Изменникът за пръв път виждаше човек, който не е първокръвен. Жената беше първото реално доказателство, че тринайсетте раси на човечеството наистина съществуват. Скрит в храстите, изменникът я гледаше как плеви лехата с дебелите си пръсти, гледаше я и се изпълваше с удивление.
Пристъпи напред преди смелостта му да се е изпарила докрай. Голямата й глава се вдигна рязко, ноздрите й се разшириха. Той вдигна ръка като човек, който моли за извинение.
— Простете — каза. — Аз… Закъсал съм. Надявах се да ми помогнете.
Очите на жената се свиха на цепки. Тя сви рамене като хищна котка, която се готви за бой. Хрумна му, че би било по-разумно първо някак да провери дали жената говори на неговия език и чак тогава да я заговаря.
— Идвам от планините — каза той и чу отчаянието в собствения си глас. Чу и още нещо. Недоловимото за слуха пулсиране на кръвта си. Дарът на паешката богиня, който внушаваше на жената да му повярва.
— Ние не търгуваме с първокръвни — изръмжа жената йему. — Още по-малко с първокръвни от ония трижди посрани планини. Махай се и си отведи хората.
— Нямам хора — каза той. Нещата в кръвта му се раздвижиха развълнувано. Нямаха търпение да влязат в употреба. Жената тръсна глава под въздействието на неговата открадната магия. — Сам съм. И невъоръжен. Вървя вече от… от седмици. Но мога да работя. Срещу малко храна и място, където да се наспя на топло. Само за тази нощ.
— Сам и невъоръжен. Прекосил си планината, казваш?
— Да.
Жената изсумтя и изменникът остана с впечатлението, че го преценяват. Че му издават присъда.
— Ти си идиот — каза тя.
— Да — съгласи се той. — Идиот съм. Дружелюбен идиот обаче. Безвреден.
Проточи се една доста дълга пауза, преди жената да се разсмее.
Накара го да пълни с речна вода цистерната, докато тя си довърши плевенето. Кофата беше направена като за йему и той я пълнеше само наполовина, иначе не би могъл да я помръдне. Ала въпреки това се труди мъжката, напред-назад между малката къща и кейчето от неогладени дъски. Внимаваше да не се нарани, да не му потече кръв. Жената и така не беше от най-гостоприемните, а видеше ли паяците, съвсем щеше да се наежи.
По залез-слънце го покани на трапезата си. Огънят в огнището беше силен и след първия миг на инстинктивен страх изменникът си напомни, че нещата, които доскоро му бяха братя, не са тук и не търсят издайнически знаци за присъствието му. Жената му сипа яхния от гърнето над огъня. Яхнията имаше онзи богат, многопластов аромат на храна, сготвена в гърне, което никога не слиза от огъня, а само се допълва с по парче месо и по някой зеленчук, както дойде. Някои от тъмните мръвки в мазната яхния може да се бяха озовали в гърнето по времето, когато той е напускал храма, или дори преди това. По-вкусно нещо не беше ял в живота си.
— Мъжът ми отиде до кервансарая — каза тя. — Един от принцовете щял да идва и народът ще е гладен. ’Сичките прасета отведе. Ако имаме късмет, ше ги продаде. И ше им ’земе достатъчно сребро, та да изкараме сезона на бурите.
Той слушаше гласа й, слушаше и раздвижването в кръвта си. Последното, което жената каза, беше лъжа. Жената не вярваше, че среброто ще им стигне. Изменникът се запита дали това я тревожи и дали той не би могъл да й помогне някак. Можеше поне да опита. Преди да си тръгне.
— ’Ми ти, лайненце продрискано? — попита тя с глас мек и топъл. — Чия овца си боднал, та дириш работа при мен?
Изменникът се засмя. Топлата храна в стомаха, припукващите пламъци в огнището и мисълта, че отвън го чакат сламеник и вълнено одеяло, успяха с общи усилия да премахнат напрежението в раменете и възлите в червата му. Големите, изпъстрени със златни петънца очи на жената йему го следяха неотлъчно. Той сви рамене.
— Открих, че вярата в нещо не го прави вярно — каза той предпазливо. — Имаше неща, които бях приел, в които вярвах безрезервно, а после… открих, че греша.
— Някой те е подвел тоест? — попита тя.
— Да, подведоха ме — кимна той, после се замисли. — Или пък не. Едва ли е било съзнателно. Колкото и неистинско да е едно нещо, то не е лъжа, ако вярваш в него.
Жената йему подсвирна — което си беше истински подвиг предвид бивните й — и взе да ръкопляска с престорено възхищение.
— Момчето с кофата се оказа философ — рече тя. — Сега какво? Ще почнеш да проповядваш и да искаш десятък от хората?
— Никога — отвърна той и се засмя с нея.
Жената загреба от паницата си. Огънят припукваше. Нещо — мишки може би, или насекоми — шумолеше в тръстиковия покрив.
— Загубил си си ума по някоя жена, нали? — попита тя.
— Богиня — отвърна изменникът.
— Мда. То, ’се на богове и богини изглеждат — каза тя, вперила поглед в огъня. — Влюбиш се и ’сичко ти се струва различно. Все едно бог проговаря ’секи път, кога си отворят плювалника. А после…
Изсумтя отново, отчасти развеселено, отчасти с горчивина.
— И какво толкоз се обърка с таз твойта богиня? — попита тя.
Изменникът загреба нещо, което имаше бегла прилика с картоф, зъбите му потънаха в хрупкавата кожица и меката сърцевина. Опита се да облече в думи мислите, които никога не беше изричал. Гласът му потрепна.
— Тя ще изяде света.
Капитан Маркъс Уестер
Маркъс потри брадичка с мазолестата си длан.
— Ярдем?
— Сър? — избумтя тралгунът, извисил се до него.
— Денят, когато ще ме изхвърлиш в някоя канавка и ще поемеш командването на отряда?
— Да, сър.
— Няма да е днес, нали?
Тралгунът скръсти яките си ръце и размърда едното си ухо. Обиците му звъннаха.
— Да, сър — каза накрая. — Няма да е днес.
— Жалко.
Първоначално затворът на Ванаи бил замислен като менажерия. В древността истински дракони се разхождали по широкия площад и се къпели във водите на исполинския фонтан в средата. По периметъра на площада имаше дълбок ров, а отвъд него се издигаха гигантски клетки, високи колкото триетажна сграда. Нефритените драконови фасади още носеха релефни изображения на зверовете, крачили зад металните решетки — лъвове, грифони, гигантски шестоглави змии, лъвове, мечки, исполински птици с женски гърди.
Между клетките се издигаха колони, стилизирани статуи на тринайсетте човешки раси — дългоух тралгун, покрит с хитин тимзин, бивнозъб йему и така нататък, и така нататък. Дартинът дори имаше миниатюрни мангали, монтирани в очните кухини, които да пресъздадат огнения поглед на хората от неговата раса, макар че вече никой не си правеше труда да ги пали. Статуите не бяха пострадали от времето и стихиите, загрозяваха ги само тъмни петна там, където железните решетки в съседство бяха ръждясали — нищо не изхабяваше драконовия нефрит, нищо не можеше да отчупи и люспица от него. Ала животните ги нямаше. Мястото им в клетките беше заето от хора.
Мрачни, гневни или отегчени, гостите на ванайското правосъдие бяха изложени позорно зад решетките, някои за посмешище, други за разпознаване, докато чакат присъдата на назначения по случая им магистрат. Гражданите от по-висшата прослойка можеха да се разходят по площада, където срещу няколко бронзови гроша сергиите предлагаха животинска карантия, често в комплект с парцалена прашка. Момчета се забавляваха шумно, като замерваха затворниците с изпражнения, умрели мишки и гнили зеленчуци. Тук-там разплакани съпруги и съпрузи мятаха сирене и масло през рова, но дори когато храната попаднеше в правилната ръка, късметлията плащаше висока цена за нея. От мястото си на ниския зид над рова Маркъс видя как един от въпросните късметлии — картадам със звънливи мъниста в гъстата си гладка като на видра козина — го пребиха заради парче бял хляб, докато банда първокръвни момчета се смееха, сочеха го и крещяха расистки обиди от сорта на „Звънливец, звънливец, гъзоблизец“.
В най-долното ниво на килиите седяха седем мъже. Повечето имаха телосложението и белезите на професионални войници, ала един се държеше настрани от тях, промушил беше тънките си крака между решетките и ги люлееше над рова. Шестимата войници бяха от хората на Маркъс. Седмият беше хитрецът на отряда му. Сега всички те принадлежаха на принца.
— Наблюдават ни — каза тралгунът.
— Знам.
Хитрецът вдигна ръка в жалостив жест. Маркъс му отвърна с фалшива усмивка и не толкова учтив жест. Бившият му хитрец извърна глава.
— Не той, сър. Другият.
Маркъс се огледа дискретно и веднага разбра за кого му говори Ярдем. Недалеч от разширението, където улицата се вливаше в площада, стоеше млад мъж с позлатена броня, каквито носеха гвардейците на принца. Маркъс смръщи вежди за миг и името на мъжа изплува в главата му.
— Е, бог ни се усмихва — каза той горчиво.
Разбрал, че е привлякъл вниманието им, гвардеецът им кимна небрежно и тръгна към тях. Лицето му беше тлъсто, раменете — меки. Миризмата на кедрово масло за къпане се излъчваше около него все едно се беше киснал в него с часове. Маркъс раздвижи рамене, както правеше преди битка.
— Капитан Уестер — поздрави гвардеецът. И добави: — И Ярдем Хейн. Още вървиш по петите на капитана, а?
— Сержант Досен, ако не греша? — каза Маркъс.
— Третинец Досен. Принцът държи на старите звания. Онези там ваши хора ли са?
— Кои онези? — попита Маркъс с престорено учудване. — Работил съм с много мъже през годините. Нищо чудно да има мои хора във всички затвори на Свободните градове.
— Оная групичка там. Снощи ги задържахме за пиянство и нарушаване на обществения ред.
— Е, мъжете правят такива неща.
— И вие не знаете нищо за инцидента?
— Предпочитам да не казвам нищо, което би могло да стигне до ушите на магистрата — каза Маркъс. — Току-виж станало недоразумение.
Досен се изплю в рова.
— Уважавам желанието ви да им спестите неприятности, капитане. Но това е без значение. Войната ще започне всеки момент и принцът има нужда от войници. А онези там са обучени. Имат опит. Сигурно ще ги мобилизират в армията. Може и чинове да им дадат.
Маркъс усети гнева си, усети топлина в гърдите и стомаха, регистрира и онова особено усещане, че е станал с два пръста по-висок. И понеже по правило гледаше с недоверие на всички неща, които го караха да се чувства добре, на това също погледна с подозрение.
— Защо имам чувството, че искате да ми кажете нещо?
Досен се усмихна като речна змия.
— Репутацията ви все още е завидна. Капитан Уестер, героят от Градис и Уодфорт. Това едва ли ще убегне от вниманието на принца. Може да сключите добра сделка.
— Принцове, барони, графове. Всички те са просто малки крале — каза Маркъс една идея по-разгорещено от предвиденото. — Аз за крале не работя.
— За този ще работите — каза Досен.
Ярдем се почеса по корема и раззина уста в прозявка. Това беше сигнал за Маркъс да се овладее, така че той свали ръка от дръжката на меча си и каза:
— Досен, приятелю. Поне половината от защитниците на града са наемници. Видях Карол Даниан и неговите момчета. Мерисан Коки. Принцът ще види гърбовете на всички тях, ако се разчуе, че мобилизира в армията си професионални войници, които работят по договор…
Челюстта на Досен буквално провисна от изненада.