— Ти как мислиш?
Полицаят отново се поклони.
— За мен ще е чест да работя с вас.
Ниманс се взря в проблясващата повърхност на гладката вода, която изглеждаше като стъклена на утринната светлина. В дълбините се долавяше нефритено сияние.
— Кажи ми какво знаеш за случая.
Жоано посочи с глава скалите.
— Тялото е било заклещено там горе.
— Там горе? — повтори Ниманс, докато оглеждаше острия, агресивен релеф на канарите.
— Да. На петнайсет метра височина. Убиецът е натикал тялото в една от пукнатините. Поставил го е в странна поза.
— Каква?
Жоано сви краката си и обхвана колене с ръце.
— Поза на зародиш.
— Доста необичайно.
— Всичко е необичайно в този случай.
— Чух за рани, за изгаряния — подзе Ниманс.
— Още не съм видял тялото. Но разбрах, че наистина има много следи от мъчения.
— Смъртта вследствие на мъченията ли е?
— Засега не се знае. И по гърлото има дълбоки резки. Следи от душене.
Ниманс отново се загледа в езерцето. Силуетът му съвсем отчетливо се отразяваше във водата — ниско подстриганата глава и синьото палто.
— А тук? Откри ли нещо?
— Не. От цял час търся някаква улика. Нищо. Според мен жертвата не е убита тук. Убиецът я е пренесъл горе.
— Ходи ли дотам?
— Да. Нищо особено. Убиецът явно се е изкачил на скалите от другата страна и е спуснал тялото с въже. След това е слязъл с друго въже и е натикал жертвата в процепа между скалите. Едва ли е било лесно да й придаде тази театрална поза. Не разбирам защо го е направил.
Ниманс гледаше към заострените напукани канари. Оттук не можеше да прецени точно разстоянието, но му се струваше, че нишата с тялото е точно на средата между земята и върха на скалите. Обърна се рязко.
— Да тръгваме.
— Къде?
— В болницата. Искам да видя трупа.
Човекът беше гол, завит до раменете, поставен легнал на една страна върху лъскавата маса. Свит, с прибрани рамене, превита глава, двата юмрука под брадичката, лактите — между коленете. Белезникавият цвят на кожата, сгърчените мускули, многобройните рани придаваха на трупа непоносима реалност. По врата имаше дълги разкъсвания, сякаш убиецът се бе опитал да одере кожата на жертвата си. Под слепоочията се виждаше мрежа от изпъкнали вени.
Ниманс вдигна поглед към другите мъже в моргата. Тук бе съдебният следовател Бернар Терпант — източен силует и къс мустак, капитан Роже Барн — колосален като товарен кораб, шеф на жандармерийската бригада в Гернон, и капитан Рьоне Вермон — изпратен от изследователската секция на жандармерията, дребен опърпан човечец с лице на червени петна и очи като свредели. Жоано стоеше встрани от останалите и си придаваше вид на усърден стажант.
— Знаем ли кой е? — попита Ниманс.
Барн вдървено пристъпи напред и се прокашля.
— Жертвата се нарича Реми Кайоа, господин комисар. На двайсет и пет години. От три години главен библиотекар в университета в Гернон. Тялото ме е разпознато от съпругата му Софи Кайоа тази сутрин.
— Тя ли съобщи за изчезването му?
— Да, вчера, късно следобед. Съпругът й тръгнал предишния ден на екскурзия в планината към връх Мюре. Сам, както всяка събота. Случвало му се да преспива в някоя от хижите. Затова не се разтревожила. До вчера следобед…
Барн замълча. Ниманс бе дръпнал платното и разглеждаше гърдите на трупа.
Вик на ужас замря в гърлата на присъстващите. Коремът и гръдният кош бяха покрити с черни рани с различна форма и релеф. Порезни рани с виолетови ръбове, следи от изгаряния във всички цветове на дъгата. Имаше и разкъсана кожа около китките и в горната част на ръцете, сякаш човекът е бил завързан с тел.
— Кой откри тялото?
— Една млада жена…
Барн хвърли поглед на книжата си и продължи:
— Фани Ферера. Преподавател в университета.
— Как го е открила?
Барн отново си прочисти гърлото.
— Занимава се със спорт. Със спускане по бързеите… С дъска, неопренов костюм и плавници. Това е много опасен спорт и…
— Та как го е открила?
— Завършила спускането зад естествения бараж на реката, точно под скалите. Качила се на брега и забелязала тялото.
— Тя ли ви каза това?
Барн неуверено се огледа.
— Ами да, аз…
Комисарят откри напълно тялото и обиколи белезникавото свито същество, чийто череп, покрит с много къси коси, стърчеше като каменна стрела.
Пое смъртния акт, който му подаваше Барн, и бързо прочете напечатаните редове. Документът беше изготвен лично от директора на болницата. Лекарят не се произнасяше за часа на смъртта. Задоволяваше се да опише видимите рани. Заключението му беше: смърт чрез удушаване. За да се научи повече, тялото трябваше да се разгъне и да се аутопсира.
— Кога ще дойде съдебният лекар?
— Всеки момент го очакваме.
Комисарят се приближи до жертвата. Наведе се, взря се в чертите на младежа. Лицето бе по-скоро красиво, със затворени очи и без никаква следа от удар или изтезание.
— Някой пипал ли е лицето?
— Никой, господин комисар.
— Със затворени очи ли беше?
Барн кимна. С палец и показалец Ниманс леко разтвори клепачите на жертвата. Тогава се случи невъзможното. От дясното око бавно се стече голяма и бистра сълза. Комисарят стреснато се отдръпна — трупът плачеше.
Погледна другите мъже. Никой не бе забелязал тази поразителна подробност. Запази самообладание и повтори жеста си отново, без останалите да му обърнат внимание. Онова, което видя, му доказа, че не е луд и че това убийство несъмнено беше случаят, от който всяко ченге се страхува или на който се надява да попадне през кариерата си, според човека. Изправи се и с рязък жест зави тялото. После се обърна към следователя:
— Разкажете как се води разследването.
Бернар Терпант се изпъна.
— Господа, разбирате, че този случай ще е труден и… необичаен. Затова с прокурора решихме да поискаме помощта на съдебната полиция в Гренобъл и на националната жандармерия. Повиках и главния комисар Пиер Ниманс. Сигурно сте чували името му. Понастоящем комисарят работи в ръководството на Бригадата за борба със сводничеството в Париж. Засега не знаем нищо за мотивите за престъплението, но най-вероятно става дума за сексуално убийство. Извършено от маниак. Опитът на господин Ниманс ще ни бъде от голяма полза. Затова ви предлагам комисарят да оглави операциите…
Барн кимна, Вермон също, но не толкова охотно. Колкото до Жоано, той отвърна:
— За мен няма проблеми. Но колегите ми от съдебната полиция ще пристигнат скоро и…
— Ще им обясня — прекъсна го Терпант и се обърна към Ниманс. — Господин комисар, слушаме ви.
Патосът на сцената притесняваше Ниманс, който нямаше търпение да започне разследването, да излезе навън и главно да бъде сам.
— С колко души разполагате, капитане? — попита той.
— С осем. Не, извинете, с девет.
— Свикнали ли са да разпитват свидетели, да събират улики, да правят проверки по пътищата?
— Ами… Точно тези неща не са сред…
— А вие, капитан Вермон, колко души имате?
Гласът на жандарма прокънтя като оръдеен изстрел:
— Двайсет. Опитни мъже. Те ще претърсят терена около мястото, където е бил открит трупът, и…
— Отлично. Нека също разпитат хората, които живеят близо до пътищата към реката, да обиколят бензиностанциите, гарите, къщите в съседство с автобусните спирки… Вижте в кои хижи е преспивал младият Кайоа и ги претърсете. Може би жертвата е била нападната в някоя от тях.
После Ниманс се обърна към Барн.
— Капитане, изпратете запитвания до всички жандармерии в областта. До обяд искам да имам списъка на местните скитници. Проверете кой е излязъл наскоро от затвора в радиус от триста километра. Осведомете се за кражбите на коли и на всякакво друго имущество. Разпитайте персонала на хотелите и ресторантите. Изпратете им въпросници по факса. Нека отбележат и най-малкия по-особен факт, и най-дребния подозрителен клиент, и най-малкия знак. Нужен ми е и списък на произшествията в Гернон през последните двайсет и повече години, които някак може да са свързани с нашия случай.
Барн записваше всяко изискване в бележника си. Ниманс се обърна към Жоано:
— Свържи се с Вътрешното разузнаване. Нека ти дадат списък на сектите, влъхвите и всички откачалки в областта.
Жоано кимна. Терпант също кимаше снизходително, сякаш му взимаха думите от устата.
— Имате с какво да се занимавате, докато чакаме резултатите от аутопсията — заключи Ниманс. — Излишно е да ви предупреждавам, че трябва да пазите пълно мълчание по случая. Нито дума на местната преса. Нито дума никому.
Пред площадката на Областната университетска болница мъжете се разделиха и забързаха под утринния дъждец. В сянката на високата сграда, която сякаш бе строена поне преди два века, те се качиха в колите си, навели глави, превили рамене, без да разменят дума, нито поглед.
Ловът започваше.
4
Пиер Ниманс и Ерик Жоано отидоха в университета в края на града. Комисарят помоли лейтенанта да го изчака в библиотеката в главното здание, докато той се срещне с ректора, чийто кабинет се намираше в административната сграда на сто метра оттам.
Полицаят се изкачи на последния етаж на въпросната сграда, строена през седемдесетте години и наскоро ремонтирана, с високи тавани и със стени, боядисани в различни пастелни тонове. Влезе в нещо като преддверие, заето от секретарката и малкото й бюро, представи се и поиска да види Венсан Луис.
Докато чакаше, успя да разгледа окачените по стените снимки на студенти, победоносно размахали купи и медали край ски-писти или буйни реки.
След няколко минути Пиер Ниманс стоеше прав пред ректора — човек със ситно къдрави коси и сплескан нос, но с млечнобял тен, с лице, странна смесица между негроидни черти и анемична бледност. Ректорът предложи на полицая да седне и нервно замасажира китките си.
— Е? — попита той сухо.
— Е, какво?
— Открихте ли следи?
Ниманс опъна краката си.
— Току-що пристигам, господине. Оставете ме да се огледам. Засега по-добре вие да отговорите на въпросите ми.
Луис замръзна на стола си. Кабинетът му бе обзаведен със светли дървени мебели с метални обковки.
— Да се е случвало вече нещо подозрително във факултета? — продължи спокойно Ниманс.
— Подозрително? Съвсем не.
— Наркотици? Кражби? Сбивания?
— Не.
— Няма банди, кланове… Младежи със сбъркани мозъци?
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Ами например увлечени по разни церемонии, ритуали…
— Не. При нас няма такива неща. Мозъците на студентите ни са в ред.
Ниманс замълча. Ректорът открито го разглеждаше — ниско подстриган, широкоплещест, дръжката на револвера му се подаваше от джоба на палтото. Луис прекара ръка по лицето си, после заяви така, сякаш искаше сам себе си да убеди:
— Казаха ми, че сте отличен полицай.
Ниманс не реагира. Ректорът подзе:
— Искам едно-единствено нещо, господин комисар. Да откриете убиеца възможно най-бързо. Скоро започва учебната година и…
— В момента в градчето няма никакви студенти, така ли?
— Само шепа пансионери. Живеят горе под покрива на главната сграда. Както и няколко преподаватели, които подготвят лекциите си.
— Може ли списъка им?
— Ами… (Поколеба се.) Няма проблем…
— Що за човек беше Реми Кайоа?