— Забравѝ какво попитах — изквича Гедер. — Теоткъде се взеха?
— Можеш ли да яздиш?
Гедер погледна надолу. Светлата козина по хълбока на коня му беше поаленяла от кръв, а от раната на бедрото му се стичаше още. Зави му се свят и той се хвана за седлото. От такива рани се умираше. Сигурен беше, че е чувал за хора, които са умрели от такива рани. Това значеше ли, че и той ще умре?
— Палиако!
Той вдигна поглед. Светът малко се олюляваше. Джори Калиам местеше поглед между него и бойния фронт, който се придвижваше право към тях.
— Ранен съм — каза Гедер.
— Ти си рицар на империята — каза Калиам и силата в гласа му нямаше нищо общо с гнева. — Можеш ли да яздиш?
Гедер усети как частица от силата на другия мъж преминава в него. Светът се успокои и Гедер също се успокои.
— Аз… мога да яздя.
— Тръгвай тогава. Намери лорд Терниган. Кажи му, че в западния край на фронта се развяват макиански знамена. Кажи му, че имаме нужда от помощ.
— Добре — каза той и хвана юздите. Жребецът на Калиам напираше да се включи в боя, пръхтеше, но младият рицар го задържа.
— Палиако! Иди право при лорд Терниган. Директнопри него.
— Сър?
— Не при Клин.
Спогледаха се за миг и се разбраха. Явно Калиам имаше доверие на капитана точно колкото него, тоест никак. Облекчение и благодарност стоплиха сърцето на Гедер, а после и изненада от собствената му реакция.
— Разбирам — каза той. — Ще доведа помощ.
Калиам кимна, обърна коня си и го пришпори към мелето. Гедер насочи своя на изток през бойното поле. Мъчеше се да разкопчае каишките на щита си, но бронираната ръкавица и движението на коня под него правеха задачата почти невъзможна. Накрая все пак успя да освободи ръката си, наведе се напред и пришпори животното. Преди час долината беше покрита с трева и есенни цветчета. Сега беше разкаляна и я огласяха крясъците на сражаващи се мъже.
Гедер примижа. Мъглата се беше вдигнала, но влажните знамена висяха все така безжизнено на прътовете си. Трябваше да открие знамето в златно и алено на дом Терниган. Трябваше да го открие веднага.
Мъже лежаха в калта, мъртви или ранени. Писъци на хора и коне цепеха въздуха. А знамето на главнокомандващия не се виждаше никъде.
Гедер крещеше ругатни и се оглеждаше като луд. Стана му студено. Раненият му крак натежаваше, кръвта попиваше в подплатата, изцеждаше силиците му. С всяка минута шансовете на Калиам и другите нещастници намаляваха все повече, а собственото му зрение се стесняваше заплашително, злато и мрак танцуваха по краищата му. Понечи да се изправи на стремената, но раненият крак не издържа тежестта му. Гедер пак пришпори коня. Ето ги знамената на Флор и Речникорт, Масонхалм и Клин…
Клин. Ето там, на няма и петдесет метра, знамето на сър Алан Клин стърчеше влажно и отпуснато над група сражаващи се мъже. Пак там беше гигантският черен кон с червената сбруя. Гедер се поколеба. Ако беше грешка, ако Клин не бе планиралда ги прати на заколение, значи трябваше него да помоли за помощ. Него, само на петдесетина метра напред. Но ако беше иначе и ако Гедер отидеше при него сега, Калиам и другите щяха със сигурност да загинат. Продължи напред. Кракът му беше изтръпнал. Устата му съхнеше. Ето ги знамената на Естинфорт, Коренхол, Даник.
Терниган.
Гедер пришпори коня си към мелето около флага. Проклет да е Терниган, че бе повел сражението, вместо да го направлява отдалече. Проклет да е и сър Алан Клин, задето бе изпратил него и Калиам във вражеския капан. Проклет да е и самият той, задето си бе хвърлил меча, задето го бяха ранили и задето не се движеше достатъчно бързо. Вражески мечоносец се надигна от калта и Гедер го прегази. Усети миризмата на горящо дърво. Някъде нещо гореше. Конят под него трепереше от изтощение. Гедер му се извини наум и го пришпори отново.
Вряза се в мелето като камък, хвърлен в стъкло на прозорец. Мечоносци се пръснаха настрана, антийци и ванайци. На десетина крачки от знаменосеца лорд Терниган седеше изправен на седлото си с меч в ръка, гъст кръг от войници го пазеше от врага.
— Лорд Терниган! — извика Гедер. — Терниган!
Ревът на битката погълна виковете му. Маршалът пое напред, там, където сражението беше най-ожесточено. Тъмночервен гняв падна като пелена пред очите на Гедер. Калиам и другите се биеха и умираха заради този тип. А тъпото копеле дори не му обръщаше внимание. Пришпори пак уморения си кон и проби охраната на маршала, сякаш самата му решителност беше направила чудо, магия. Битката, сражението, бойното поле се свиха до главнокомандващия и неговия кон. Зрението на Гедер се стесни по краищата, все едно яздеше по дълъг тунел към света. Когато се приближи на три метра от маршала, той извика отново:
— Макиа, милорд Терниган! Макиа нападат по западния фланг, избиват ни!
Този път маршалът го чу. Главата му се завъртя рязко към Гедер, високото му благородно чело се намръщи. Гедер размаха ръце и посочи на запад. „Не гледай към мен. Погледни към Макиа.“
— Кой се вие, сър? — каза лорд Терниган. Гласът му беше дълбок като барабан, чак малко кънтеше. Светът наоколо изглеждаше по-тих от нормалното.
— Сър Гедер Палиако. Праща ме Джори Калиам. На западния фланг няма само наемници, милорд. Има и макиански войски. Не можем да ги удържим. Калиам… Калиам ме изпрати. Трябва да му помогнете.
Терниган извика нещо през рамо и роговете прозвучаха отново, толкова отблизо и толкова силно, че звукът беше като юмрук в корема. Гедер отвори очи — не знаеше, че ги е затворил. Някакви хора се движеха около него. Рицари на коне, които се юрваха вкупом на запад. Поне на него му се струваше, че е на запад. Лорд Терниган беше до него и го държеше здраво над лакътя.
— Можете ли да се сражавате, сър? — попита го сякаш от другия край на света главнокомандващият на имперската армия.
— Мога — каза Гедер и се извърна на седлото си. Хлъзгав от кръвта, кракът му се изхлузи от стремето. Разкаляната пръст се надигна, но светът потъна в мрак преди калта да го погълне.
Маркъс
По пладне керванът спря на полянка с широк бавен поток. Кльощавото момче, май Микел му беше името, седеше до Ярдем на един повален дънер. Като тралгуна, и то беше разкопчало кожената си куртка на шията. Двамата се наведоха едновременно над чиниите си с боб и наденица. Момчето държеше раменете си така, сякаш носеха товар от мускули, каквито всъщност не притежаваха, а в движенията му се долавяше бавна, предпазлива сила, която липсваше в крехкото му телосложение. Ярдем килна леко глава настрани и надолу да погледне към Микел. Със същата сериозност момчето килна глава настрани и нагоре.
— Капитане — каза Ярдем, ушите му бяха прилепнали към главата. — Кажи му да спре.
Маркъс, седнал с кръстосани крака на земята, преглътна усмивката си.
— Какво да спре?
— Прави го от дни, сър.
— Държи се като войник, това ли имаш предвид?
— Държи се като мен — каза Ярдем.
Микел изсумтя гърлено. Маркъс се закашля, за да скрие напушилия го смях.
— Наехме тези хора да се преструват на войници — каза той.
— И те точно това правят. На кого да подражават, ако не на нас?
Ярдем изсумтя и се обърна да погледне момчето и когато срещна погледа му, нарочно помръдна дългото си ухо.
Гората тук беше основно от дъб и ясен, дърветата високи по десетина човешки боя, че и отгоре. Преди години явно бе имало пожар, който бе опърлил кората на дърветата и бе разчистил шубраците, но изобщо не беше стигнал до високия балдахин от клони. Маркъс си представи как димът се издига през свежата лятна зеленина. Сега земята край пътя беше влажна, опадалите листа бяха почернели и гниеха бавно, превръщаха се в плодородна почва за идните семена. Само листата, опадали на пътя, бяха сухи. В източния край на полянката каменна статуя на ококорен южнярски крал с бойни доспехи и шестовърха корона беше погребана наполовина в ствола на гигантски дъб. Старата кора беше погълнала част от тържественото лице на южняря, корените бяха надигнали широкия каменен постамент. Лиани обгръщаха каменните рамене. Маркъс нямаше представа в чия чест е била издигната статуята.
Вече почти седмица керванът се движеше с добра скорост. Пътят беше оживен, местните фермери поддържаха части от него в прилично състояние, но имаше участъци, дълги цели левги, където драконовият нефрит беше покрит с окапали листа. Тропотът на конски копита и скърцането на фургоните и каруците бяха толкова силни по време на преходите, че обезсмисляха всеки опит за разговор. Водачът на кервана беше сравнително поносим като за религиозен фанатик. Засега Маркъс издържаше стоически откъсите от светите писания, които тимзинът им четеше по време на вечеря, а когато темата се случеше особено непоносима — проповеди за семейството, за децата, за това колко справедлив бил Бог или за друго, което събуждаше болезнени спомени за случилото се с жена му и дъщеря му, — Маркъс си изяждаше тихо вечерята, после ставаше от мястото си до огъня и дълго се разхождаше напред по пътя. Обясняваше, че искал да разузнае обстановката, и така си спестяваше негодуванието на тимзина. Случваше се други пътници да се присъединят към кервана, но не задълго — достатъчно бе Ярдем или самият той да ги изгледат изпод вежди, за да си продължат мирно и кротко сами по пътя. Като се изключи, че бяха изминали едва четвърт от разстоянието до прохода, който бележеше границата на Биранкор, засега работата не им създаваше никакви проблеми.
Маркъс бавно сдъвка последното парче наденица. Дузината фургони запълваха половината полянка, конете и мулетата се хранеха от овесени на шиите им торби със зоб, каруцарите ги разпрягаха поред и ги водеха на водопой при потока. Повечето каруцари си разбираха от работата. Старецът, който караше желязната руда, беше малко глух, а момчето с вълнените платове и високата каруца или беше неопитно в занаята, или беше малоумно, или и двете, но с изключение на тях двамата другите се справяха прилично. А театралната трупа се беше оказала истинско попадение. Ако съсредоточеше погледа си върху дърветата, пренебрегвайки мотаещите се по поляната хора, пак можеше да разпознае от раз охраната с периферното си зрение само по типичната клатушкаща се наперена походка.
Дългокосата жена, Кари, стоеше край пътя със скръстени ръце и огромен лък от рог и сухожилия на гърба. Едва ли би могла да изпъне тетивата и наполовина, но носеше лъка все едно е майстор в стрелбата. Сандр, младият изпълнител на главната роля от представлението, вървеше между фургоните с високо вдигната глава и навъсено чело. Разказваше на каруцарите как си счупил крака по време на антийски турнир и така се беше вживял в историята, че даже бе почнал леко да накуцва. А там, седнал до дебелата жена на баш керванджията, седеше неговият хитрец, майстор Кит, без чието съдействие сега Ярдем щеше да се сражава на губещата ванайска страна, а Маркъс… Без съдействието на майстор Кит сега Маркъс или щеше да гние в затвора, или да е мъртъв.
Водачът на кервана изсвири силно с пръсти и Маркъс примижа към кръпката рехав бял облак, която се провиждаше през високия клонак. В сянката на дърветата времето се преценяваше трудно, но обядът им, изглежда, се беше проточил повече от предвиденото. Е, неговите задължения по договора бяха да осигури безпроблемното придвижване на кервана до Карс. Спазването на срокове не беше негов проблем. Маркъс почисти чинията си с коричка хляб и се надигна.