— Взаимни проблеми? — напомних му аз.
— Да, взаимни. — Той кимна и посочи с ръка към ливадата. — Виждате ли онова дърво? Точно зад корта за тенис.
Нямаше как да не го видя. Възлесто старо чудовище, по-високо от къщата и засенчващо площ, по-обширна от самия корт. Кимнах.
— Това дърво е на повече от седемстотин години. Когато купих имението, наех проектант и той искаше да го отсече. Възнамеряваше да изгради къщата малко по-нагоре на склона и дървото щеше да разваля гледката към морето. Изгоних го. — Банкрофт се обърна да види дали съм схванал мисълта му. — Разбирате ли, мистър Ковач, онзи проектант беше на трийсетина години и за него дървото не представляваше нищо друго, освен елементарно препятствие. Стоеше на пътя му. Изобщо не го смущаваше фактът, че то е било на този свят двайсет пъти повече време от него. Не изпитваше уважение.
— Значи вие сте дървото.
— Точно така — отговори спокойно Банкрофт. — Аз съм дървото. Полицаите биха искали да ме отсекат, също като онзи проектант. Преча им и не изпитват уважение.
Върнах се в креслото да обмисля тия думи. Най-сетне почвах донякъде да разбирам поведението на Кристин Ортега. Ако Банкрофт смяташе, че стои извън нормалните изисквания към всеки гражданин, едва ли щеше да има много приятели в униформа. Едва ли си струваше да му обяснявам, че за Ортега има друго дърво, наречено Закон, и според нея Банкрофт забива ръждиви пирони в кората му. Виждал съм подобни противоречия и от двете страни. За тях просто няма друго решение, освен онова, което са сторили моите прадеди. Щом не харесваш законите, отиваш там, където не могат да те достигнат.
А после измисляш свои закони.
Банкрофт гледаше парапета. Може би разговаряше мислено с дървото. Реших засега да отложа тази тема.
— Какво е последното, което си спомняте?
— Вторник, 14 август — отвърна веднага той. — Легнах си около полунощ.
— Това ли е последното дистанционно обновяване на информацията?
— Да, излъчването е станало около четири часа сутринта, но очевидно аз съм спял по това време.
— Значи се губят почти четирийсет и осем часа до смъртта ви.
— За съжаление.
По-зле нямаше накъде. За четирийсет и осем часа може да стане какво ли не. Банкрофт би могъл да отиде до Луната и обратно. Отново почесах белега над окото си и разсеяно се зачудих от какво ли е.
— И преди това няма нищо, което да подскаже защо някой би искал да ви убие?
Банкрофт все още гледаше настрани, облакътен на парапета, но забелязах усмивката му.
— Нещо забавно ли казах?
Той благоволи да се върне в креслото.
— Не, мистър Ковач. В положението няма нищо забавно. Някой иска да умра и мисълта за това съвсем не е приятна. Но трябва да разберете, че за човек в моето положение враждите и дори смъртните заплахи са неотменна част от всекидневието. Едни ми завиждат, други ме мразят. Такава е цената на успеха.
Интересно. Досега никога не се бях смятал за преуспял човек, макар че на десетина свята ме мразеха.
— Напоследък имало ли е нещо по-интересно? Смъртни заплахи, искам да кажа.
Той сви рамене.
— Може би. Нямам навика да им обръщам внимание. Мис Прескот се занимава с това.
— Смятате, че смъртните заплахи не заслужават внимание?
— Мистър Ковач, аз съм предприемач. Изникват възможности, назряват кризи и аз ги преодолявам. Животът продължава. С подробностите се занимават служителите ми.
— Много удобно за вас. Но при дадените обстоятелства ми е трудно да повярвам, че и полицаите, и вие не сте се разровили из информацията на мис Прескот.
Банкрофт махна с ръка.
— Естествено, полицаите направиха проверка, без да си дават много труд. Уму Прескот им каза точно каквото беше казала и на мен. Че не е получавала нищо необичайно през последните шест месеца. Напълно й вярвам, затова не проверих. Вие обаче навярно ще поискате да прегледате сведенията.
Мисълта да се ровя из блатото от несвързани отровни заплахи на неудачници от този древен свят бе напълно достатъчна, за да разбуди отново чувството на умора. Обзе ме дълбоко безразличие към проблемите на Банкрофт. Овладях го с усилие, достойно за одобрението на Вирджиния Видаура.
— Е, при всяко положение трябва да поговоря с Уму Прескот.
— Незабавно ще уредя среща. — Очите на Банкрофт се замъглиха като на човек, който използва имплантирано устройство. — Кога ще ви бъде удобно?
Вдигнах ръка.
— Вероятно е по-добре да го уредя лично. Предайте й само, че ще се обадя. Освен това трябва да разгледам системите за съживяване в „Сайка Сек“.
— Разбира се. Дори ще помоля Прескот да ви откара дотам. Тя познава директора. Нещо друго?
— Ще ми трябва кредит.
— Естествено. Моята банка вече ви е открила сметка с ДНК-код. Доколкото знам, същата система използват и на Харлановия свят.
Вдигнах ръка и разтърках два пръста. Банкрофт кимна.
— Да, и тук е така. Ще откриете, че в Бей Сити има места, където приемат само пари в брой. Дано не ви се наложи да ги посещавате за дълго, но при необходимост можете да изтеглите реални пари от всеки банков терминал. Трябва ли ви оръжие?
— Засега не.
Едно от основните правила на Вирджиния Видаура гласи, че първо трябва да разбереш същността на задачата си, преди да избереш инструментите . Оная самотна овъглена черта върху белосаната стена изглеждаше твърде елегантно, за да очаквам голяма пукотевица.
— Ами… — Банкрофт изглеждаше едва ли не объркан от моя отговор. Беше посегнал към джоба си и сега смутено довърши жеста. Подаде ми визитна картичка. — Това е моят оръжейник. Казах им да ви очакват.
Взех картичката и я огледах. Върху нея бе отпечатано с изящен шрифт: „Ларкин и Грийн“ — оръжейници от 2203 г. Страхотно. Отдолу имаше поредица цифри. Прибрах картичката.
— По-късно може да са ми от полза — съгласих се аз. — Но засега искам да извърша меко кацане. Да изчакам спокойно, докато се разсее пушилката. Вярвам, че разбирате необходимостта от това.
— Да, разбира се. Както сметнете за добре. Доверявам се на преценката ви. — Банкрофт втренчено ме погледна в очите. — Само не забравяйте споразумението. Плащам ви за определена услуга. Не съм от онези, които си затварят очите пред злоупотреба с доверието им.
— Да, навярно не сте — уморено отвърнах аз. Спомних си как Рейлийн Кавахара се разправи с двама неверни любовници. След това дълго време чувах в кошмарите си животинските звуци, които издаваха. А в това време Рейлийн си белеше ябълка и ми обясняваше на фона на писъците, че след като вече никой не умира наистина, единствената възможност за възмездие е страданието. Усетих как дори и сега новото ми лице трепна от спомена. — Не знам какво са ви наговорили за мен в Корпуса, но най-вероятно е пълна глупост. Кажа ли нещо, изпълнявам го. — Изправих се. — Можете ли да ми препоръчате къде да отседна в града? Някое тихо местенце за хора от средна ръка.
— Да, има такива места на Мишън Стрийт. Ще поръчам на някого да ви откара дотам. На Къртис, ако го пуснат от ареста. — Банкрофт също стана от креслото. — Предполагам, че сега възнамерявате да разпитате Мириам. Тя наистина знае за онези четирийсет и осем часа повече от мен, тъй че си струва да поговорите.
Спомних си онези старчески очи в пружиниращото младежко тяло и идеята за разговор с Мириам Банкрофт изведнъж ми се стори противна. Същевременно сякаш нечия студена ръка дръпна обтегнати струни в стомаха ми и главата на пениса ми се изпълни с кръв. Щура работа.
— О, да — съгласих се унило аз. — Много искам да поговорим.
4.
— Изглеждате ми уморен, мистър Ковач. Така ли е?
Озърнах се през рамо към прислужницата, която ме бе довела, после отново погледнах Мириам Банкрофт. Телата им бяха приблизително на една възраст.
— Не — казах аз по-дрезгаво, отколкото възнамерявах.
За момент тя изкриви ъгълчетата на устните си, после продължи да навива картата, която изучаваше преди малко, когато влязох. Зад мен прислужницата затвори вратата на стаята. Банкрофт не бе сметнал за необходимо да ме придружи. Може би не си позволяваше повече от една среща дневно. Вместо това прислужницата изникна като по магия, когато слязохме отново в салона. Също като предишния път, Банкрофт не й обърна внимание.
Докато излизах, той стоеше край бюрото от огледално дърво и гледаше черната ивица на стената.
Мисис Банкрофт сръчно сви картата на руло и започна да я прибира в дълъг калъф.
— Е, хайде — каза тя, без да вдига очи. — Задавайте си въпросите.
— Къде бяхте по време на инцидента?
— В леглото. — Този път тя ме погледна. — И моля ви, не питайте дали има кой да го потвърди. Бях сама.
Картографската стая беше дълга и просторна, със сводест таван, който някой бе облицовал с илуминий. Рафтовете за карти стигаха до кръста и над всеки от тях имаше остъклена витрина като в музей. Направих няколко крачки по централната пътека, така че една витрина ме отдели от мисис Банкрофт. Имах чувството, че търся прикритие.
— Мисис Банкрофт, струва ми се, че има недоразумение. Аз не съм полицай. Интересуват ме единствено фактите, а не вината.
Тя пъхна картата в калъфа и се облегна на рафта с ръце зад гърба. Докато аз разговарях със съпруга й, беше оставила свежата младежка пот и облеклото за тенис в някоя елегантна баня. Сега беше облечена безупречно с черен панталон и нещо средно между смокинг и сукман. Ръкавите бяха навити небрежно почти до лактите. Не носеше гривни и пръстени.
— Изглеждам ли ви виновна, мистър Ковач? — попита тя.
— Твърде силно държите да докажете съпружеската си вярност пред съвсем непознат човек.
Тя се разсмя. Смехът беше приятно гърлен, а раменете й леко подскачаха. Бих могъл да го харесам.
— Явно обичате тънките намеци.
Сведох очи към картата върху рафта пред мен. В горния ляв ъгъл имаше дата — четири века преди раждането ми. Имаше и някакви имена, но не можех да разчета шрифта.
— Там откъдето идвам, прямотата не се смята за голямо достойнство, мисис Банкрофт.
— Така ли? А кое смятате за достойнство?
Свих рамене.
— Любезността. Самообладанието. Стремежът да се избегнат притесненията и за двете страни.
— Струва ми се скучно. Мисля, че тук ще срещнете изненади, мистър Ковач.
— Не казах, че съм бил добър гражданин там, откъдето идвам, мисис Банкрофт.
— О. — Тя се отдръпна от рафта и пристъпи към мен. — Да, Лорънс ми разказа едно друго за вас. На Харлановия свят май ви смятат за опасен човек.
Отново свих рамене.
— Руски е.
— Моля?
— Шрифтът. — Тя заобиколи рафта, застана до мен и сведе очи към картата. — Това е руска компютърна карта на местата за кацане на Луната. Много ценна антика. Купих я на търг. Харесва ли ви?
— Красива е. По кое време си легнахте в нощта, когато убиха съпруга ви?
Тя ме погледна втренчено.
— Рано. И както казах, бях сама. — Тя се постара да прогони раздразнението от гласа си и тонът й отново стана почти безгрижен. — И ако ви звучи като вина, мистър Ковач, знайте, че не е. Само примирение. С мъничко горчивина.
— Огорчена сте от съпруга си?
Тя се усмихна.