- Обясни.
- Настъплението на Външните разчиташе на това, че потокът от бежанци ще попречи на защитниците да им се опрат. Докато се движеха по петите на последните жители на Метрозоната, напускащи домовете си, те имаха всички шансове да спечелят. Но сега изостават. Подценили са способността на населението да действа бързо, когато във вентилатора се удари говно. Ако ЕОС успеят да стоварят достатъчно войска, за да удържи линията, да отворят достатъчно точки, през които да изтласкат Външните в терените под директен обстрел, и след това да не се разколебаят, докато изстрелят последния куршум... - Петрович се заслуша в непоколебимия ритъм на експлозиите, отекващи в тунела. - Аз бих могъл да спечеля тази битка.
- Способността ти да се самовеличаеш не спира да ме изумява - изсумтя Миямото. - Ти не си бог. Не си генерал. Ти си едно слабо, користолюбиво, заблудено улично хлапе, което никога няма да порасне.
Петрович прекара езика си няколко пъти по зъбите, изчаквайки обзелия го гняв да утихне.
- Не виждам наблизо друг човек, който да има няколко уравнения, кръстени на неговото име. - Той се престори, че оглежда сенките за призраците на Шрьодингер, Ферми и Хайзенберг. - Освен това съм единственият, който носи ёбаное фенерче! Така че просто гледай и се учи!
Той се изправи на крака и подхвана Люси под миш-ницата. Тя вдигна глава към него.
- Сега ли?
- Да. Съжалявам. - Петрович й помогна да се изправи и продължи да я придържа, докато не възстанови равновесието си.
- Готова съм - рече тя, макар че краката й едва я удържаха. Тъмнината на тунела се стовари върху нея, но успя да се пребори с нея. - Да, готова със сигурност.
Придвижиха се до малката дига от баласт, която се издигаше между двете линии. Камъчетата хрущяха под краката им, издавайки резки, отличителни звуци, които си контрастираха с тъпия басов бубтеж, отекващ около тях. Без картата си Петрович можеше само да предполага, че са стигнали до средата на пътя и че вече би трябвало да могат да виждат края на тунела.
Но той не се виждаше: Петрович не можеше да си спомни дали пред тях имаше завой, който да го скрива от погледите им, затова отмести малкия екран леко встрани, за да привикнат очите му с тъмнината.
- Чёрт. - Той рязко затвори капака на играчката и застина неподвижно на мястото си. Люси, която вървеше зад него, се блъсна в протегнатата му ръка и тихо изписка от страх.
Той гледаше и се ослушваше; нямаше пулс, който да отеква в ушите му. Миямото като че ли беше изчезнал, но от лявата му страна се чуваше запъхтяното дишане на момичето. Между тези тихи звуци и подзвуковите виб-рации от експлодиращите снаряди се долавяше тихият шепот на гласове. Светлините бяха неподвижни, макар от време на време някоя от тях да примигваше, сякаш пред нея минаваше нечие тяло.
Люси все още стоеше опряна до него. Петрович предположи къде се намира ръката й и колкото се може по-тихо я отведе до стената. Опря дланта й върху нея и прошепна в ухото ?:
- Стой тук и не мърдай.
Остави я там и продължи да върви напред, опипвайки с пръсти влажната, напукана стена на тунела. Пусна играчката в джоба си и хвана дръжката на пистолета.
Светлините се приближаваха и ставаха все по-ярки. Петрович започна да различава форми и фигури и се намръщи. В тунела имаше влак, в който имаше хора. Той се довери на късмета си и се приближи с големи крачки до задните буфери.
Това беше един от всекидневните влакове, който бе закъсал тук заради прекъсването на електричеството. Но пътниците сигурно отдавна го бяха напуснали. Слабата синкава светлина успяваше да проникне през мазната мръсотия, покриваща прозорците на вагоните, но не стигаше много надалеч. Той притисна ухо към металната обшивка. Отвътре се долавяха смътно жужащи и боботещи гласове и единственото, с което успя да се сдобие, беше поредното мазно петно на лицето.
Някои от вратите на влака бяха отворени; стъпалата стигаха до гърдите му и Петрович безшумно се издърпа нагоре, легна по гърди на пода и с един замах на краката се изтласка навътре. После надникна през долния край на замазаното стъкло на вътрешната врата.
Успя да преброи десетина души и предположи, че вътре има поне още толкова. Някой стоеше на пътечката между седалките с гръб към него и като че ли беше облечен с халат. Кариран, кафяв халат с плетено коланче на кръста.
Петрович се изправи и напипа дръжката на вратата. Първият му опит да я отвори се провали, защото той не съобрази, че не е закачена на панти, а се плъзга нас-трани.
Когато най-после успя да я отвори достатъчно, че да се промъкне вътре, повечето от пътниците във влака бяха изпонаставали и го гледаха, а в купето цареше приглушена, многозначителна тишина.
- Здрасти - каза Петрович.
Някакъв мъж с бяла престилка мина покрай човека с халата - макар почти всички вътре да носеха някакъв вид пижами - и замахна заплашително със спринцовка.
- Не се приближавай! - предупреди го той и съсипа ефекта от предупреждението като добави: - Ако обичаш.
Петрович стисна пистолета в ръката си.
- Няма нужда да се приближавам. Чакай малко. - Той се наведе настрани, опитвайки се да погледне към края на вагона. - Миямото? Миямото?
Всички глави се обърнаха натам и тогава се дочу едно изразително:
- Какво?
- Прибери тоя ёбаный меч, вземи някой от фенерите и върви да доведеш Люси.
Миямото излезе от сенките и прибра меча в ножницата му. Грабна една от малките светещи сфери, които лежаха върху масата, между две възрастни жени, и се върна обратно в тъмното, понесъл светлината със себе си.
Петрович понечи да прибере пистолета в джоба си, но размисли.
- Ти първо. - Не искаше да получи убождане, независимо дали случайно, или не, а и беше сигурен, че съдържанието на спринцовката няма да му се отрази добре.
Мъжът с бялата престилка приклекна и остави спринцовката на пода. Петрович махна на всички да отстъпят назад, след което се приближи до нея и я вдигна. Течността беше прозрачна с мънички кристални мехурчета, които бяха полепнали по стените.
Той остави спринцовката върху поставката за багажа, по-надалеч от обсега им. Всички стояха и чакаха да се случи нещо, каквото и да е.
Петрович свали пистолета и го залюля върху пръста си. Бялата престилка беше прикачил табелка с име върху джоба на гърдите си. В сумрака то не можеше да се разчете, но Петрович се досети каква може да е професията на мъжа.
- Какво, чёрт да го вземе, правите всички тук?
- Ти не си - избъбри лекарят, - не си един от тях?
- Макар външният ми вид да говори обратното, не. Не трябва да сте тук. Трябваше да сте заминали на юг.
- Успяхме - мъжът сви юмруци в очевидно раздразнение, - успяхме да стигнем само дотук.
Пациентите му - подопечните му - закимаха тъжно.
- Имахме автобус - каза мъжът, по чиято брадичка бе набола бяла брада, -имахме автобус и ни го взеха. Изхвърлиха ни на улицата и ни зарязаха.
Друг мъж сви рамене.
- Какво очакваха от нас? Да вървим пеша?
Петрович сграбчи лекаря за яката и го повлече към вратата.
- Ёбаный стос, човече. Щеше да е по-добре да вървите пеша, колкото и бавно да е било. Досега щяхте да сте стигнали до Темза.
- Имам пациенти с емфизема, ангина, диабет, подменени бедрени стави, отворени рани по краката, катаракта, глаукома. Трябваше да взема решение
- да, някои от тях щяха да успеят. Но решихме да останем заедно. -Лекарят присви очи. - Не те ли познавам?
- Да, аз съм ёбаная знаменитост.
- Ругаещият физик от новините. Но... - Той се почеса по ухото. - Виж какво, не ме интересува защо си тук. Какви са ни шансовете?
Петрович видя светлинката, която се появи в дъното на вагона, и Люси се запрепъва по коридорчето към тях.
- Настъплението на Външните мина над главите ви. Вече сте част от Външната зона с всичките последствия от това.
А какви са тези бумтежи?
- Артилерията на ЕОС. Закъсняла и недостатъчна. Изправени сме пред армия от стотици хиляди хора и като че ли никой не осъзнава, че няколко добре разположени батареи с високоексплозивни снаряди няма да променят нищо. Освен ако не успея да ги убедя в противното, ЕОС ще удържат позициите си, доколкото могат, а след това заедно с ИВМ ще взривят мостовете и ще изоставят севера. Което включва вас и всички други, които са останали тук.
Лицето на лекаря потрепна.
Петрович пусна пистолета в джоба си и отиде да нас-тани Люси.
- Откъдето и да го погледнеш, здравата сте прецакани. Намирате се насред окупирана територия. Дори Външните да не ви намерят, все някога ще трябва да излезете навън. Освен ако нямаш намерението да ги евтаназираш всичките.
Когато не получи незабавно опровержение, Петрович усети как изстива.
- Кажи ми, че не си ги довел тук долу, за да умрат.
- А какво - процеди лекарят през стиснати зъби - ми предлагаш да направя?
- Какво? - рече Люси, а погледът й прескачаше от лицето на единия мъж към другия. - Какво става тук?
- Аз... - започна Петрович и преглътна. Той огледа уморените лица и възпалени очи, осветявани от студената синя светлина. - Не. Това вече ми дойде в повече. Хуй тебе в жопу! На това трябва да се сложи край. Ние се превръщаме в група ёбаные диваци и е време някой да се изправи, да покаже среден пръст и да изкрещи: „Жри говно и сдохни!"
- Сам - каза Люси със смутена усмивка, - всъщност ти го крещиш в момента, каквото и да означава то.
- Добре. - Той стисна здраво предницата на престилката на лекаря и го придърпа към себе си, докато носовете им не се допряха. - Ти няма, повтарям, няма да нараняваш нито един от тези хора. Разбираш ли ме? Дори след това да се самоубиеш, аз пак ще намеря начин да те съживя и да те накарам да страдаш, както никой не е страдал досега.
Петрович пусна мъжа и избърса ръцете си като предпазна мярка срещу евентуални зарази. Всички отново се бяха вторачили в него и той изсумтя.
- Миямото? - извика той и видя как фигурата на мъжа се появява от сенките. - Да, вие идвате с мен. Ще потърсим малко синьо небе. А след това - промърмори толкова тихо, че само Люси успя да го чуе, - след това ще се хвърля през отворените порти на ада и ще им разкажа играта.
Той се обърна, пешовете на парцаливия му шинел се развяха зад гърба му, и закрачи наперено към тъмнината.
21.
Какво възнамеряваш да правиш?
Петрович пристъпи към изхода на тунела, без да отговори.
- Трябва да ми кажеш. - Миямото го настигна, хвана го за рамото и го обърна към себе си. - Сега пък каква лудост те е обхванала?
- Не съм длъжен да ти казвам нищо - отвърна Петрович. - Каквото и да било. Работата ти е да ме пазиш жив. Само това. Моята работа очевидно е значително по-сложна, така че защо не си затвориш устата и не ме оставиш да я свърша?
Когато се накани отново да се обърне, Миямото едва успяваше да се сдържи.
- Не. Не - не можеш да постъпваш така. Ако умреш - когато умреш, - вината за това ще падне върху мен. Госпожица Соня ще ме изгони. За да успея да се погрижа за твоята безопасност, трябва да преосмислиш тази лудост. -Той не се сещаше какво друго да каже. - Моля те.
Петрович стоеше с гръб към него.
- Влагаш твърде много чувства в една връзка, която е просто част от въображението ти. Соня се възползва от предаността ти като кралица от рицарите си. Събуди се, човече! Тя не те иска.