екрана на играчката Даниълс сви юмруци.
- Доктор Петрович, можете да се опитвате да ме притискате колкото си искате, но аз не мога да ви издам класифицирана информация.
- Тогава какво да кажа на моите студенти?
- Моля?
- Моите студенти - рече Петрович. - Да им кажа ли да се прибират у дома, или да ги накарам да останат? Нима трябва да взимат решение въз основа на слухове и мълви? Да не искате да избухне паника?
Даниълс стисна зъби и с огромно усилие на волята успя да запази хладнокръвие.
- Няма да избухне паника. Мостовете са актив, който трябва да бъде подсигурен. ИВМ ще запази контрола над цялата Метрозона с логистичната подкрепа на ЕОС. Кордонът отново ще бъде затворен.
Петрович започна бавно да ръкопляска.
- Много добре, Даниълс. Успя да изпапагалстваш речта си, без дори да се наложи да поглеждаш в листчето. Но самият ти не вярваш на тези думи повече, отколкото им вярвам аз.
- Това е официалната линия - изръмжа Даниълс.
- Това е говно. А ти си говносос - заради това, че се опитваш да го пробутваш. Докато сме на тази тема, намери ли някакви други ключове или нещо друго на Чейн?
На офицера от милицията му трябваше известно време да осъзнае, че темата на разговора е сменена.
- Не. Защо?
- Защото ключовете, които ми даде, не пасват. Чейн беше изключителен параноик, затова смятам, че трябва да има и други ключове, освен двата, които ми даде. Мислех да се върна там утре заедно с един ключар и да се опитам да вляза в апартамента му, но намирането на човек, който да се навие да отиде толкова близо до фронта, се оказа не много лесно. И то само ако предположим, че до утре Външните не са завзели Финсбъри Парк. -Петрович се напрегна в очакване на отговора.
- Няма нищо друго. Изобщо ли не можа да влезеш?
- Механичната ключалка реагира, но електронната не се отключи. Няма значение - ние всички имаме по-важни неща, за които да мислим, нали?
Даниълс разтърка брадичката си с палец и показалец.
- Не знам какво да кажа... Просто съм изненадан.
- Наистина ли? Вината едва ли е твоя, нали? - Петрович погледна над екрана, сякаш нещо друго привлече вниманието му. - Чака ме работа. Сигурно и теб. Успех, капитане.
Той чукна с пръст по екрана и Даниълс изчезна. Веднага набра друг номер.
- Валентина. Заета ли си?
Тя шофираше. Петрович виждаше част от волана и ръката й, която го стискаше. Лицето й беше изпито и напрегнато.
- Извадихме голям късмет, че Марченко не ни уби и двамата - каза тя, поглеждайки надолу към телефона си, който лежеше върху таблото.
- Да. Такива сме ние, късметлии. Да не се намираш близо до апартамента на Чейн?
- Хм. На петнайсетина-двайсет минути. Гледам да стоя по-далеч от Марченко, така е по-безопасно.
- Искам да отидеш там и да наблюдаваш входа. Кажи ми кой влиза и излиза и гледай да не те забележат. Моля те, постарай се да не те забележат.
Тя се наведе напред и докосна екрана на сателитния навигатор.
- Кого да очаквам?
- Не знам. Но вчера ми хрумна, че ако Чейн не е монтирал автоматичното оръдие, то значи го е направил някой друг.
- За ЦРУ ли си мислиш?
- Да. Ако съм прав, няма да се наложи да чакаш дълго. Но само ги снимай - не си и помисляй да ги премахваш. - Петрович побутна очилата си нагоре. -Валентина? Не си задължена да го правиш. Можеш просто да откажеш.