Лицето нямаше очи. В празните очни кухини влизаше дъжд. Разперените ръце нямаха китки. Трупът се задържаше в това положение посредством плетеница от блестящи кабели, впити в плътта му. Ниманс направи равносметка.
Реми Кайоа.
Филип Сертис.
Едмон Шернсе.
Не, убийствата не бяха извършени от извратен хомосексуалист, който преследваше определена физика или лице. Не, не ставаше дума за сериен убиец, който принасяше в жертва невинни хора. А за рационален убиец, за крадец на идентичности, на биологични белези, действащ със строго определен мотив — мотива на отмъщението.
Ниманс знаеше, че не е завършил търсенето си — тялото на Жоано бе някъде тук, в тази къща. Няколко часа преди да бъде убит, Шернсе бе убил.
Ниманс прегледа всички стаи, всички гардероби, всички ниши. Върна се в кухнята, обиколи дневната, спалните. Огледа градината. После откри на партера под стълбището облицована с тапети врата. Грубо я откърти от пантите й. Избата.
Слезе по стълбите, като се опитваше точно да си припомни събитията. В двайсет и три часа бе заварил лекаря по фланелка и дълги гащи, явно току-що завършил кървавата си операция — убийството на Жоано. Именно затова бе изключил телефона си. Затова грижливо подреждаше кабинета си, където бе пронизал лейтенанта с един от хромираните стилети, забелязани от комисаря. Пак затова обличаше нов костюм и си приготвяше багажа.
В глупавото си заслепение Ниманс бе разпитвал палача, изпълнил зловещата си мисия.
В избата полицаят откри потънали в паяжина поставки, върху които бяха положени стотици бутилки вино. Претърси всеки ъгъл, като предизвика срутването на няколко реда бутилки. От локвите вино се излъчваше замайваща миризма.
Целият в пот, като ругаеше и плюеше, Ниманс най-после откри залостен с метални пръти трап. Разби катинара и вдигна капака.
Тялото на Жоано лежеше на дъното на трапа, полузалято от някаква черна, разяждаща течност. Химическият препарат бе започнал ужасяващата си работа, разлагайки плътта и постепенно заличавайки физическия образ на Ерик Жоано, лейтенант от съдебната полиция в Гренобъл. Отворените очи на младежа сякаш гледаха право в Ниманс от дъното на жестокия си гроб.
Ниманс отстъпи, нададе безумен вик и започна да повръща.
Не знаеше колко време е прекарал сред алкохолните и химическите пари. Но в съзнанието му бавно изплува, като отровен черен прилив, една истина, която нямаше нищо общо с екзекуцията на Жоано, но хвърляше нова светлина върху серията от убийства в Гернон.
Марк Костес бе изтъкнал родството между трите материала, които отличаваха всяко от убийствата — вода, лед, стъкло. Но не това бе важното. Важното бе как бяха открили телата.
Реми Кайоа бе открит благодарение на отражението си във водата.
Филип Сертис — чрез отражението си върху ледника.
Едмон Шернсе — по отражението си върху стъкления покрив.
Убиецът бе измислил този мизансцен, за да попаднат най-напредна отражението на трупа, а не на самия труп.
Какво означаваше това?
Защо убиецът си даваше толкова труд?
Ниманс не би могъл да обясни мотивите за подобна стратегия, но предусещаше, че има някаква връзка между тези двойници, тези отблясъци и кражбата на ръцете и очите, която лишаваше тялото от неговата дълбока идентичност, от уникалния му характер. Предусещаше, че всичко това е насочено към една и съща неподлежаща на обжалване присъда — пълното унищожение на СЪЩЕСТВОТО на осъдените.
Какво бяха направили тези хора, за да ги сведат до състоянието на отражения, за да отнемат на плътта им всеки отличителен белег?
VIII
41
Гробището в Гернон не приличаше на онова от Сарзак. Надгробните плочи от бял мрамор се издигаха като малки симетрични айсберги върху тъмнозелената морава. Кръстовете се открояваха като любопитни силуети, застанали на пръсти. Само нападалите листа придаваха известна асиметрия — жълти петна върху смарагда на тревата. Карим Абдуф обикаляше алеите методично и търпеливо, като четеше имената и епитафиите, издълбани в мрамора, камъка или желязото.
Все още не бе открил гроба на Силвен Еро.
Докато обикаляше, мислеше за разследването си и за резкия обрат, настъпил през последните часове. Спешно бе дошъл в този град, като не се бе поколебал да „си присвои“ едно великолепно ауди. Смяташе, че ще залови осквернител, а се бе оказал въвлечен в случай със серийни убийства. Сега, след като бе прочел и препрочел всички документи от разследването на Ниманс, Карим се опитваше да се убеди в маловажния характер на собственото си разследване. Проникването в училището и в гробницата в Сарзак му бе разкрило трагичната съдба на едно семейство. Сега тази съдба се оказваше свързана със серийните убийства в Гернон. Чрез личността на Сертис. Карим бе решен да върви по собствения си път, за да открие други общи елементи.
Но не тази адска спирала го привличаше най-много, а фактът, че работеше заедно с Пиер Ниманс, комисарят с отраженията в огледалата и атомните теории. Карим бе горд от този факт. И свръхвъзбуден. Но и смутен от това, че се бе сетил за този човек точно днес, няколко часа, преди да го срещне.
Карим приключи и с последната алея. Нямаше Силвен Еро. Оставаше му само да посети крематориума. За всеки случай. Приближи се до сградата с вид на параклис, поддържан от две изронени колони.
И тогава я забеляза.
Надгробната плоча. Прочете: Силвен Еро. Роден през февруари 1951 г. Починал през август 1980 г. Карим не очакваше, че бащата на Юдит е бил кремиран. Тази техника не пасваше с религиозните убеждения на Фабиен.
Но не това го изненада най-много, а положените до урната цветя — червени, живи, току-що набрани и все още покрити с капчици роса. Бяха поставени същия ден. Абдуф излезе от гробището и обиколи оградата му с надеждата да открие някаква къща или барака, където да намери пазача. Оказа се малък, неподдържан павилион с прозорец, в който светеше слаба светлина.
Безшумно отвори дворната врата и се озова в градина, покрита с телена мрежа — нещо като гигантска клетка. Отнякъде се чуваше чуруликане. Това пък сега какво беше?
Направи няколко крачки. Чуруликането се засили, чу се и пърхане. Полицаят се вгледа в един от зидовете, в който бяха издълбани малки ниши. Гълъби. Стотици сиви гълъби. Карим изкачи трите стъпала и позвъни. Вратата веднага се отвори.
— К’во искаш бе?
Човекът държеше пушка, насочена към него.
— От полицията съм — заяви Карим спокойно. — Нека ви покажа картата си…
— Аха, как не. А аз съм Светия Дух. Не мърдай!
Карим бавно слезе по стъпалата и също така бавно отстъпи.
На устните на човека бе излязла пяна.
— Ще ти пръсна мозъка, ей сега ще ти…
— Съмнявам се, татенце. Оръжието ти не е заредено.
Онзи се изсмя.
— Напротив, от снощи е заредено, скапаняк!
— Може, но няма куршум в цевта.
Човекът хвърли бърз поглед на пушката си. Карим се възползва от това, прескочи стъпалата, отблъсна пушката с лявата си ръка и извади своя глок с дясната. Блъсна човека и притисна ръката му в рамката на вратата.
Гробарят изкрещя и изпусна пушката. Когато вдигна поглед, видя черния отвор на автоматичния пистолет на няколко сантиметра от челото си.
— Чуй ме добре — изсъска Карим. — Имам нужда от информация. Ако отговориш на въпросите ми, си отивам. Ако ме разиграваш, ще стане сложно. Много сложно. Особено за теб. Е, какво? Става ли?
Пазачът кимна с изцъклени очи. По лицето му вече не се четеше никаква агресивност. За сметка на това бе станало червено. „Паническото червено“, което Карим добре познаваше.
— Силвен Еро. Август 1980 г. Кремиран. Говори.
— Еро? — измънка гробарят. — Не го знам.
Карим го привлече към себе си и отново го блъсна в ръба на стената. Пазачът направи гримаса. От тила му шурна кръв и оцапа стената. Паниката бе заразила и гълъбите. Сега те хвърчаха във всички посоки, затворени в градината-клетка. Ченгето повтори:
— Силвен Еро. Жена му е много висока. С къдрава коса. С очила. И много хубава. Като момиченцето си. Мисли.
Нещастникът нервно поклати глава.
— Добре де… Спомням си. Беше много странно погребение… Нямаше никой.
— Как така никой?
— Ей така. Дори жената не дойде. Плати ми предварително за кремацията и после повече не я видях в Гернон Изгорих тялото. Аз… Бях съвсем сам.
— От какво бе починал мъжът?
— Катастрофа. Автомобилна катастрофа.
Арабинът си спомни магистралата и жестоките снимки от тялото на детето. Пътните произшествия — нов лайтмотив, нов повтарящ се елемент.
— Разкажи подробно. Какво още знаеш?
— Блъснала го кола по окръжния път за Белдон. Бил на колело. Отивал на работа. Шофьорът бил мъртво пиян.
— Имаше ли разследване?
— Не знам… Във всеки случай така и не разбраха кой е бил. Намерили тялото на пътя, напълно размазано.
Карим беше объркан.
— Казваш, че е отивал на работа. Каква работа?
— Работеше във високопланинските села. Събираше ценни кристали… Казваха, че много го бивало, но поемал прекалени рискове…
Карим смени посоката.
— Защо никой от Гернон не дойде на погребението?
— Бяха нови… Идваха от друго място. Таверле… В планините… Никой не би дошъл на това погребение. Нямаше никой, нали ти казвам!
Карим зададе последния си въпрос:
— Пред вратичката на урната има букет цветя. Кой ги донесе?
— Винаги има цветя там…
— Кой ги донесе? — повтори Карим. — Една висока жена ли? С черна коса? Може би самата Фабиен Еро?
Старият енергично отрече.
— Тогава кой?
Пазачът се поколеба, сякаш се боеше да произнесе думите, които трептяха на устните му. Накрая прошепна:
— Софи… Софи Кайоа.
— Кой?!
— Ами да… — измънка човекът. — Жената на Реми Кайоа. Тя идва всяка седмица. Понякога дори по няколко пъти. Когато научих за убийството по радиото, исках да кажа на жандармите… Кълна се… Исках да им дам тази информация. Може би има връзка с престъплението… Аз…
Карим бутна металната врата на градината и затича към колата си. Сърцето му лудо биеше.
42
Пред централната сграда на университета Карим забеляза полицая, който наблюдаваше входа. Явно този, който следеше Софи Кайоа. Продължи напред, заобиколи сградата и откри заден вход. Спря на стотина метра оттам и разгледа плана на университета, — който бе взел от кабинета на Ниманс. Апартаментът на семейство Кайоа бе отбелязан с номер 34.
Излезе под дъжда и се отправи към вратата. Проникна в тесен коридор и сви вдясно към стълбището. Бързо изкачи стъпалата, като се опитваше да не вдига шум.
На осмия етаж, където живееха пансионерите, цареше тишина. Карим тръгна по дългия коридор. Дори в два часа през нощта бе очаквал да чуе тук музика, радио, каквото и да е. Но не, нищо. Студентите като че ли се бяха изпокрили в дупките си, ужасени от мисълта, че убиецът може да дойде и да им извади очите. Карим продължаваше да върви, като четеше табелите по вратите. Накрая откри вратата, която търсеше. Поколеба се дали да не позвъни, после предпочете да почука.
Никакъв отговор.
Отново почука, все така тихо. Вътре не се чуваше нищо. Странно — присъствието на полицая долу пред сградата трябваше да означава, че Софи Кайоа си е у дома.