Карим прекоси фоайето с изкормени пощенски кутии, изтича по стълбите и през грохота на колите по магистралата долови специфичния ритъм на рапа. Усмихна се, като позна парчето. С един ритник издъни вратата и каза само: „Полиция.“ Във вените му нахлу адреналин. За пръв път си играеше на ченге, без да го е страх.
Тримата се вцепениха. Апартаментът беше пълен с боклуци, стените бяха почти разрушени, отвсякъде стърчаха тръби, върху прокъсан матрак се кипреше телевизор. Последен модел Сони, явно откраднат предишната нощ. На екрана течеше порнофилм.
Карим усети, че тялото му се раздвоява и се понася из стаята. С ъгъла на окото си видя струпани радиокасетофони от коли. Видя разкъсани пакетчета от дрога върху обърнат кашон. Видя и пушка-помпа сред кутии с патрони. Веднага разпозна Донато по снимката, която носеше в джоба си — бледо лице, светли очи, изпъкнали скули, множество белези. Все още не бе извадил оръжието си.
— Калдер, Мазюро, изчезвайте.
Двамата трепнаха, като чуха имената си. Поколебаха се, спогледаха се с разширените си зеници, после се юрнаха към вратата. Донато посегна към пушката. Карим настъпи ръката му в момента, когато сграбчваше приклада, а с другия крак го срита в лицето. Ставата на ръката изпука. Донато дрезгаво изкрещя. Карим го вдигна и го опря в стария матрак.
Извади автомата си и уви ръката си с оръжието в прозрачен найлонов плик. Донато вдигна очи.
— Какво… мамка му… какви ги вършиш?
Карим се усмихна.
— Гилзите, мой човек. Никога ли не си виждал това по телевизията? Много е важно да не се оставят гилзите.
— Но какво искаш? Ченге ли си? Сигурен ли си, че си ченге?
Карим каза:
— Марсел ме изпраща.
— Кой?
Ченгето прочете в погледа на Донато неразбиране — той явно не си спомняше за човека, когото бе изтезавал до смърт. В замаяната му памет Марсел не съществуваше, никога не беше съществувал.
— Поискай му прошка.
— К-к-какво?
Карим насочи увитото си оръжие.
— Поискай прошка от Марсел! — извика той.
Човекът, който щеше да умре, изкрещя:
— Прости ми! Прости ми, Марсел! Мамка му мръсна! Прости ми, Марсел! Аз…
Карим стреля два пъти в лицето му. Извади куршумите от матрака, прибра горещите гилзи в джоба си и излезе, без да се обръща.
Така се сбогува с Нантер, града, от който бе научил всичко.
След няколко седмици младият полицай се обади в комисариата, за да се осведоми докъде е стигнало разследването. Научи това, което вече знаеше. Донато бил убит с два куршума калибър 9, но не бяха открили нито куршумите, нито гилзите. Другите двама бяха изчезнали. Случаят бе приключен. За ченгетата. И за Карим.
Арабинът поиска да го зачислят към бригадата по проследяването и залавянето на местопрестъплението. Но му предложиха Шеста дивизия — антитерористичната бригада. Идеята беше да го внедрят сред ислямските интегристи в проблемните предградия. Ченгета араби се срещаха твърде рядко, за да не се възползват от услугите му. Той отказа. Дума да не става, че ще си играе на информатор, дори сред фанатизирани убийци. Карим искаше да навлезе в царството на нощта, да преследва убийците, да се среща с тях на собствения им терен и да преоре паралелния свят, към който сам принадлежеше. Не оцениха отказа му. След няколко месеца Карим Абдуф, възпитаник на полицейската школа в Кан-Еклюз, никому неизвестен убиец на един наркоман психопат, бе преместен в Сарзак в департамента Лот.
Лот. Област, в която влаковете не спираха. В която призрачни села изникваха след завоя като каменни цветя. Край на пещерите, където дори на туристите се предлагаха троглодити — дефилета, пропасти, скални рисунки… Този край обиждаше личността на Карим. Той беше арабин от предградията, човек на улицата и нищо не можеше да му е по-чуждо от това скапано провинциално градче.
Оттогава започна жалкото му всекидневие — скучни до смърт дни, през които изпълняваше детински задачи. Протокол на пътно произшествие, задържане на дребен крадец в търговската зона, разобличаване на някой авантаджия в туристическите обекти…
И младият арабин заживя в мечтите си. Беше се снабдил с биографиите на известни ченгета. При всяка възможност ходеше в библиотеките във Фижак и Каор и събираше материали от вестниците за разследвания, за различни произшествия, за всичко, което му напомняше истинския му занаят на полицай. Четеше също стари бестселъри, спомени на гангстери… Абонира се за професионалните списания на полицията, за специализирани издания по балистика и нови оръжейни технологии. Цяло едно море от хартия, в което Карим постепенно потъваше.
Живееше сам, спеше сам, работеше сам. В управлението, което несъмнено беше едно от най-малките във Франция, се бояха от него и го мразеха. Колегите му го наричаха Клеопатра заради плитките. Мислеха го за интегрист, защото не близваше алкохол. Приписваха му особени наклонности, защото след нощните патрули винаги отказваше задължителното отбиване у Силви.
Зазидан в самотата си, Карим броеше дните, часовете, секундите и можеше да прекара цял уикенд, без да отвори уста.
Един понеделник на вратата му се позвъни. Карим инстинктивно погледна часовника си. 7:45. Отвори.
Беше Селие, от кварталните полицаи. Карим не му предложи чай, нито дори стол. Попита:
— Какво има?
Мъжът отвори уста и измънка:
— Ами… училището. Малкото училище.
— Какво училището?
— „Жан Жорес“. Обрали са го… тази нощ.
Карим се усмихна. Бандитчетата от съседния квартал най-вероятно бяха безчинствали в първоначалното училище, колкото да се занимават с нещо.
— Има ли много щети? — попита, докато се обличаше. Униформеният полицай с неодобрение наблюдаваше дрехите, които Карим навличаше: тениска, дънки, спортно яке, после кожено яке като на боклукчия от петдесетте години.
— Там е работата, че няма. Действал е професионалист.
— Професионалист? Какво искаш да кажеш?
— Не са някакви младоци… Влезли са в училището с шперц. И са взели много предпазни мерки. Директорката е забелязала, че нещо не е наред, иначе…
Арабинът се изправи.
— Какво са откраднали?
— Тъкмо това е най-странното. Нищо не са откраднали.
— Така ли?
— Да. Влезли са в стаята и после са се чупили… Просто така…
— И защо викаш мен?
— Грозие още не е дошъл. С Дюсар помислихме, че… че ти… Трябва да видиш това, Карим…
— Добре. Да вървим.
8
Училището „Жан Жорес“ се намираше в източната част на града, в квартала на бедните комплекси близо до индустриалната зона. Жена в тъмен пуловер ги очакваше на площадката. Директорката. Карим я поздрави и се представи. Жената го посрещна с искрена усмивка, която го изненада. Обикновено предизвикваше подозрение. Карим мислено благодари на жената за нейната непринуденост и я разгледа. Лицето й беше плоско като езеро, големите й зелени очи плуваха отгоре му като лилии.
Тя го покани да я последва. Минаха по коридор с нисък таван и стени, покрити с детски рисунки, закачени с кабарчета или изрисувани направо върху мазилката. Спряха пред открехната врата. Директорката прошепна с тайнствен глас:
— Само в тази стая са влизали.
Влязоха в кабинет, който приличаше по-скоро на чакалня. В стъклени шкафове бяха подредени многобройни регистри и дневници. Върху малък хладилник беше поставена кафе-машина. Декоративни растения покриваха дървено бюро, имитация на дъб. В стаята миришеше на влажна пръст.
— Ето вижте.
Директорката посочи една от витрините.
— Този шкаф са отворили. Тук съхраняваме архивите. На пръв поглед нищо не са откраднали. Дори не са докосвали папките.
Карим коленичи и разгледа ключалката на витрината. От десетте години разбиване на ключалки и кражби на коли бе натрупал солиден опит. Нямаше съмнение, че човекът, отворил витрината, знаеше как се прави това. Карим бе силно изненадан: защо професионалист ще прониква в първоначално училище в Сарзак? Взе един от регистрите и го прелисти. Списъци с имена, коментари на преподавателите, административни нареждания… Всеки том съответстваше на отделна година. Лейтенантът се изправи.
— Никой нищо ли не е чул?
Жената отвърна:
— Честно казано, училището не е истински охранявано. Имаме една пазачка, но…
— Кога според вас са влезли — през нощта в събота или в неделя?
— Може да е по всяко време, дори през деня. През почивните дни всеки може да влезе. Няма нищо за крадене.
— Добре. Ще трябва да минете през комисариата, за да снемат показанията ви.
— Вие сте под прикритие, нали?
— Моля?
Директорката внимателно наблюдаваше Карим.
— Ами… Дрехите ви, видът ви. Сигурно се смесвате с бандите от предградията и…
Карим се разсмя.
— По тия места не гъмжи от банди.
Директорката продължи с компетентен тон:
— Знам как се прави. Гледах един документален филм на тази тема и…
— Госпожо — прекъсна я Карим. — Надценявате градчето.
Обърна се и се отправи към вратата. Директорката го настигна.
— Няма ли да снемете отпечатъци?
Карим отвърна:
— Мисля, че ще се задоволим да снемем показанията ви и да пообиколим из квартала.
Жената изглеждаше разочарована. Отново внимателно изгледа Карим.
— Не сте от този край, нали?
— Не.
— Какво сте направили, та сте се озовали тук?
— Дълга история. Някой ден ще намина и ще ви я разкажа.
Навън Карим се присъедини към униформените полицаи, които пушеха в шепите си с вид на гузни ученици. Селие изскочи от фургона.
— Лейтенант, има нещо ново.
— Какво?
— Друг обир. Откакто съм тук, нико…
— Къде?
Селие се поколеба, изгледа колегите си.
— Ами… На гробището. Влизали са в една от гробниците.
Гробовете и кръстовете се простираха върху леко наклонен терен. Карим вдъхна мириса на роса и увехнали цветя.
— Изчакайте ме тук — промърмори той.
Надяна гумени ръкавици и си каза, че Сарзак дълго ще помни този понеделник.
Този път бе минал през дома си, за да вземе „научната“ екипировка — всичко необходимо за снемане на евентуални отпечатъци от пръсти и следи от стъпки.
Тръгна по покритите с чакъл алеи към осквернената гробница. За миг бе помислил, че става дума за истинско оскверняване като тези, които бяха зачестили във Франция през последните години. Но не — всичко беше в ред. Явно нищо не бе пипано освен гробницата. Надгробният камък бе във формата на параклис. Вратата беше само открехната. Карим коленичи и огледа ключалката. Както и в училището, крадците много внимателно бяха отворили вратата на гробницата. Полицаят опипа мястото и реши, че и този път става дума за професионалисти. Може би същите?
Отвори по-широко вратата и се опита да си представи сцената. Защо крадците си бяха дали толкова труд да не оставят следи, а не бяха затворили вратата? След миг разбра — в ключалката се бе вмъкнал чакъл и пречеше на ключа да се превърти. Тъкмо тези дребни камъчета бяха издали присъствието на осквернителите.
Карим още веднъж се запита: дали едни и същи хора бяха проникнали в училището и в гробницата? Каква връзка имаше между двете?
Надгробната плоча му помогна донякъде да си отговори. Надписът гласеше:
Юд Итеро
23 май 1972 — 14 август 1982
Карим размисли. Може би детето бе учило в „Жан Жорес“. Отново разгледа плочата. Никакъв епитаф, никаква молитва. Само малка овална рамка от остаряло сребро, монтирана в мрамора. Вътре в рамката обаче нямаше снимка.