— Кларис! Кларис! Върни се, Кларис!
Ниманс се опомни. Зад червения воал на страха си забеляза сив мъж в груб пуловер, който бързо се приближаваше.
— Да не сте луд!
Ниманс промърмори:
— Полиция. Махайте се. Отведете псето.
Човекът го гледаше изумено.
— Господи. Не мога да повярвам. Ела, Кларис, ела, моето момиче…
Човекът и псето му се отдалечиха. Ниманс се опита да преглътне. Гърлото му беше сухо и пареше като фурна. Разтърси глава, прибра оръжието си и заобиколи сградата. Зави наляво и се опита да размисли — от колко време не беше посещавал психиатъра си?
Зави още веднъж покрай спортната зала и видя жената.
Фани Ферера стоеше до една отворена врата и търкаше с гласпапир червена на цвят дъска. Полицаят предположи, че това е дъската, с която се спуска по буйните реки.
— Добър ден — каза той и леко се поклони.
Беше се съвзел напълно.
Фани вдигна очи. Едва ли беше на повече от двайсет. Мургава, с къдрави коси, които нежно се виеха около слепоочията и падаха на тежки вълни върху раменете. Загоряло и гладко лице и почти неприлично светли очи.
— Аз съм Пиер Ниманс, комисар от полицията. Разследвам убийството на Реми Кайоа.
— Пиер Ниманс? — повтори тя недоверчиво. — Стига бе. Направо невероятно.
— Кое?
Тя посочи с глава малък транзистор, поставен на земята.
— Току-що говориха за вас в новините. Казаха, че сте арестували двама убийци миналата нощ до стадион „Парк де Пренс“. И че това е хубаво. Казаха също, че сте обезобразили единия и че това е по-скоро лошо. Да не сте вездесъщ?
— Не, просто пътувах цяла нощ.
— Какво правите тук? Местните ченгета не са ли достатъчни?
— Да кажем, че съм изпратен в подкрепа.
Фани продължи работата си. Навлажняваше повърхността на дъската, после търкаше с две ръце с гласпапира. Тялото й изглеждаше здраво, силно. В дрехите й нямаше нищо елегантно — неопренов гащеризон за гмуркане, моряшка наметка, високи обувки от светла кожа.
— Изглежда добре сте понесли удара — каза Ниманс.
— Какъв удар?
— Ами… откриването на…
— Гледам да не мисля за това.
— Имате ли нещо против да поговорим за него?
— Нали за това сте дошъл?
Тя не гледаше полицая. Ръцете й ритмично търкаха дъската. Жестовете й бяха сухи, груби.
— При какви обстоятелства открихте трупа?
— Всяка неделя се спускам по реката… (Тя посочи съоръжението си.)… Ето с това. Тъкмо бях направила едно спускане. Близо до университетското градче има едни скали, естествена преграда, която превръща реката в езеро. Там може да се спре без проблем. Прибирах дъската, когато го забелязах…
— В скалите?
— Да, в скалите.
— Не е вярно. Бях там. Не е възможно оттам да се види, че има нещо в скалите на петнайсет метра височина.
Фани хвърли гласпапира, избърса си ръцете и запали цигара. Тези прости жестове внезапно събудиха у Ниманс силно желание.
Младата жена издиша синкав дим.
— Тялото беше в скалите. Но аз не го видях там.
— А къде?
— Във водата на езерото. Видях отражението му. Бяло петно върху повърхността на водата.
Ниманс се отпусна.
— Така си и мислех.
— Важно ли е за разследването?
— Не. Но обичам нещата да са ясни.
Ниманс помълча, после подхвана:
— Занимавате се с алпинизъм, нали?
— Откъде знаете?
— Не знам. Местността наоколо. А и изглеждате… спортен тип.
Тя се обърна и разпери ръце към планината, която се издигаше над долината. За пръв път се усмихна.
— Ето и моите владения, господин комисар! Наизуст ги знам тези планини. Когато не се спускам по реките, се катеря по върховете.
— Според вас трябва ли да си алпинист, за да поставиш тялото в скалите?
Фани отново стана сериозна. Взираше се в горящото въгленче на цигарата си.
— Не непременно. В скалите има нещо като естествени стъпала. Затова пък трябва да си изключително силен, за да мъкнеш такъв товар, без да загубиш равновесие.
— Един от моите инспектори смята, че убиецът се е изкачил от другата страна, където наклонът е по-малък, след това е спуснал тялото с въже.
— Доста голяма обиколка.
Младата жена се поколеба, после продължи:
— Всъщност има и трета възможност. Съвсем просто е, ако поне малко познаваш техниките на катеренето.
— Слушам ви.
Фани Ферера загаси цигарата в подметката си и я хвърли.
— Елате с мен.
Двамата влязоха в спортната зала. Ниманс забеляза в полумрака продълговатите сенки на успоредки, върлини, въжета. Фани се отправи към дясната стена и каза:
— Това е моето убежище. През лятото никой не стъпва тук. Тук си държа екипировката.
Запали фенера, окачен над нещо като тезгях. На масата имаше многобройни инструменти, метални части с различни размери. Фани отново запали цигара. Ниманс попита:
— Какво е това?
— Съоръжения за алпинизъм.
— Е и?
— Ами, господин комисар, ако убиецът е притежавал тези неща и е умеел да си служи с тях, той е можел спокойно да качи тялото от брега на реката.
Ниманс скръсти ръце и се облегна на стената. Фани задържа цигарата в уста и размести инструментите. Този безобиден жест засили желанието на полицая. Това момиче истински му харесваше.
— Нали ви казах — продължи тя, — на това място има нещо като естествени стъпала. За човек, запознат с алпинизма, би било детска игра да се изкачи нагоре без тялото.
— А после?
Фани взе нещо, подобно на макара, и продълговато заострено парче желязо.
— После забивате ето това в скалата над нишата.
— В скалата! Как? С чук? Това би отнело страшно много време.
Жената заяви:
— Познанията ви по алпинизъм са явно нулеви, господин комисар. Това е клин. С пикел като ето този тук можете за секунди да забиете няколко клина в коя да е скала, фиксирате макарата и просто издигате тялото си. Тази техника се използва, за да се изкачват чувалите в тесни или трудни места.
Ниманс направи скептична гримаса.
— Не съм се качвал горе, но според мен нишата е твърде тясна. Не виждам как убиецът би могъл да се превие вътре и да изтегли тялото. Освен ако, както казахте, силата му не е колосална.
— Кой казва, че е теглил отгоре? За да изкачи жертвата си, алпинистът е трябвало да направи само едно: да се спусне от другата страна на макарата като противотежест. Тогава тялото се е изкачило само.
Полицаят внезапно разбра техниката и се усмихна — беше толкова очевидно.
— Само че убиецът би трябвало да е по-тежък от мъртвия, нали?
— Или колкото него, защото когато висите във въздуха, теглото ви се увеличава. След като е вдигнал тялото, вашият убиец би могъл бързо да се изкачи, все по естествените стъпала, и да натика жертвата си в тази театрална ниша.
Комисарят още веднъж разгледа клиновете и халките върху тезгяха. Приличаха му на инструменти на касоразбивач, но от по-особен вид.
— Колко време е нужно за подобна операция?
— За някой като мен — по-малко от десет минути.
Ниманс кимна. Профилът на убиеца вече се очертаваше. Излязоха навън. Слънцето се процеждаше през облаците и огряваше върховете с кристална светлина. Полицаят попита:
— Какво преподавате във факултета?
— Геология.
— По-точно?
— Преподавам няколко дисциплини: таксономия на минералите, тектонични дислокации, глациология — еволюция на ледниците.
— Изглеждате твърде млада.
— Защитих докторат на двайсет години, когато вече бях главен асистент. Аз съм най-младата дипломантка във Франция. Сега съм на двайсет и пет години и съм щатен преподавател.
— Истинско университетско чудо.
— Именно. Университетско чудо. Дъщеря и внучка на изтъкнати преподаватели тук, в Гернон.
— Значи принадлежите на братството?
— Какво братство?
— Един от моите лейтенанти е следвал в Гернон. Обясни ми, че университетът си има свой елит, съставен от децата на преподавателите…
Фани закачливо завъртя глава.
— Бих казала по-скоро голямо семейство. Децата, за които говорите, са израснали в университета, в образованието, в културата. Затова постигат отлични резултати. Изглежда естествено, не е ли така?
— Дори в спортните дисциплини?
Тя вдигна вежди.
— Това е от планинския въздух.
Ниманс продължи:
— Вие сте познавали Реми Кайоа. Що за човек беше?
Фани отвърна без колебание:
— Самотник. Затворен. Дори мрачен. Но блестящ. Образован до козирката. Говореше се, че… Разправяха, че е прочел всички книги в библиотеката.
— Мислите ли, че е вярно?
— Не знам. Но познаваше библиотеката като петте си пръста. Тя му беше убежището, леговището, бърлогата.
— Той също беше много млад, нали?
— Израсна в тази библиотека. Още баща му беше главен библиотекар.
Ниманс направи няколко крачки.
— Не знаех. И семейство Кайоа ли принадлежеше към „голямото семейство“?
— О, не. Реми се държеше някак враждебно. Въпреки културата си, никога не постигна успеха, на който се надяваше. Мисля… е, предполагам, че ни завиждаше.
— Каква беше специалността му?
— Философия, струва ми се. Довършваше дипломната си работа.
— На каква тема?
— Нямам представа.
Комисарят замълча. Загледа се във все по-осветените от слънцето планини. Приличаха на заслепени гиганти.
— Баща му жив ли е?
— Не. Изчезна преди няколко години в планината. Беше алпинист.
— Нищо подозрително?
— Не. Затрупа го лавина. Наистина мислите като полицай.
— Имаме двама библиотекари алпинисти. Баща и син. И двамата загиват в планината. Заслужава си да се подчертае съвпадението, не смятате ли?
— Нищо не сочи, че Реми е бил убит в планината.
— Така е. Но в събота сутринта е тръгнал на екскурзия. Вероятно е бил нападнат някъде горе. Може би убиецът е познавал маршрута му.
— Реми не беше от хората, които следват класическите маршрути. И не споделяше с другите. Беше много… потаен.
Ниманс се поклони.
— Благодаря ви, госпожице. Знаете формулата — ако се сетите за нещо… Можете да ми се обадите на някой от тези номера.
Ниманс й даде номерата на клетъчния си телефон и на една аудитория, която ректорът му бе предоставил за работа — предпочиташе да се настани в университета, а не в жандармерията. Каза тихо:
— Доскоро.
Младата жена не вдигна поглед. Полицаят си тръгваше, когато тя каза:
— Може ли да ви попитам нещо?
Сега го гледаше с кристалните си зеници. Ниманс се притесни. Ирисите бяха прекалено бистри. Като стъкло, като течаща вода, като скреж.
— Слушам ви.
— По радиото казаха… Вярно ли е, че сте един от ония, които убиха Жак Мерин?
— Бях млад. Вярно е.
— Питах се… Какво изпитва човек след това?
— След кое?
— След такова нещо.
Ниманс се приближи до младата жена. Тя инстинктивно отстъпи. Но смело срещна погледа му.
— Винаги бих разговарял с вас с удоволствие, Фани. Но никога за този случай. Нито за онова, което загубих тогава.
Жената сведе очи и глухо изрече:
— Ясно.
— Не, не ви е ясно. За ваше щастие.
6
Водата бълбукаше зад гърба му. Ниманс бе заел едни туристически обувки от жандармерията и се изкачваше по естествените стъпала в скалите. Стигна до нишата и се взря в тесния процеп, където беше открито тялото. Внимателно огледа скалата наоколо. Търсеше евентуални следи от клинове. Дупки в камъка.
Вятърът носеше капки ледена вода и шибаше лицето му. Усещането му харесваше. Въпреки обстоятелствата, когато стигна до езерцето, бе изпитал чувство на душевна пълнота. Може би убиецът бе избрал това място точно по тази причина — заради покоя, ведростта, която нефритените води носеха на разбунените духове.