Имаше само един проблем. Нещо, което неизвестно защо продължаваше да го притеснява. Това което се оформяше на пода пред Кристофър не беше прашната бутилка от мискет. Това беше нещо друго.
Някаква невероятно стара кафемелачка.
Кристофър измъкна главата си от конуса. Въздъхна и се огледа тържествуващо.
— Направих го, Бартън — рече той. — Успях.
Бартън поклати глава.
— Не разбирам — побиваха го ледени тръпки. — Къде е бутилката? Какво, по дяволите, стана с бутилката от вино?
— Никога не е имало бутилка от вино — отвърна Кристофър.
— Но аз…
— Фалшива. Изопачена — Кристофър се изплю с отвращение. Сетне посочи кафемелачката. — Баба ми я е донесла със себе си от Швеция. Нали ти казах, че преди Промяната не пиех.
Бартън като че ли започна да разбира.
— Значи кафемелачката се е превърнала в бутилка с вино, когато е настъпила Промяната. Но…
— Но отдолу продължаваше да се крие кафемелачката. — Кристофър се изправи уморено на крака, изглежда бе напълно изтощен от усилието. — Разбираш ли, Бартън?
Бартън разбра.
— Старият град си е все още тук.
— Да. Той не е унищожен. Само е погребан. Намира се под повърхността. Под някакъв слой от черна мъгла. Илюзия. Те спуснаха тази черна мъгла над всичко. Но истинският град си е отдолу. И той може да бъде върнат.
— ИП. Илюзо-преобразовател.
— Точно така — Кристофър гордо потупа с ръка конуса. — Това е моят илюзо-преобразовател. Сам го направих. Никой освен теб не знае за него.
Бартън посегна и вдигна кафемелачката. Беше солидна и доста тежка. Дървен корпус. Метална дръжка. От нея лъхаше на кафе и на мухъл. Той завъртя ръчката и механизмът избръмча. Отдолу изпаднаха няколко кафени зърна.
— Значи всичко си е тук — каза тихо Бартън.
— Да. Всичко си е тук.
— И как го откри?
Кристофър извади лулата си и започна да я пълни бавно, с треперещи от изтощение ръце.
— В началото бях доста обезкуражен. Когато открих, че всичко и всички са се променили. Никого не познавах. Не можех да говоря с тях, те не ме разбираха. Започнах всяка вечер да се мъкна в „Магнолия клъб“, така и така нямаше какво да правя, след като изчезна моят радиомагазин. Една вечер се бях натряскал здраво. Седнах, точно където съм сега. И започнах да си спомням старите дни. Стария град, старите жители. Спомних си моята малка къщичка. Докато мислех за това, този отвратителен бордей започна да избледнява. И на негово място се появи моята къща.
Той запали лулата и смукна от нея, притваряйки сънливо очи.
— Подскочих като пощурял. Не бях на себе си от щастие. Но къщата отново взе да изчезва. И на нейно място се върна тази гадна бърлога. — Той ритна с крак мръсната маса. — Сам виждаш. Мърсотия до шия. Като си спомня само…
— Помниш ли бижутерския на Берг?
— Разбира се. Беше на „Сентрал“. Сега вече го няма. На негово място има някаква съборетина, дето всеки миг ще се срути. Хлебарна.
Бартън извади от джоба си коричката хляб.
— Сега вече разбирам. Разбирам защо моят компас се превърна в това, когато пристигнах в долината. Купиха ми го от бижутерския на Берг. — Той хвърли коричката. — А илюзо-преобразователят?
— Петнайсет години го правих. Ръцете ми са толкова непохватни сега. Една спойка не мога да изкарам както трябва. Всяко нещо го повтарям по десет пъти. А колко време ми трябва за да се съсредоточа. Да си събера мислите. Да си спомня. Все едно че фокусирам далекоглед. Че измъквам нещо от голяма дълбочина. На повърхността. Мъглата се вдига и всичко отново е тук, както си беше преди. Както трябва да бъде.
Бартън остави чашата си на масата. Трябваше поне до половина да е пълна, ала в нея нямаше нищо. Безвкусното вино бе изчезнало заедно с бутилката. Той я подуши. Чашата миришеше съвсем леко на кафе.
— Добре се справи — рече Бартън.
— Ами предполагам. Но видях доста зор. Не съм напълно свободен. Те имат власт върху част от мен. Как ми се иска да имам поне снимка на къщата. Ако знаеш как само си я бях направил.
Бартън обърна празната чаша и от нея изпадна едно кафено зърно.
— Мисля че някой ден ще успееш.
— Така ли?
— С това, кой може да те спре? Божичко, човече мили, та ти можеш да върнеш целия град обратно.
Лицето на Кристофър помръкна.
— Бартън, трябва да ти кажа нещо.
Но той така и не успя да завърши. Внезапно по ръкава на Бартън потече топло вино, обливайки пръстите и китките му. В същия миг кафемелачката изчезна и на нейно място се появи старата бутилка от вино. Тънка, покрита с прах, наполовина пълна.
— Ефектът е съвсем краткотраен — допълни тъжно Кристофър. — Не повече от десет минути. Никога не успявам да го задържа по-дълго.
Бартън изми ръцете си на умивалника.
— И винаги ли става така?
— Да. Досега не съм успял да го стабилизирам. Просто не съумявам да задържа предмета. Не ми стигат силите. Които и да са ония горе, доста са силнички.
Бартън изсуши ръцете си с една мръсна кърпа. Имаше замислен вид.
— Опитвал ли си илюзо-преобразователя върху някой друг обект? Може би ще ти се отдаде по-лесно.
Кристофър се надигна уморено и отвори вратата на гардероба. Той се порови вътре и извади малка картонена кутия. Приближи се и приседна на пода до масата.
— Виж това — той отвори кутията и извади нещо от нея. С треперещи ръце разви хартиената опаковка. Бартън клекна и надзърна над рамото му.
В ръката си Кристофър държеше топка кафеникав на цвят и ужасно изхабен канап, навит около дървена пръчка. Той погали с ръка канапа и в очите му блесна тъга.
— Опитвал съм върху това. Много пъти. Всяка седмица пробвам поне по веднъж. Какво ли не бих дал за да успея да го върна обратно. Но най-доброто, което съм постигал е някое мимолетно видение.
Бартън пое канапа от ръцете на стареца.
— Какво, по дяволите, е това? Прилича на най-обикновен канап?
Умореното лице на Кристофър отново се озари от тържественост.
— Бартън, това беше желязната щанга на Аарон Нортръп.
Бартън вдигна вежди и го погледна изненадано.
— Мили Боже!
— Да. Истина е. Аз я откраднах. Никой не знаеше какво представлява. Доста се поизпотих докато я открия. Спомняш ли си, беше окачена над вратата на Милгейтската търговска банка?
— Спомням си, разбира се. Сам кметът я постави там. Помня добре този ден. Макар да бях съвсем малък тогава.
— Доста отдавна беше наистина. Сега естествено банката я няма. На нейно място се появи дамска чайна. И това кълбо канап висеше над вратата. Една нощ го откраднах. За другите това нямаше значение. — Кристофър се обърна настрана за да скрие сълзите си. — Никой вече не помни желязната щанга на Аарон Нортръп.
Бартън усети че и неговите очи се навлажняват.
— Бях само на седем, когато това се случи.
— Видя ли го?
— Видях всичко. Боб О’Нейл ревеше с цяло гърло насред улицата. Аз бях в сладкарницата.
Кристофър кимна въодушевено.
— Тъкмо поправях един издъхнал от старост „Атуотър Кент“, когато го чух да крещи. Ревеше като прасе под нож. Сигурно се е чувал на миля наоколо.
Лицето на Бартън светна.
— После видях крадеца да тича. Колата му не можа да запали.
— И тя ще да се е вцепенила от страх като него. О’Нейл крещеше, а крадецът бягаше по средата на улицата.
— А парите се сипеха от хартиения плик в ръката му. Все едно че стискаше бонбони.
— Казват, че бил от чикагските мафиоти.
— Сицилианец. Гангстер от сой. Мернах го като претича покрай сладкарницата. Излязох да видя какво става. Боб О’Нейл стоеше пред банката и викаше колкото му глас държи.
— Минувачите се разбягаха като подплашени магарета.
Бартън се опита да задържи картината в главата си.
— Крадецът тичаше по улица „Фултън“. А малко по-надолу старият Нортръп сменяше каплата на олющения си форд.
— Да, тъкмо бе пристигнал от фермата за фураж. Беше натиснал на банкета желязната капла и вадеше гумата с щанга. — Кристофър протегна ръка и пое нежно канапения вързоп. — Крадецът се опита да мине покрай него и…
— И старият Нортръп подскочи и го прасна по главата.
— Биваше си го старият Нортръп.
— Як мъж беше. Над шест фута висок. От едновремешната порода фермери. Страхотен удар му отпраска на негодника.
— Ръцете му бяха много яки. Че как иначе би се справил с тоя раздрънкан форд. Мисля, че го уби на място.
— Тежка контузия. С желязната щанга шега не бива. — Бартън пое отново навития канап и го поглади с ръка. — Значи това е тя. Желязната щанга на Аарон Нортръп. Банката тогава му брои петстотин долара за нея. Сам кметът Клейтън я закова над вратата на банката. Страхотна церемония беше.
— Целият град беше там.
Бартън пое дълбоко въздух.
— Аз държах стълбата — той потрепери. — Кристофър, стискал съм в ръцете си тази щанга. Позволиха ми да я държа докато Джак Уейкли се покатери нагоре за да забие пирона и после аз му я подадох. В ръцете ми беше.
— И сега е в ръцете ти — рече развълнувано Кристофър. — Това е тя.
Бартън сведе поглед и известно време разглежда канапа.