Питиетата и каквото още си поръчвахме се трупаха в обща сметка, винаги я плащаше Джеф Монро. Службата на времето не искаше неопитни туристи да боравят с непознати за тях валути, освен ако не е абсолютно неизбежно. Освен това куриерът отпъждаше ловко пияндета, налитащи към трупата, наред с просяците и проститутките, както и останалите предизвикателства към нашите умения да се справим с неудобни ситуации през 1935 година.
— Не е лесно да си куриер — отбеляза Флора Чембърс.
— Но я си помисли колко можеш да пътуваш, и то безплатно — възразих аз.
Ние бяхме стъписани от грозотата на хората назад по линията. Разбирахме, че тук нямат генетични центрове, не познават козметичната микрохирургия, а ако през 1935 година бяха чули за естетична генетика, щяха да я сметнат за фашистко или комунистическо посегателство срещу правото на свободните хора да имат грозни деца. И въпреки това не успявахме да сдържим изненадата и уплахата си от щръкналите уши, белезите от шарка, разкривените зъби, издутите носове, от всички тези непрограмирани и нередактирани индивиди. И най-невзрачният в нашата група беше същинска видеозвезда в сравнение с онова, което се смяташе за нормално през 1935-а.
Съжалявахме ги, че са затворени да прекарат живота си в своята задушаваща, мрачна епоха.
Когато се прибрахме в хотелската стая, Флора смъкна дрехите си, просна се по гръб на леглото с широко разтворени крака и изврещя:
— Изчукай ме! Пияна съм!
И аз бях малко пиян, затова я изчуках.
Мадисън Джеферсън Монро бе отпуснал предпазливо на всеки от нас по една чаша алкохолна напитка за цялата вечер. Колкото и да се изкушавахме, не ни разреши да си поръчаме втора, така че се задоволихме с безалкохолно. Не би си позволил риска да изтървем някоя опасна приказка под въздействието на алкохола — опиат, с който изобщо не бяхме свикнали. Дори една чаша се оказа достатъчна да развърже езиците на неколцина и да разбърка мозъците им. Изпускаха думички, които щяха да ни навлекат беда, ако някой ни подслушваше.
Аз се стъписах, когато видях хората от двайсети век да се наливат с алкохол, без да падат в безсъзнание.
(— Свиквай с пиенето — подканяше ме Сам. — Това е любимата мозъкотрошачка в повечето времена назад по линията. Развивай поносимостта си към него, иначе ще си имаш проблеми.
— Дроги нямало ли е? — учудих се аз.
— Ще намериш тревица тук-там, но нищо наистина психеделично. Никъде няма да откриеш смъркалници. Научи се да пиеш, Джъд. Научи се да пиеш!)
По-късно през нощта Джеф Монро се отби в нашата стая. Флора се въргаляше в дълбокия унес на изтощението, но двамата с Джеф си говорихме дълго за трудностите в работата на куриера. Той се оказа голям симпатяга, колкото и да беше зализан и безличен.
Май си харесваше работата. Неговата специалност бяха Щатите през двайсети век и съжаляваше само, че е затънал в досадните екскурзии, свързани с убийства.
— Никой не иска да види нищо друго — оплака се Джеф. — Далас, Лос Анджелис, Мемфис, Ню Йорк, Чикаго, Батън Руж, Кливлънд — до втръсване. Не мога да ти опиша колко ми се гади вече да се провирам в тълпата на онзи надлез, да соча прозореца на шестия етаж и да гледам онази нещастна жена върху задния капак на колата. Поне историята с Хюи Лонг не е чак толкова посещавана. Но в Далас през онзи ден се натрупаха двайсетина мои варианта. Хората не искат ли да видят и щастливитевремена през двайсети век?
— А имало ли е такива? — полюбопитствах аз.
15.
Закусихме в „При Бренън“, вечеряхме в „При Антоан“, разходихме се в парка и се върнахме в стария град да разгледаме катедралата на площад „Джаксън“, после отидохме на брега да се полюбуваме на Мисисипи. Освен това посетихме киносалон и гледахме „Червен прах“ с Кларк Гейбъл и Джийн Харлоу, отбихме се за малко в пощата и в обществената библиотека, накупихме си вестници (те са разрешени като сувенир) и се наслушахме на радиостанции. Джеф ни повози с автомобил под наем. Предложи и на нас да шофираме, но ние се ужасявахме от идеята да седнем зад волана, след като видяхме сложните манипулации по смяната на предавките, и то в движение. Вършихме и разни други неща, присъщи на двайсети век. Направо попивахме духа на времето.
После заминахме за Батън Руж да видим как ще бъде убит сенатор Лонг.
Пристигнахме в града на 7 септември, събота, и се настанихме в най-изискания хотел, както твърдеше Джеф. Имаше сесия на щатското законодателно събрание и тарторът Хюи бе дошъл от Вашингтон да дърпа юздите. Размотавахме се безцелно до неделния следобед, когато Джеф ни заведе да видим най-голямото шоу.
Той си бе сложил термопластична маскировка. Неговото розово, нормално лице сега имаше белези и нездрав жълтеникав оттенък. Имаше и мустаци под носа си, а на носа — големи тъмни очила, които сякаш бе взел назаем от Даджани.
— За трети път водя туристи тук — обясни ни Джеф. — Няма да е много добре, ако някой забележи трима неразличими близнаци в коридора, където застреляха Хюи.
Напомни да не обръщаме никакво внимание на другите двама Джеф Монро, които бихме могли да зърнем близо до мястото на убийството. Само той с белезите, мустаците и очилата си беше нашият куриер, до онези не биваше и да припарваме.
По свечеряване тръгнахме нехайно към великанската 34-етажна сграда на щатския парламент и се вмъкнахме вътре — поредните зяпачи, дошли да се възхитят на творението на Хюи, погълнало 5 милиона долара по тогавашните цени. Джеф на всеки няколко секунди проверяваше времето.
Посочи ни място, откъдето щяхме да виждаме добре, но нямаше да пострадаме от заблуден куршум.
Нямаше как да не забележим и други туристи, заели небрежни пози наблизо. До една група стоеше мъж, който несъмнено беше Джеф Монро. Друга група се бе скупчила около мъж със същото телосложение, който обаче носеше очила с метални рамки и имаше голяма тъмна бенка на едната буза. Много се стараехме да не поглеждаме към тези хора. И те най-усърдно се занимаваха със същото.
Човъркаше ме мисълта за парадокса на натрупването. Според мен всеки, който някога би се пренесъл назад по линията, за да гледа убийството на Хюи Лонг, би трябвало да е тук в момента — може би хилядни тълпи, които се блъскат за по-добро местенце отпред. Да, ама имаше само няколко десетки, дошли от 2059-а или от по-ранна година. Защо останалите не бяха тук? Нима времето беше толкова гъвкаво, че все същото събитие можеше да се разиграва безкрайно, всеки път за все по-многобройна публика?
— Ето го — прошепна Джеф.
Главатарят вървеше забързано към нас, следван по петите от охраната си. Той беше нисък и пълничък, с червендалесто лице, чип нос, оранжева коса, месести бърни и дълбока ямичка на брадичката. Внушавах си, че мога да доловя силата на характера му, и се питах дали не се заблуждавам сам. Когато ни доближи, той се почеса по задника, каза нещо на мъжа отляво и се закашля. Костюмът му беше малко омачкан, косата — леко разрошена.
Подготвени от нашия куриер, ние знаехме откъде ще се появи убиецът. Чак когато Джеф промърмори сигнала — не и по-рано! — извихме глави, за да видим как доктор Карл Остин Вайс се отдели от гъмжилото, пристъпи към сенатора и притисна към корема му пистолет 22-ри калибър. Стреля веднъж. Изненаданият Хюи се просна по гръб смъртно ранен. Телохранителите му мигом извадиха оръжията си и застреляха убиеца. По пода се разтекоха лъщящи локви кръв. Зачервените телохранители ни избутваха и изблъскваха — по-назад, по-назад, по-назад!
Това беше. Събитието, което дойдохме да видим, свърши.
Изглеждаше не съвсем истинско — като инсценировка на стара история, добре замислено, но посредствено изиграно триизмерно шоу. Находчивостта, вложена в представлението, ни впечатли, но значението на видяното не ни потресе.
Дори когато наоколо свиреха куршуми, не беше напълно реално за нас.
Само че куршумите си бяха истински и ако ни бяха улучили, щяхме да умрем истински.
А за двамата мъже, паднали на полирания под, събитието беше непоправимо истинско.
16.
Участвах в още четири подготвителни пътувания, преди да ме утвърдят като времеви куриер. Всички скокове пак бяха в района на Ню Орлиънс. Опознах историята на това място далеч по-добре, отколкото можех да си представя.
При третата екскурзия попаднах в 1803 година, когато Щатите купили Луизиана. Аз бях единственият стажант. Имаше седмина туристи. Нашият куриер беше Сид Буонокоре — нисък мъж със сурово изражение. Когато споменах името му пред Сам, той прихна и изтърси:
— Онова долно типче ли!
— Че какво му е долното?
— Преди водеше туристи в Ренесанса. Само че накрая патрулът го спипа да се прави на сводник — пробутвал туристки в леглото на Чезаре Борджия. Дамите му се отплащали щедро, Чезаре — също. Буонокоре се оправдал, че просто си вършел работата, нали мацките искали по-интересни преживявания в епохата и подобни глупости. Не му се разминало. Изтеглиха го тук и го насадиха на екскурзията с покупката на Луизиана.
— От куриера иска ли се да надзирава сексуалния живот на туристите? — учудих се аз.
— Не, но от него не се очаква и да поощрява лудориите им в други епохи.
Аз обаче открих, че човекът, „поощрявал лудории в други епохи“, е доста симпатичен мошеник. Буонокоре не беше красавец, но излъчваше такава всеядна сексуалност, че нямаше как да не му се възхитя. А в неговата неуморна загриженост за собственото му благополучие дори долавях някакъв хищен чар. Никой не ръкопляска на дебнещ джебчия, затова пък мнозина насърчават отявлените разбойници. А Сид Буонокоре си беше тъкмо такъв по нрав.
Освен това се отличаваше с вещина в работата си като куриер. Вмъкна ни умело в Ню Орлиънс през 1803 година като холандски търговци, дошли да преценят шансовете си на местните пазари. Нищо не ни застрашаваше, ако не се натъкнем на истински холандец, а прикритието премахваше всякакви съмнения за странния ни говор. Обикаляхме града, навлекли неудобните дрехи от началото на деветнайсети век, и се чувствахме като актьори, избягали от репетиция на историческа пиеса. Но Сид ни развеждаше с хъс.
Скоро узнах, че преуспява и във финансовите операции със златни дублони и испански монети по осем реала. Изобщо не се опитваше да скрие от мен какво върши, но не подхващаше разговор за това и аз тъй и не успях да проумея заплетените подробности. Може би се възползваше от променливия обменен курс. Знам само, че разменяше щатски сребърни долари; срещу британски златни гвинеи, с които пък купуваше френски сребърни монети при изгодна отстъпка, а нощем се срещаше по бреговете на Мисисипи с карибски пирати, за да им пробута френските пари срещу испанско злато и сребро. Не научих какво правеше с дублоните и реалите. Не схванах и как извлича печалба. Най-правдоподобната ми догадка гласеше, че се опитва да събере колкото може по-разнообразни монети, за да ги продава на колекционери напред по линията. Струваше ми се обаче, че това е твърде просто обяснение за машинациите на такъв находчив хитрец. Той не пожела да обясни, а аз не се престраших да попитам.
Сид беше неуморен и в секса, което не е необичайно за куриер.
(— Туристките са разрешен улов — наставляваше ме Сам. — Самите те направо ни се нахвърлят. Както на времето с белите ловци в Африка.)