Устата и очите на Джеси се напълниха с прах. Шапката й хвръкна през прозореца. Когато зрението й се проясни, видя три хеликоптера, които летяха в клин след горящия обект на югозапад, на десетина-петнайсет метра над пустинята. Минаха над възвишението и изчезнаха от погледа й. Горе, високо в небето, се виждаха следи от реактивни самолети, които също водеха на югозапад.
Прахът улегна. Слухът на Джеси започна да се възвръща. Стиви хлипаше и стискаше ръката на майка си с всичка сила.
— Свърши се — каза Джеси и чу собствения си хриплив глас. — Край.
Плачеше й се, но майките не биваше да правят такива неща. Двигателят на камионетката цъкаше като ръждясало сърце. Джеси осъзна, че гледа втренчено гейзера пара, който се издигаше от една малка кръгла дупка точно по средата на капака отпред.
3. Кралицата на Пъкъл
— Мили боже! Каква дандания! — извика белокосата жена с розова мрежичка против комари на лицето и седна в балдахиненото си легло. Като че ли цялата къща подскачаше от силния грохот. Тя сърдито махна мрежичката и откри студените си като арктически лед очи. — Таня! Мигел! — извика хрипливо. Гласът й издаваше страстта й към цигари без филтър. — Елате тук! — Пресегна се към звънеца за прислугата и започна да дърпа ядно шнура му. Долу, в дълбините на голямата къща на Престън, звънецът вдигаше необходимия шум, за да привлече вниманието на прислугата.
Но ужасяващият рев вече беше спрял. Беше продължил само няколко секунди, но и те бяха достатъчни, за да се събуди. Тя отхвърли завивките, стана от леглото и се втурна към балконската врата като двуного торнадо. Когато я отвори, горещината почти изсмука въздуха от белите й дробове. Излезе навън и с присвити очи погледна към Коубър Роуд, вдигнала ръка срещу силната светлина. Беше на петдесет и три, но и без очила зрението й беше достатъчно силно да види какво беше минало опасно ниско над къщата й — три хеликоптера, които скоростно отлитаха на югозапад и вдигаха пушечна буря зад себе си. След няколко секунди вдигналият се прах ги скри от погледа й. Селесте Престън остана толкова ядосана, че би могла да убие човек.
Готова за атаката, кръглоликата Таня се приближи към балконската врата.
— Si, сеньора Престън?
— Къде беше? Помислих си, че ни бомбардират! Какво става, по дяволите?
— Не знам, сеньора. Мисля, че…
— О, добре, иди и ми донеси нещо за пиене! — прекъсна я троснато Селесте Престън. — Нервите ми са напълно разбити.
Таня се оттегли, за да донесе на своята сеньора първата напитка за деня. Селесте остана на високия балкон с под от мексикански глинени плочки. Хванала се беше здраво за перилата. От това място можеше да види конюшните на имението, оградения двор за животните и алеята за яздене, която беше съвсем ненужна, тъй като всички коне отдавна бяха продадени на разни търгове. Постлана с черна настилка, алеята за колите минаваше покрай голяма леха с някакви цветя, които напомняха на божури и маргаритки, но вече бяха изгорели на силното слънце, защото пръскачките не работеха. Лимоненожълтата нощница беше залепнала на гърба й. Обилната пот и горещината я влудиха още повече и тя се върна в по-хладната спалня, вдигна розовата телефонна слушалка и набра цифрите, като натискаше бутоните с острия си маникюр.
— Канцеларията на шерифа — отвърна й провлачен момчешки глас. — Заместник-шериф Чафин слуша…
— Дай ми Ванс — прекъсна го тя.
— Ъ-ъ… шерифът Ванс е на патрулна обиколка в момента. Да не би да се обаж…
— Селесте Престън. Искам да знам кой кара тия хеликоптери над моето имение в… — тя потърси с очи големия часовник до леглото — … в седем и двайсет сутринта! Копелетата почти ми събориха покрива!
— Хеликоптери ли?
— Я си изчисти памука от ушите, момче! Чу ме много добре! Три хеликоптера! Ако бяха минали малко по-ниско, можеха да ми задигнат чаршафите! Какво става?
— Ъ-ъ… Не знам, госпожо Престън. — Гласът на заместник-шерифа сега звучеше малко по-разтревожено и Селесте си го представи, изпънат в стойка „мирно“ край бюрото. — Ако желаете, мога да се свържа с шериф Ванс по радиовръзката.
— Желая. Кажи му веднага да идва при мен. — Тя сложи обратно слушалката, преди заместник-шерифът да успее да й отговори. Таня вече беше дошла с чаша водка с доматен сок, поставена на един от оцелелите сребърни подноси. Селесте пое чашата, разбърка сложените вътре лютив сос и парче керевиз и гаврътна от съдържанието. Този път Таня беше сложила малко повече от лютивото, но на Селесте даже не й мигна окото.
— С кого трябва да се видя днес? — попита тя и прокара студения ръб на чашата по високото си, прорязано от бръчки чело.
— С никого. Нищо не е записано в програмата ви.
— Слава богу! Бандата кръвопийци май ще ме остави да си почина малко, а?
— Имате уговорена среща с господин Уайт и господин О’Конър в понеделник сутринта — припомни й Таня.
— Това е чак за понеделник. Дотогава може да съм хвърлила топа.
Тя допи напитката и тресна чашата обратно на сребърния поднос. Помисли, че може пак да си легне, но вече се бе разсънила окончателно. Последните шест месеца й бяха донесли само юридически главоболия, да не говорим за опустошенията в душата й. Понякога се чувстваше като боксов чувал на Господа. Знаеше, че през живота си беше сторила купища мръсотии и си плащаше греховете, без да се оплаква.
— Ще ви трябва ли нещо друго? — попита Таня с немигащ и безстрастен поглед.
— Не, това е всичко. — Но преди Таня да стигне до масивната врата от полирано червено дърво, Селесте промени решението си: — Чакай малко!
— Да, сеньора?
— Не исках да се нахвърлям така върху теб преди малко. Просто… нали знаеш, времената са такива, че…
— Разбирам, сеньора.
— Добре. Слушай, ако ви се прииска нещо от барчето, с Мигел можете и сами да се обслужите. — Вдигна рамене. — Защо да оставям алкохола да се разваля и да отива на вятъра.
— Благодаря, сеньора, ще го направим.
Селесте знаеше, че това няма да стане. Таня и мъжът й не пиеха. Е, нали все някой трябваше да е с трезва глава в къщата, за да държи лешоядите надалеч.
— Знаеш ли — студеният й поглед се закова върху очите на Таня, — от трийсет и четири години си тук и винаги си ме наричала госпожа Престън или сеньора Престън. Не си ли искала да ми кажеш поне веднъж Селесте?
Таня се поколеба. След това поклати глава:
— Нито веднъж, сеньора.
Селесте се засмя. Смехът й беше сърдечен и издаваше в нея жената, която някога бе водила тежък живот и не се беше срамувала от калта под ноктите, жена, която знаеше, че победата и загубата са двете страни на една и съща монета.
— Голям чешит си, Таня. Знам, че никога не си ме харесвала, но си страхотна. — Усмивката й угасна. — Благодаря ти, че остана с мен през последните няколко месеца. Не беше длъжна.
— Господин Престън винаги беше добър с нас. Искахме да отвърнем на доброто с добро.
— И го направихте. — Селесте леко присви очи. — Искам да ми кажеш нещо, ама няма да лъжеш. Щеше ли първата госпожа Престън да се справи по-добре с тая свинска бъркотия?
Лицето на Таня остана безизразно.
— Не — отсече тя. — Първата госпожа Престън беше красива и милостива, но нямаше вашия кураж.
— Аха — изсумтя Селесте, — освен това не беше луда и още преди четирийсет години изчезна яко дим от тази адска дупка.
Таня рязко се върна на по-безопасна тема:
— Ще искате ли нещо друго, сеньора?
— Нищо. Но очаквам шерифа да дойде всеки момент, така че се ослушвай.
Таня излезе от стаята с вдървена походка. Стъпките й се отдалечиха по дъбовия под в дългия коридор.
Селесте се заслуша в тях, осъзнавайки колко пусто кънти всичко в къща без мебели. Е, разбира се, бяха й останали няколко, като например леглото и тоалетката, а също и масата долу в трапезарията, но не бяха много. Тя прекоси стаята и си избра една черна пура от обкованата със сребърен филигран кутия, френската кристална запалка вече беше заминала за търга и Селесте си запали пурата с кибрит, на който имаше реклама на Клуба на Боб Уайър на шосе 67. Излезе на балкона, издиша миризливия пушек и вдигна лице към безмилостното слънце.
И този ден обещава да бъде страшно горещ, помисли си тя. Беше виждала и по-лоши дни. И занапред щеше да ги вижда. Цялата тази бъркотия с адвокатите, с щатските власти на Тексас и данъчното бюро щеше да отмине като облаче, подгонено от силен вятър, и животът й отново щеше да продължи.
— Животът ми — каза тя и бръчките около устата й се вдълбаха. Беше изминала дълъг път от порутената къща край морския бряг в Галвстън, замисли се. А сега стоеше на балкона на къща в испански стил с трийсет и шест стаи, разположена в имение от сто акра. Какво от това, че къщата беше празна, а земята наоколо — камениста пустиня! В гаража я очакваше канареножълт кадилак — последната от шестте й коли. По стените на голямата къща се виждаха празни петна, където бяха висели картини на Миро, Рокуел и Дали. Те първи бяха продадени на търг, заедно с френските антични мебели и колекцията на Уинт, съдържаща над хиляда препарирани гърмящи змии.
Банковата й сметка беше пресъхнала като локва на слънце, но цял полк адвокати от Далас работеше върху проблема и тя беше сигурна, че утре или вдругиден щяха да й се обадят от адвокатската кантора със седемте имена и щяха да й кажат: „Госпожо Престън? Имаме добри новини за вас! Намерихме липсващите пари и данъчната служба се съгласи да си получи данъците със задна дата на месечни вноски. Трудното е вече назад! Да, госпожо, все пак старият Уинт се е погрижил за вас!“
А старият Уинт беше неуловим като змиорка. Селесте знаеше това. Беше се въртял около правителствените разпореждания за данъчно облагане, фирмените закони и банковите директори като тексаска вихрушка и ударът, който бе получил на осемдесет и седем годишна възраст, го отнесе в гроба и остави Селесте да плаща сметките.
Погледна на изток към Пъкъл и мината. Преди около шейсет години Уинтър Тедфорд Престън потеглил на юг от Одеса с мулето си, което наричал Пъкъл. Тръгнал да търси злато в шубраците. Златото му се изплъзнало, но намерил една червена планина, за която мексиканските индианци говорели, че е пълна със свещен целебен прах. Уинт разбирал от металургия, макар учението му да завършило със седми клас. Това, което открил, не било свещен прах, а богата на мед руда. Започнал да разработва медната мина само с една дъсчена барака, около петдесетина мексиканци и индианци, два камиона и много лопати. Първия ден изровили дузини скелети и едва тогава Уинт разбрал, че мексиканците са погребвали мъртвите си в тази планина от около стотина години.
След това един мексиканец разровил с кирката си искряща жила от руда със страшно високо съдържание на мед — първата от многото жили, открити на това място. Новите тексаски компании, които прекарвали телефонни кабели, електричество и водопроводи, започнали да чукат на вратата на Престън. Точно зад планината от руда израснали няколко палатки, после дъсчени бараки и къщи от кирпичени тухли, след това църкви и училища. Калните пътища били покрити първо е чакъл, а после настлани и с плочи. Селесте си спомни разказа на Уинт за това как един ден се обърнал да погледне назад и видял цял град, израснал на мястото на бурените. Жителите на града, повечето от които миньори, го избрали за кмет и един ден, замаян от изпитата текила, Уинт кръстил града Пъкъл и се заклел, че ще издигне статуя на старото си вярно муле точно в центъра му.