По време на кратката разходка до моя кабинет тя държеше готовия за стрелба вакуумет в лявата ръка и оголен меч в дясната. Не позволяваше на никого да ни доближава освен на Езон или на войниците, на които тя имаше доверие. Горе на хълма ме оставяше в компанията на Езон, но продължаваше да кръжи из канцелариите като душещ плячка ягуар.
Едва след като се увереше, че няма опасност, тя ме пускаше в кабинета ми. Отвеждаше ме до бюрото, после заемаше позиция до вратата, неподвижна като статуя. Оставаше така, докато някой не се приближи до вратата. Тогава отстъпваше само крачка назад и отново полагаше ръце на оръжията.
Винаги чуваше посетителите далеч преди мен. Колкото и да беше шумно на кораба, с бръмченето на витлата, свистенето на вятъра, камбаноподобното звънтене от префасонирането, тя чуваше идващите още щом излязат на хълма. Можеше да ги разпознава дори по звука на стъпките. Ако познаваше човека, обикновено ми съобщаваше, че идва. Не го ли познаваше, караше ме да стана от бюрото и да застана зад нея, след това приклякваше зад вратата, готова да се хвърли напред в случай на необходимост.
Но макар да се чувствах спокоен в компанията й и да изпитвах безмерна благодарност за нейните грижи, мълчанието, което тегнеше между нас, ме дразнеше. Непрестанно търсех теми, за да я заговоря, думи, с които да запълня празнината помежду ни. Но винаги съм изпитвал затруднение да общувам със спартанците. Двамата с Езон станахме приятели едва след като открих, че макар от раждането си да е откърмен с битки, стратегии и маршируващи армии, все пак в едно кътче на сърцето му се бе съхранил романтичният стремеж за пътешествия към външните планети. Всичко, което му разказвах за небесата, му действаше като вино, той таеше неподправено възхищение към чудесата на сферите, притъпено при мен от дългите години досадни занимания по уранология.
Но капитан Жълт заек не притежаваше подобна романтичност. Тя изучи кораба до най-малки подробности, запамети имената на всички членове на екипажа и дори разпита Кловикс, старейшината на нашите роби, за неговите подопечни и така нататък, докато накрая познаваше „Сълзата на Чандра“ толкова добре, колкото ние с Езон. Но нищо от това, което ние вършехме, не й правеше друго впечатление освен като допълнителен товар към нейните задължения.
Една нощ, почти в края на третата седмица, опитах да прехвърля мост между нас. Бях останал да работя до късно в кабинета, за да разчистя натрупалите се заявки. Кловикс ни поднесе вечеря — отгледано в лабораторни условия сърнешко, задушено със зехтин, риган и босилек. Освен това имахме два комата прясно изпечен ечемичен хляб. За пиене получихме голяма купа с вавилонско вино и вода, за да го разреждаме. Жълт заек пи само от водата, атлантейците не обичат вино. Освен това пушат тютюн вместо индийски коноп. През всичките си години, прекарани в Атлантея, така и не разбрах причината за това. Тютюнът не ти дава нищо. Конопът поне те отпуска.
Изтегнах се на кушетката, налапах голям къс сърнешко и парче хляб и изтрих мазнотията по брадичката си с ръкава на тогата. Жълт заек седеше с кръстосани нозе точно в центъра на стаята. Винаги ме изненадваше това, че в търсене на най-добра стратегическа позиция тя неизменно постигаше хармония с останалите предмети в кабинета. Бюрото беше вдясно от нея, в случай на нападение тя щеше да се претърколи под него и да открие огън. Аз се изтягах на кушетката пред нея, така че можеше да се изправи и да застане в миг между мен и опасността. Дървената врата бе зад гърба й, залостена с металното резе, монтирано по нейно настояване — можеше да се обърне, преди вратата да бъде разбита. Стените, нашарени с отвори за свитъци, бяха вляво и вдясно. Дори да бъдеше обезоръжена по някакъв начин, тя би могла да измъкне някой от тежките калъфи от слонова кост за съхраняване на свитъци и да го използва за защита или нападение. Същото важеше и за факлите покрай стените.
Разположена на идеалното място, без да има нужда да се оглежда, тя бе фиксирала неподвижен поглед в мен. Не ме изпускаше от очи дори докато се хванеше. Вземаше си малки късчета месо и ги поглъщаше незабавно, като птица, която се храни от чиния със семена.
Сипах си малко вино в купата, размесих го с вода и отпих дълбока глътка, преди да се опитам да я въвлека в разговор.
— От кой град-държава на ксероките си всъщност? — подех.
Тя стана, доближи отворите и извади свитък с карти. Нямах представа, че знае за съществуването им, лавиците ми дори не бяха надписани. Тя разгъна картата и посочи едно малко градче на река, която се спускаше към източния бряг на Северна Атлантея.
— Като малък съм живял доста в Атлантея — съобщих й аз, опитвайки се да завържа разговор.
— Хъм — изръмжа тя.
— Баща ми беше военен губернатор на Етоуа в продължение на няколко години.
— Хъм.
Спрях да говоря на гръцки и преминах на ксерокски.
— Познавам добре твоята родина.
— Моята родина е Спарта.
— А Ксерокия?
— Тя ми помогна да стана спартанка.
Кимнах и замълчах. Кратък разговор, но достатъчен, за да започна да я разбирам. Повечето от постъпващите в спартанската военна школа запазват близки връзки с родната земя. Но други така привикват със суровата дисциплина, оскъдната храна, страданията и натоварването, че излизат силно променени. Стават воини, но не на родината си, а на Делоската симахия, или дори на град Спарта, на Нике, Арес, Атина — боговете на войната.
Казват, че когато като малък Александър постъпил в школата — един от първите чуждоземни възпитаници, приети там — бил вдъхновен от мечтата на своя баща да промени Симахията така, че тя да премине изцяло под македонска власт. Цар Филип бил доста изненадан, когато делоската армия се явила на прага на неговата малка страна, за да я завладее, а десеторно повече, след като се оказало, че я води не друг, а младият капитан Александър, дошъл да се разпорежда в неговия дворец.
На сутринта след моя разговор с Жълт заек открих какво се е случвало в останалата част на кораба, докато съм бил под строга охрана. Двама младши специалисти се опитаха да проникнат със сила в кабинета ми, като същевременно си разменяха обиди и ругатни на различни езици.
Единият от тях беше младият небесен навигатор Пандос, двайсет и пет годишен скит с къса червена туника и скитска риза. По принцип приятен млад мъж, доста общителен. Човек не би си помислил, че момък като него би крещял подобни богохулствени слова, при това на няколко езика, като същевременно размахва пръчка от огнезлато. Жълт заек го сграбчи за ръката и изтръгна дългата две стъпки и дебела десетина сантиметра метална тояга. Той продължаваше да ругае другия мъж. Моята телохранителка постави тоягата върху бюрото и аз я погледнах. Върхът бе заоблен в полусфера с машинна точност, но основата беше нащърбена като скършен клон на дърво. Въздухът около пръчката бе прозрачен и разреден и изкривяваше гласовете в неприятно за слуха писукане.
Пандос изрева като разгневена мишка:
— Този глупак счупи едно от третичните витла.
Погледнах към спътника му, навъсен мускулест египтянин, облечен само с препаска и кожен колан за инструменти. Не си спомнях името му, но знаех, че е един от машинните техници, работещи при Рамоночон. Той беше също толкова възбуден и разгневен и размахваше накрайника на пясъкоструйник. От предния му отвор върху пода се сипеше влажен пясък.
— Тези птичи мозъци дори не дочакаха да приключим с шлифоването на кърмата, преди да започнат монтажа на витлата. Няма да носим отговорност, ако „Сълзата на Чандра“ се окаже неповратлив като бетонен блок.
Вдигнах ръка да замълчат.
— А сега кажете ми какво се случи — рекох със строг глас. — Един по един. — Посочих египтянина. — Ти първи.
Разказите им бяха наситени с пиперливи оскърбления, но все пак успях да сглобя картината. Оказа се, че префасонирането на кораба от хората на Рамоночон отнема повече от заявеното време, а Клеон нямал търпение да монтира новите арески витла, вследствие на което техните подчинени се хванали гуша за гуша кой къде да работи.
И през всичкото това време аз получавах на бюрото само сведения за безметежен напредък.
В сърцето ми кипна божествен гняв.
— Връщайте се по работните места — наредих. — Аз ще уредя въпроса.
Наметнах се с вълнена пелерина срещу острия вятър и следван от капитан Жълт заек, излязох навън.
Небето на височина от пет мили беше кристално ясно и Хелиос ни благославяше с постоянен поток от чиста златиста светлина. Спуснахме се по хълма към десния борд на кораба. Нямах търпение час по-скоро да стигна навигационната кула, но Жълт заек настоя да спазваме нужните предохранителни мерки. Изминахме разстоянието за половин час и всяка моя стъпка само засилваше гнева ми, задето съм бил мамен. Войниците на Езон излязоха да ни отдадат чест, докато минавахме покрай казармите, също както и артилеристите при батареята от вакуумни оръдия, но никой от тях не ни приближи. Не зная дали беше заради разпореждането на капитан Жълт заек, или отдалеч си личеше, че съм побеснял като някоя от фурните.
Тъкмо подминавахме амфитеатъра, когато Атина ме потупа по рамото. Припомни ми, че ако искам да получа отговори, трябва да съм спокоен — твърд, но спокоен. Влязох през вратата за актьорите в задната част на откритата към небето зала. Редове масивни пейки от лунен камък заобикаляха в полукръг сцената, изработена от земен гранит. От доста време екипажът не беше поставял някоя самодейна пиеса. Двамата с Езон възнамерявахме да сложим край на това мълчание веднага щом поемем на дългото пътуване към Слънцето, но ако не успеех да уталожа противоречията между Клеон и Рамоночон, то можеше и да не се състои.
Заобиколих ниската платформа, на която обикновено стоеше хорът, и се изкачих на сцената, за да застана пред публика от един човек.
— „И вие, които сте властни над богатствата в този дом, чуйте, благосклонни богове. Скоро нека с нова кръв да се изкупи кръвта на убития“.
Цитирах „Орест“ от Еврипид, надявайки се да уталожа гнева си с красноречие.
— Това не е начин да овладееш гнева си — отвърна Жълт заек от централното място в залата.
— Как тогава? — попитах, изненадан и зарадван от съчувствието й.
— Задръж го в сърцето си — отвърна тя и дори ми се стори, че различавам силуетите на Хермес и Атина, седнали на раменете й, дарявайки я със спокойствие и мъдрост. — Остави го да придава сила на думите ти, но не му позволявай да ги насочва. В спартанската школа ни учат, че гневът е огън. Задържиш ли го с мъдрост, ще те дари с вечна сила, изпуснеш ли го, ще избухне и ще остави само пепел.
— Благодаря ти — рекох. — Огънят е по моята част.
Напуснахме театъра и изкатерихме малката стълба от другата страна. Това, което съгледах от тази част на хълма, разпали огъня в душата ми като сухи дървета горски пожар. Динамици и небесни навигатори сновяха върху плоския нос на моя кораб като две племена воюващи мравки.
Водоразпръскващите скосители се намираха в опасна близост до огнемятащите пътни гредери. Кранове с тежки товари от камък и метал се поклащаха заплашително над тълпата. Предната оръдейна батарея бе издърпана назад върху левитиращи платформи по нареждане на някой от динамиците. Само на метри от нея инженери монтираха ареските витла над стрелата на друг кран, чиито въжета заплашваха да се оплетат с тези на монтажните машини на съперниците им.
— Спрете! — изкрещях.
Беше прекалено шумно, за да ме чуят, но тези най-отзад все пак успяха и предадоха на другите, докато най-сетне на носа на моя кораб се възцари тишина.