Тъкмо надигаше шестия „бърбън“, когато внезапно осъзна, че един от мъжете го наблюдава внимателно. Престори се, че не го забелязва. И така бе загазил достатъчно.
Мъжът седеше с лице към него. Възрастен, с мрачно лице. Висок и прегърбен. Облечен в изтъркано сако и покрити с лекета панталони. Обувките му бяха ужасно износени. Ръцете му — мръсни и изподрани. Подпухналите му очи бяха втренчени право в Бартън и следяха всяко негово движение. Мъжът не отмести поглед дори когато Бартън го загледа враждебно. Той се изправи и се приближи с полюшваща се походка. Бартън направи опит да се стегне. Очевидно щяха да му искат почерпка. Мъжът приседна с въздишка на близкия стол и скръсти ръце.
— Здра’ей — изгрухтя той и заля Бартън с облак алкохолни пари. Кичур руса мазна коса се спускаше през челото му и той го прехвърли назад с ръка. Очите му бяха воднисто сини, някак детински. — Как си?
— Какво искаш? — отвърна с груб глас Бартън, докаран до предела на пиянското отчаяние.
— Само един скоч с вода.
Фронталната атака завари неподготвен Бартън.
— Виж какво, приятелче, — поде той, но човекът го прекъсна с тих, любезен глас.
— Изглежда не ме помниш.
Бартън премигна.
— Да те помня ли?
— Тичаше надолу по улицата. Вчера. Търсеше „Сентрал“.
Бартън най-сетне си спомни. Това беше пияницата, който през цялото време се смееше.
— А, да — кимна той най-накрая.
Лицето на мъжа светна.
— Виждаш ли? Спомняш си ме — той протегна отдавна немитата си десница. — Казвам се Кристофър. Уилям Кристофър. — После добави: — Аз съм един беден стар швед.
Бартън се направи, че не забелязва протегнатата ръка.
— Мога да мина и без твоята компания.
Кристофър се ухили и рече с дрезгав глас:
— Вярвам ти. Но навярно, ако получа скоч с вода, радостта от този дар ще ми помогне да те изоставя.
Бартън махна с ръка на бармана.
— Скоч и вода — промърмори той. — За него.
— Намери ли въобще тази „Сентрал“?
— Не.
Кристофър се изкикоти с тънък, писклив гласец.
— Не съм изненадан. Можех да ти кажа и да ти спестя усилията.
— Ти ми каза.
Скочът най-сетне пристигна и Кристофър го прие с благодарност.
— Хубаво нещо — отбеляза той задъхано след първата дълбока глътка. — Идваш отвън, нали?
— Позна.
— Защо дойде в Милгейт? В това малко градче. Никой вече не идва тук.
Бартън вдигна унило глава.
— Дойдох за да намеря себе си.
Неизвестно по каква причина, това се стори ужасно смешно на Кристофър. Той заля бара с високия си писклив смях и останалите посетители ги загледаха мрачно.
— Какво те измъчва? — запита разгневено Бартън. — Какво смешно има, по дяволите, във всичко това?
Кристофър направи усилие да се успокои.
— Да откриеш себе си? И намери ли нещо? Ще се познаеш ли като се намериш? Знаеш ли поне как изглеждаш? — той отново избухна в смях.
Бартън се сгърби отчаяно над чашата.
— Стига — промърмори той. — И без това си имам достатъчно ядове.
— Ядове? Какви ядове?
— Всякакви. Всякакви ядове, които се срещат по тоя проклет свят — отвърна той усещайки, че е попрехвърлил мярката с „бърбъните“. — Божичко, направо се чудя защо ли съм още жив. Първо, открих че съм умрял още като дете…
Кристофър тъжно поклати глава.
— Колко жалко.
— След това някакви мъждукащи типове преминаха през верандата.
— Скитници. Да, първия път е доста страшничко да ги види човек. Но с времето се свиква.
— След това, проклетото хлапе дето го е шубе от пчели взе, че ми показа един тип, висок петдесет мили. С електрическа крушка за глава.
Нещо се промени в държанието на Кристофър. Нещо блесна в замъглените му от пиянство очи. Той погледна внимателно Бартън.
— Така ли? И какъв беше тоя?
— Ами, най-големият тип, който съм виждал през живота си — Бартън махна пиянски с ръка. — Висок милион мили. Направо да ти изкара акъла. Целият е направен от слънчеви лъчи.
Кристофър бавно отпи.
— И какво още се случи с теб, мистър…
— Бартън. Тед Бартън. След това паднах от една трупа.
— КАКВО?
— Ходих да се търкалям с трупи — Бартън се схлупи отчаян на масата. — Цели седем часа загубих в едно езеро с трупи. Малкото нищожество ми помогна да се измъкна оттам — той избърса разплаканите си очи с опакото на ръката. — Така и не открих улица „Сентрал“. Или „Борова“. — Диво отчаяние се надигна в него. — Дявол да го вземе, та аз съм роден на улица „Борова“! Трябва да има такова място!
Кристофър го наблюдаваше мълчаливо. Той допи чашата, обърна я на плота, завъртя я замислено и след това внезапно я блъсна настрани.
— Не, ти няма да откриеш улица „Борова“ — каза той. — Нито пък „Сентрал“. Или по-точно, никога вече няма да ги откриеш.
Сякаш го пронизаха с нещо. Бартън се изправи, внезапно почувствал леден полъх сред алкохолната мъгла.
— Какво искаш да кажеш с това „никога вече“?
— Че отдавна ги няма. От много, много години. — Старецът сбърчи уморено своето покрито с бръчки чело. — Не съм чувал някой да пита за тези улици от много време. — Детински сините му очи се бяха втренчили в Бартън, сякаш се опитваха да надникнат през алкохолната мъгла и времето. — Колко странно, да чуя тези стари имена. Почти ги бях забравил вече. Знаеш ли, Бартън, тук нещо не е наред.
— Да — съгласи се възбудено Бартън. — Нещо не е наред. НО КАКВО Е ТО?
Кристофър потърка своето покрито с бръчки чело, явно опитвайки се да си събере мислите.
— Не зная. Нещо голямо. — Той се огледа страхливо наоколо. — Може и да не съм с всичкия си. Но улица „Борова“ беше много красива. Много по-хубава от „Феърмаунт“, дето е сега на нейно място. И къщите не са същите. И магазините. И никой не помни — очите му се напълниха със сълзи и той ги избърса отчаяно. — Никой освен ти и аз. Никой в целия този проклет свят. КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ЩЕ ПРАВИМ СЕГА?
7
Бартън дишаше учестено.
— Слушай какво ще ти кажа. Стига си хленчил и слушай!
Кристофър кимна, но продължаваше да трепери.
— Да. Съжалявам, Бартън. Цялата тази история…
Бартън го сграбчи за ръката.
— Значи наистина е било така, както аз си спомням. Улица „Борова“. „Сентрал“. Старият парк. Спомените ми не са фалшиви!
Кристофър изтри очи с една мръсна носна кърпа.
— Да, старият парк. Спомняш ли си го? Боже мили, какво се случи с този град? — Кръвта се бе дръпнала от лицето му и то изглеждаше мъртвешки бледо. — Какво е станало с хората? Защо не си спомнят? — той потрепери от ужас. — А и те не са същите хора. Няма ги старите жители на Милгейт. Изчезнаха заедно с улиците и всичко останало. С изключение на теб и мен.
— Напуснахме града, — рече Бартън — когато бях на девет — той внезапно се изправи на крака. — Да се махаме оттук. Къде бихме могли да поговорим спокойно?
Кристофър най-сетне се овладя.
— У дома. Там ще е по-сигурно. — Той скочи от стола и се отправи с бърза крачка към вратата. Бартън го последва.
Навън бе тъмна и прохладна нощ. Тук-там мъждукаха улични лампи. Между баровете кръстосваха късни минувачи, предимно мъже.
Кристофър забърза по една странична уличка.
— Осемнайсет години чаках да се случи това — говореше той развълнувано. — Мислех си, че съм се побъркал, не смеех да споделя с никого. Страхувах се. Осемнайсет години — и накрая се оказа, че не съм грешал.
— Кога настъпи Промяната?
— Преди същите тези проклети осемнайсет години.
— Постепенно?
— Внезапно. За една нощ. Събудих се на заранта и всичко бе различно. Не можех да се ориентирам. Дни наред се криех вкъщи. Мислех, че съм полудял.
— И никой друг ли не си спомня?
— Всички бяха изчезнали!
Бартън се спря поразен.
— Искаш да кажеш…
— Как биха могли да си спомнят като просто ги нямаше? Всичко бе променено, дори хората. Един напълно непознат град.
— Знаеше ли нещо за бариерата?
— Знаех, че никой не може да се измъкне оттук. Че има нещо на пътя. На другите просто не им пукаше. Май нещо не са в ред.
— А какви са тези Скитници? — попита Бартън.
— Не зная.
— Кога се появиха? Преди Промяната ли?
— Не. След Промяната. Никога преди това не съм ги виждал. Всички останали ги приемат за нещо напълно естествено.
— Кои са двамата колоси?
Кристофър поклати глава.
— Не зная. Веднъж ми се стори че видях нещо. Нагоре по пътя в планината — бях тръгнал да търся изход. Така и не намерих — на пътя имаше разпиляни трупи и един изгнил камион.
— Това е бариерата.
Кристофър изруга.
— По дяволите! Та това беше преди години! И още е там…
Зад гърба им бяха останали няколко квартала. Движеха се в почти непрогледен мрак. Тъмни очертания на сгради. Много рядко по някоя светлинка. Къщите бяха стари, почти грохнали, Бартън не си спомняше да е имало такива стари къщи в града.
— Всичко е по-лошо отпреди! — отбеляза той.
— Така е. Преди Промяната нямаше такива запустели райони. Тези квартали бяха доста хубави. Имах малко, кокетно бунгало с три стаи — сам си го построих. Аз прокарах ток, изкопах каналите и дори сам вдигнах покрива. И после една сутрин се събудих — и какво да видя? — Старецът се спря и започна да рови из джобовете за ключа. — Че живея в някакъв дървен фургон. Като зле скован контейнер. Дори без основи. Аз лично си бях излял основата. Цяла седмица ми отиде, за да я изпипам както си е редно. А сега живея потънал в кал.