— Не се и съмнявам. — Аз отново погледнах крайния цилиндър и се усмихнах. — И все пак не можете да сторите кой знае какво, щом главата се е изпарила, нали?
Настана кратко мълчание. Прескот гледаше втренчено горния ъгъл на залата, а подвитите устни на Найман заприличаха почти на анус.
— Смятам забележката за крайно безвкусна — каза накрая директорът. — Имате ли други същественивъпроси, мистър Ковач?
Спрях до цилиндъра на Мириам Банкрофт и надникнах вътре. Макар фигурата да бе замъглена от прозрачната плоча и поддържащия гел, чувственото й излъчване си оставаше все тъй мощно.
— Само един въпрос. Кой решава кога да се сменят носителите?
Найман се озърна към Прескот, сякаш за да потърси правна подкрепа за отговора си.
— Упълномощен съм лично от мистър Банкрофт да извършвам прехвърлянето при всяко негово дигитализиране, освен ако официално ми бъде наредено обратното. В случая нямах подобно нареждане.
Усещах как нещо дразни тънкия ми емисарски усет; нещо някъде пасвашетвърде точно. Още бе твърде рано, за да придам на усещането конкретна форма. Озърнах се.
— Всяко влизане тук се проследява, нали?
— Естествено — отвърна Найман, все още с хладен тон.
— Имаше ли оживление, когато Банкрофт замина за Осака?
— Не повече от обичайното. Мистър Ковач, полицията вече прегледа записите. Наистина не виждам каква стойност…
— Сметнете го за мой каприз — предложих аз, без да го гледам, и емисарският тон на гласа ми го накара да млъкне като изключен.
Два часа по-късно гледах през прозореца на друго автотакси, докато излитахме от площадката пред Алкатрас и се издигахме над Залива.
— Открихте ли каквото търсехте?
Хвърлих поглед към Уму Прескот и се запитах дали усеща какво разочарование лъха от мен. Мислех, че вече съм засякъл повечето външни белези за емоциите на новия ръкав, но бях чувал за адвокати, обучени в изкуството на емпатията, които разгадават душевното състояние на свидетеля по най-неуловими признаци. А тук, на Земята, не би ме изненадало, ако се окажеше, че Уму Прескот е вградила в красивата си абаносова глава пълен комплект от инфрачервени и инфразвукови сензори за тяло и глас.
Данните от 16 август, четвъртък, за посещенията в хранилището на Банкрофт бяха напълно лишени дори и от намек за нещо подозрително. Осем сутринта — Банкрофт идва заедно с две сътруднички, съблича се и ляга в контейнера за изчакване. Сътрудничките отнасят дрехите му. Четиринайсет часа по-късно резервният му клонинг излиза мокър от съседния контейнер, взима хавлия от дежурната сътрудничка и отива да се изкъпе. Разменят само няколко шеговити думи. Нищо повече.
Свих рамене.
— Не знам. Наистина все още не знам какво търся.
Прескот се прозина.
— Тотална Абсорбция, а?
— Да, точно така. — Погледнах я по-внимателно. — Много ли знаете за Корпуса?
— Не особено. Чела съм материали по наказателно право на ООН. Не е трудно да усвоиш терминологията. Е, какво абсорбирахте досега?
— Само това, че твърде много дим се събира около нещо, за което властите твърдят, че изобщо не е горяло. Срещали ли сте се с лейтенанта, който разследва случая?
— Кристин Ортега. Разбира се. Няма скоро да я забравя. Почти цяла седмица си крещяхме от двете страни на бюрото й.
— Впечатления?
— От Ортега ли? — Прескот сякаш се изненада. — Добро ченге, доколкото мога да преценя. Има репутация на костелив орех. В отдел „Органични увреждания“ са най-коравите полицаи, тъй че едва ли е лесно да си спечелиш подобна слава. Водеше случая компетентно…
— Не и според Банкрофт.
Мълчание. Прескот ме погледна предпазливо.
— Казах „компетентно“. Не „упорито“. Ортега си свърши работата, но…
— Но не харесва Матовете, нали?
Ново мълчание.
— Бързо схващате уличния жаргон, Ковач.
— Не е трудно да усвоиш терминологията — скромно отвърнах аз. — Смятате ли, че Ортега не би закрила случая, ако Банкрофт не беше Мат?
Прескот се позамисли.
— Това е доста разпространен предразсъдък — бавно изрече тя. — Но не ми се вярва Ортега да е приключила разследването заради това. Според мен тя просто видя, че работата е неблагодарна. Полицейската система за повишение отчасти се основава на броя разкрити престъпления. В случая нямаше изгледи за бързо разкриване, а мистър Банкрофт беше жив, така че…
— Имала си е по-важни задачи, а?
— Да, нещо такова.
Отново се загледах през прозореца. Таксито прелиташе над стройни многоетажни кули и претъпкани с коли улици между тях. Усетих как в мен отново се надига старата ярост, нямаща нищо общо със сегашните ми проблеми. Нещо, което се бе трупало през годините в корпуса като емоционална нечистотия по повърхността на душата. Вирджиния Видаура; Джими де Сото, който издъхна в ръцете ми на Иненин; Сара…Каталог на неудачника, както и да го погледнеш.
Изключих тази мисъл.
Белегът над окото ме сърбеше, в пръстите ми тръпнеше жажда за никотин. Разтрих белега. Не посегнах към цигарите. Тази сутрин по някое време бях решил да ги откажа. Внезапно ми хрумна една неочаквана мисъл.
— Прескот, вие ми избрахте този носител, нали?
— Моля? — Тя преглеждаше нещо на ретиналния си екран и й трябваше време, за да се съсредоточи върху мен. — Какво казахте?
— Този носител. Вие го избрахте, нали?
Тя се навъси.
— Не. Доколкото знам, изборът бе направен от мистър Банкрофт. Ние само осигурихме списъка според неговите изисквания.
— Не, той ми каза, че адвокатите му уредили въпроса. Определено.
— О. — Лицето й просветля и тя се усмихна леко. — Мистър Банкрофт има множество адвокати. Вероятно е уредил въпроса чрез друга кантора. Защо?
Изсумтях.
— Нищо. Бившият собственик на това тяло е бил пушач, а аз не съм. Ужасна досада.
Усмивката на Прескот се разшири.
— Ще ги откажете ли?
— Ако ми остане време. Сделката с Банкрофт е ясна: разнищя ли случая, прехвърлят ме обратно, независимо от разноските, тъй че в дългосрочен план няма значение. Просто мразя да се събуждам сутрин с гадости в гърлото.
— Мислите ли, че ще успеете?
— Да откажа пушенето ли?
— Не, да разнищите случая.
Погледнах я ни лук ял, ни лук мирисал.
— Нямам друг избор, мис Прескот. Четохте ли условията на договора?
— Да, аз ги съставих. — Прескот ми върна същия поглед, но дълбоко в него съзрях следи от притеснение и само това ме възпря да не смачкам носа й с един саблен удар.
— Гледай ти — казах аз и отново се загледах навън.
„И да си натъпча юмрука до лакът на жена ти в путката, пък ти да гледаш шибан Мат такъв, дето не можеш“
Смъкнах обръча от челото си и примигах. Текстът бе придружен с грубовати, но изразителни виртуални картинки и инфразвуков съпровод, от който главата ми забръмча.
Прескот ме гледаше със съчувствие от другата страна на бюрото.
— Всичко ли е от тоя сорт? — попитах аз.
— Е, има и по-несвързани. — Тя посочи холографския дисплей над бюрото, върху който примигваха в зелени и сини тонове изображения на файловете, които проверявах. — Този раздел сме го нарекли „Б и Ш“. Бесни и шантави. Всъщност повечето от тия типове са прекалено затънали, за да представляват сериозна заплаха, но не е много приятно да знаеш, че са на свобода нейде навън.
— Ортега прибра ли някого?
— Не е по нейната част. Отделът за комуникационни престъпления хваща от време на време някоя откачалка, стига да вдигнем повече шум, но при сегашното състояние на технологиите е толкова лесно да се прикрият следите, че цялата работа заприличва на тичане подир мъгла. А дори и когато ги хванат, всичко се разминава с няколко месеца на съхранение. Чиста загуба на време. Обикновено се задоволяваме да пазим тия послания, докато Банкрофт каже, че можем да ги изтрием.
— И не е имало нищо ново през последните шест месеца?
Прескот сви рамене.
— Може би религиозните маниаци. Има известно нарастване на посланията от католици заради Резолюция 653. Публична тайна е, че мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН. А и някаква марсианско-археологическа секта вдига врява около онази Песенна кула, която държи в дома си. Доколкото чух, миналия месец е имало кръгла годишнина от мъченическата смърт на техния основател поради пробив в скафандъра. Но никой от тия хора не разполага с умения и възможности да проникне през външната охрана на Слънчевия дом.
Килнах стола си назад и се загледах в тавана. Клин от сиви птици пореше небето в южна посока. Смътно дочувах техните глухи, квакащи крясъци. Кабинетът на Прескот беше в екологичен стил — четирите стени, таванът и подът излъчваха виртуални изображения. Поради това сивото й метално бюро бе разположено най-нелепо върху полегат тревист склон, над който слънцето клонеше към залез, а в далечината пасеше стадо добитък и от време на време се чуваха птичи песни. Рядко бях виждал толкова чиста картина.
— Прескот, какво можете да ми кажете за Лейла Бегин?
Настаналата тишина върна погледа ми към нея. Уму Прескот зяпаше нейде из ливадата.
— Предполагам, че Кристин Ортега ви е дала това име — бавно изрече тя.
— Да. — Аз отпуснах стола и вдигнах глава. — Всъщност ми препоръча да го подхвърля пред вас и да видя какво ще излезе.
Прескот се завъртя към мен.
— Не виждам какво общо може да има това със случая.
— Нищо, нека опитаме.
— Много добре. — Гласът й сякаш превключи на нов тон и тя ме изгледа предизвикателно. — Лейла Бегин била проститутка. Може още да е такава. Преди петдесет години Банкрофт бил неин клиент. Чрез поредица от несдържани коментари това станало известно на Мириам Банкрофт. Двете жени се срещнали на някакво обществено събитие в Сан Диего и както съм чувала, решили да отидат заедно в тоалетната, където Мириам Банкрофт смазала Лейла Бегин от бой.
Озадачено се вгледах в лицето на Прескот.
— И това ли е всичко?
— Не, не е всичко, Ковач — уморено отвърна тя. — Бегин била бременна в шестия месец. Заради побоя загубила детето. Физически е невъзможно да включиш в зародиша гръбначна приставка, тъй че смъртта била истинска. Полага се евентуална присъда от трийсет до петдесет години.
— От Банкрофт ли е било бебето?
Прескот сви рамене.
— Спорен въпрос. Бегин не разрешила да вземат от зародиша генетична проба. Казала, че няма значение кой е бащата. Вероятно е сметнала, че от гледна точка на пресата съмнението струва повече от едно окончателно „не“.
— Или просто не е била на себе си от мъка.
Прескот раздразнено махна с ръка.
— Я стига, Ковач. Говорим за някаква си курва от Окланд.
— Пъхнали ли са Мириам Банкрофт на хладно?
— Не, и точно тук Ортега сипва сол в раната. Банкрофт подкупил всички. Свидетелите, пресата, дори и Бегин накрая приела подкуп. Уредили извънсъдебно споразумение. Сумата стигала, за да си купи клонингова застраховка от „Лойдс“ и да напусне занаята. Според последните сведения живеела с нов носител нейде в Бразилия. Но това е било преди половин век, Ковач.