Момчето спря точно пред патрулната кола. Беше около метър и седемдесет и осем, загорелите му ръце бяха доста мускулести, гарвановочерната му коса бе сресана назад и откриваше челото му. На фона на бронзовото му лице очите му изглеждаха абаносови, но бяха очи на възрастен, видели твърде много, а не очи на осемнайсетгодишен младеж. В тях се таеше студена ярост — като тази на дивото животно, подушило следите на ловеца. На двете си китки имаше черни кожени гривни с квадратни метални украшения, коланът му също беше от осеяна с кабари кожа. Гледаше втренчено шерифа Ванс през предното стъкло и никой от двамата не помръдваше.
Най-после момчето заобиколи колата и застана на около метър и нещо от отворения прозорец на Ванс.
— Какъв ти е проблемът, човече? — Гласът му беше смесица от мексикански акцент и западнотексаско ръмжене.
— Патрулирам — отвърна Ванс.
— Патрулираш пред къщата ми? На моята улица?
С едва доловима усмивка Ванс свали слънчевите си очила. Светлокафявите му очи бяха дълбоко разположени и изглеждаха твърде малки за лицето му.
— Исках да прескоча да те видя, Рики. Да ти кажа добро утро.
— Buenos dias. Нещо друго? Стягам се за училище.
Ванс кимна.
— Вече завършваш, а? Вероятно занапред всичко ти е уредено, така ли е?
— Ще се оправя и сам.
— Сигурно. Най-вероятно ще се заемеш с улична продажба на наркотици. Добре че си жилав човек, Рики. Може даже да вземе да ти хареса животът в затвора.
— Ако изобщо попадна там — каза Рик. — Ще гледам да уведомя момчетата, че си тръгнал насам.
Усмивката на Ванс се скърши.
— Какво искаш да кажеш с това, умнико?
Момчето вдигна рамене, зареяло поглед нейде по Втора улица.
— Ще се провалиш, човече. Рано или късно щатските власти ще сгащят Кейд, а ти ще си следващият. Само че ти ще си този, който ще опере пешкира, докато той отдавна ще е отвъд границата. — Рик се втренчи във Ванс. — Кейд няма нужда от ортак. Още ли не ти е станало ясно?
Ванс седеше, без да помръдне. Сърцето му заби силно, а в съзнанието му изплуваха неприятни спомени. Не можеше да понася Рик Джурадо не само защото беше водач на кроталите, а поради някакви по-дълбоки, подсъзнателни причини. Когато беше дете и живееше в Ел Пасо с майка си, Ванс трябваше да минава на път за училище през една прашна дупка, наречена Кортес парк. Майка му работеше в една пералня през следобедите, а къщата им беше само на четири пресечки от училището, но пътят до него беше като слизане на долната земя и представляваше истинско мъчение за него. Мексиканчетата киснеха на групи в Кортес парк и имаше един едър осмокласник на име Луис, със същите черни и бездънни очи като на Рик Джурадо. Еди Ванс бе дебело и мудно дете, а мексиканчетата можеха да бягат като пантери. През един ужасен ден те го наобиколиха, като не спираха да дърдорят и крещят, а щом се разплака, положението съвсем се влоши. Блъснаха го на земята и разпиляха книгите му, а другите бели деца го гледаха, но бяха твърде уплашени, за да се намесят. Оня с име Луис му дръпна панталоните, въпреки опитите за съпротива, а после другите го хванаха и държаха, докато Луис му свали и долните гащи и ги върза около лицето му като торба със зоб. Той хукна полугол към къщи, придружаван от смеха и подигравките на мексиканчетата, които крещяха възбудено: Burro! Burro! Магаре!
Оттогава Еди Ванс започна да минава по заобиколен път, с близо два километра по-дълъг от обичайния, за да избягва Кортес парк, а в мислите си бе убил онова мексиканско момче на име Луис над хиляда пъти. И ето че Луис се беше появил отново, само че сега се казваше Рик Джурадо. Този път беше по-възрастен, говореше английски по-добре и беше дори по-умен и макар Ванс да наближаваше петдесет и четвъртия си рожден ден, дебелото момченце вътре в него би разпознало тези лукави очи навсякъде. Беше самият Луис, но просто имаше друго лице.
Истината беше, че Ванс не беше срещал мексиканец, който да не му напомня по някакъв начин за онези присмиващи се деца в Кортес парк отпреди почти четирийсет години.
— Какво зяпаш, човече? Да не би да имам две глави? — предизвика го Рик.
Шерифът излезе от транса си. Обхвана го ярост.
— По-скоро бих скочил от колата да ти счупя врата, нагла потна гърбино.
— Няма да го направиш. — Но тялото на момчето се стегна, готово както за бягство, така и за борба.
„Спокойно!“, каза си Ванс предупредително. Не беше готов за такъв род разправия, и то точно тук, в средата на Бордъртаун. Сложи с рязко движение очилата си и потърка кокалчетата на юмруците си.
— Някои от твоите момчета ходят в Пъкъл, след като се стъмни. Тая няма да мине, Рики.
— Доколкото съм чувал, това е свободна страна.
— Свободна е за американци. — Макар да знаеше, че Джурадо бе роден в клиниката на Пъкъл на улица „Селесте“, Ванс знаеше също, че майката и бащата на момчето пребиваваха без документи в страната. — Остави твоята банда от пънкари да отиде…
— Кроталите не са банда, човече, а клуб.
— Аха, точно така. Остави пънкарите от клуба си да преминат моста след мръкнало и гледай какво ще става. Не отговарям за последиците. Не искам никой кротал да прекосява, моста по тъмно. Ясен ли…
— Глупости — прекъсна го Рик и махна гневно към Пъкъл. — Какво ще кажеш за ренегатите, човече? Те ли притежават този шибан град?
— Не. Но твоите момчета си просят боя, като се появяват там, където не трябва. Искам това да спре.
— Ще спре — каза Рик, — когато ренегатите престанат да нахлуват тук и да чупят прозорците на хората или да боядисват колите им със спрей. Те вдигат врява по МОИТЕ улици, а от нас се очаква да не преминаваме дори моста, без да ни нашляпат. Ами пожарът? Как така Локет още не е затворен?
— Няма доказателства, че той или някой друг от ренегатите го е запалил. Всичко, което имаме, са няколко късчета от изгорели парцали.
— Човече, ти знаеш, че са те! — извика Рик. — Можеха да изгорят целия град до основи! — Поклати глава с отвращение. — Ти си курешка, Ванс! Голям шериф, а? Тогава слушай! Моите хора наблюдават улиците нощем и се заклевам в Господа, че ще отрежем топките на всеки ренегат, когото хванем. Comprende?
Страните на Ванс почервеняха от гняв. Все едно че отново стоеше лице в лице с Луис на бойното поле на Кортес парк. Някъде дълбоко в него стомахът му се свиваше от страха, който изпитваше дебелото момче.
— Нещо не ми харесва тонът ти, момче! Аз имам грижа за ренегатите. А ти дръж твоите пънкари от тази страна на моста след мръкнало, разбра ли?
Неочаквано Рик Джурадо се отдръпна на около два метра, наведе се и взе нещо от земята. Ванс видя, че това беше червеното петле. Мексиканчето се приближи до колата, хвана петлето над предното стъкло и го стисна силно със здравите си ръце. То се разкряка и запърха с крила и накрая изпусна една сиво-бяла курешка, която се стече надолу по стъклото.
— Ето отговора ми — предизвикателно каза момчето. — Курешка за курешка.
Ванс изскочи от колата, преди миризливата течност да се стече до капака. Рик отстъпи две крачки, пусна петлето и се стегна да посрещне връхлитащата буря. Петлето изкукурига немощно и побърза да се скрие зад един храст от юка.
Макар да знаеше, че ще подпали фитила на динамита, Ванс посегна да хване момчето за яката, но Рик беше твърде бърз и лесно му се изплъзна. Ванс замахна напразно във въздуха и пред очите му отново изплуваха Луис и Кортес парк. Той измуча яростно и дръпна ръка назад, готов да нанесе юмручен удар на своя мъчител.
Преди да изтласка юмрука си обаче, чу затръшване на врата и момчешки глас, който запита на испански:
— Хей, Рикардо! Имаш ли нужда от помощ?
Веднага последва остър звук и юмрукът на шерифа замръзна във въздуха.
Той погледна към отсрещната страна на улицата, където на предните стълби на една разнебитена къща се беше появило тънко като върлина мексиканче с военни ботуши.
— Имаш ли нужда от помощ, човече? — отново попита то, този път на английски, след което вдигна назад дясната си ръка и бързо и умело замахна рязко напред.
Камшикът от волска кожа изплющя като фойерверк. Краят му перна една угарка в канавката и във въздуха се разхвърчаха късчета тютюн.
Времето сякаш спря. Рик Джурадо наблюдаваше лицето на Ванс, а то издаваше яростта и страха, които се бореха в душата му. После Ванс премигна и Рик разбра кой беше победителят в борбата. Юмрукът на шерифа се разтвори, той свали ръка и я прибра като счупено крило.
— Не, Зарра. — Гласът на Рик звучеше съвсем спокойно. — Всичко е наред, човече.
— Просто проверявам. — Карлос Зарра Алхамбра нави камшика около дясната си ръка и седна на стълбите на верандата с протегнати напред крака.
Ванс забеляза още две мексикански момчета да се приближават към тях по Втора улица. В долния край, където улицата свършваше сред камънаци и пелин, още едно момче стоеше на тротоара и наблюдаваше шерифа. В ръката си държеше железен лост за сменяне на гуми.
— Имаш ли още нещо да казваш? — подразни го Рик.
Ванс усети многото очи, които го наблюдаваха от прозорците на отвратителните къщи. Знаеше, че няма как да победи тук. Целият Бордъртаун представляваше един голям Кортес парк. Ванс погледна неловко към пънкарчето с камшика. Знаеше, че с това проклето нещо Зарра Алхамбра би могъл да извади очите на гущер. Той посочи с дебелия си пръст към лицето на Рик.
— Предупреждавам те! Никой от кроталите да не се мярка в Пъкъл по тъмно, чуваш ли?
— А? — Рик направи с ръка фуния на ухото си.
Зарра се изсмя от отсрещната страна на улицата.
— Запомни това! — каза Ванс и влезе в патрулната кола. — Запомни това, умнико! — извика още веднъж, след като затвори вратата.
Струйката по стъклото го вбеси и той включи чистачките. Струйката се превърна в зацапано петно. Щом чу смеха им, лицето му пламна. Включи на задна скорост, даде назад по Втора улица и излезе на Рипъблика Роуд. Там свърна и после с пълна скорост премина по моста и влезе в Пъкъл.
— Човек на закона! — издюдюка Зарра и се изправи. — Трябваше да го изплющя по дебелия задник, а?
— Този път не. — Пулсът на Рик се връщаше към нормалното. Беше силно ускорен по време на разправията с Ванс, но въпреки това Рик не бе показал дори и сянка на страх. — Другия път можеш да го нашибаш хубавичко. Можеш да му скъсаш топките.
— Дооообрееее! До разгром, човече! — Зарра вдигна левия си юмрук за поздрава на кроталите.
— До разгром — без особен ентусиазъм отвърна на поздрава Рик.
Той видя Чико Магелас и Пити Гомез да приближават с неестествено наперена походка, сякаш вървяха по улица от злато, а не от напукан бетон. Бяха тръгнали към ъгъла на улицата да хванат автобуса за училище.
— Ще се видим по-късно — каза той на Зарра и се върна по стълбите в кафявата къща.
Спуснатите щори не допускаха слънчевата светлина. На местата, където тя все пак беше успявала да проникне, сивите тапети бяха придобили избелял бежов цвят. По стените висяха картини на Исус в рамка, поставени върху основа от черно кадифе. Къщата миришеше на лук, тортиля и боб. Дъските на пода скърцаха мъчително под стъпките му. Рик прекоси малкото коридорче и застана пред една врата близо до кухнята. Почука леко. Не последва отговор. Той изчака няколко секунди и почука отново, този път по-силно.