Но мис Смитърс наля в една глинена паница мляко от тенекиения съд, който караше в количката си, и поднесе паницата първо на Фани, след това на Робинзон. Млякото бе студено и освежително, защото съдът имаше двойни стени. Фани го изпи с удоволствие. Очите на смахнатата се втренчиха нежно в лицето и.
— Искате ли да видите пещерата ми? — внезапно попита мис Смитърс.
— Съжалявам!… Не разполагам никак с време.
— Тогава позволете ми да ви подаря една библия !… О, не се смейте!
— Не, аз не се смея.
— Струва ми се, че всички сънародници са наклонени да се смеят, когато ме видят. Но аз намирам, че библията е най-съвършената книга. След нея идват книгите на Унамуно. Чели ли сте Унамуно?
— Не — каза Фани.
— Тогава прочетете есето върху манастира на Сигуенца.
— Ще го направя — обеща Фани. Мис Смитърс измъкна от количката си една книга и я подаде на Фани.
— Вечер, когато всичко утихне, аз пея псалми… тъй… разбирате ли, като стария и неук монах в Сигуенца, който усеща бога само със сърцето си, без разума.
— Завиждам ви! Благодаря за книгата!
— Аз се чувствувам много щастлива, когато подаря-някому библия. Разбира се, аз не правя това на всеки срещнат.
— Трогната съм!
Фани избърса потта от челото си. Със спирането на автомобила бе изчезнала прохладата, която се образуваше от движението на въздуха. Мис Смитърс забеляза това.
— Довиждане, мила!… Продължете пътя си! Вие не сте свикнали с тукашния климат.
И тя подаде ръка.
Двете жени се разделиха. Едната — млада и цъфтяща — отиваше с автомобила си към луксозния хотел, другата — стара и сбръчкана като маймуна — се връщаше с магаре в първобитната пещера. Едната изгаряше в пароксизма на неутолените си желания, другата, угаснала, отиваше да пее псалми. Коя бе по-разумна? Или и двете бяха еднакво оглупели, еднакво побъркани от света, към който принадлежаха? Но Фани не помисли за това. Тя се загледа отново в дивия, ослепително ярък пейзаж, който поглъщаше личността й. напълно.
В хотела тя се изкъпа и легна да спи. Като се събуди, излезе на терасата да закуси. Слънцето клонеше към запад и от планината почна да подухва лек, освежителен ветрец. На юг, догде око стигне, се разстилаше плодородната равнина на Андалузия — необятен килим от вече жълтеещи ниви, изпъстрени с тъмнозелени петна на портокалови и маслинови гори. На север, към Кастилия, се очертаваше мрачната синевина на Сиера Морена и Екстремадурските планини.
Пред хотела в подножието на терасата пристигаха автомобили и мулета с туристи, които се връщаха от Пикачо де Велета и Муласен. Повечето бяха англичани и германци. Те носеха дълги бастуни с куки и въжета за катерене по скалите. Едни слизаха към Маитена, докато други бързаха да влязат в хотела и да освободят краката си от тежките подковани обувки. На
На Фани се стори, че всички вдигаха глупав и безсмислен шум, който оскърбяваше мълчанието на планината. От долната тераса някаква немска група, която обикаляше гнета, покривайки разноските си с даване на любителски представления, почна да пее тиролски валсове, придружени с музика от акордеони. Най-сетне компанията изчерпа репертоара си и тръгна да събира парса, но веднага я замести севилското .cante flamenco. Всичко това накара Фани да помисли, че мис Смитърс не бе тъй смахната, колкото й се стори.
Слънцето се спусна още по-ниско над червеникавите изпарения, в които тъмнееше хоризонтът към Португалия. Вечните снегове на Сиера Невада добиха бронзов оттенък, а от равнината бавно почнаха да пълзят виолетови сенки. Стана хладно. Фани отиде в стаята си да облече един вълнен пуловер. Когато се върна, долната фасата бе почнала да се изпълва с охолна международна навалица, която оставаше равнодушна към грижите на света, която не мислеше кой с кого ще воюва и дали Испания трябва да бъде република, монархия или корпоративна държава. Келнерът, облечен в огненочервен смокинг, постави пред Фани кифлички с мляко и кафе. Тя закуси, след това запали цигара и отново се унесе в гледката. Слънцето, обвито в червена мъгла, докосна хоризонта. Сиера Морена стана още по-мрачна и тъмна. Андалузката равнина бавно намяташе воала на вечерната сянка и заприлича на море от бледовиолетови изпарения, в което все още прозираше дъното му с тъмнозелените петна на портокалови гори. След малко слънцето се скри зад хоризонта и само зъберите на Сиера Невада, покрити с вечен сняг, продължаваха да светят като фарове във вечерния здрач.
Фани неволно си представи необятната тишина, която в тоя момент трябваше да царува около пещерата на мис Смитърс. Представи си самата мис Смитърс, заобиколена с козата, глинената паница с мляко, библията, представи си спокойствието на духа и, отърсен от всякакви страсти, и псалмите, които сигурно пееше ь четеше. Да, това беше един начин на живеене, побъркан без съмнение, ала все пак по-разумен от живота на хиляди оглупели от богатството си възрастни жени, които в пет часа се събираха около масата на чай да клюкарствуват, играеха на рулетка или вдетинено танцуваха на дансингите с платени млади мъже. Да, сигурно имаше изцерителна сила, някакво странно щастие в тази лудост! Когато Фани остарее, ще дойде в Сиера Невада, тук, по тия места, в същата пещера, за да се слее с природата, за да вкуси от покоя на щастието, което прозираше в бистротата на лудите сини очи на мис Смитърс.
Внезапно Фани потрепера. Господи, нима тя завиждаше на мис Смитърс!… Може би тази жена също като Фани бе обикаляла някога света, бе прахосала чувствата си във флиртове по модни летовища, бе изхабила нравствената воля на личността си в прищевки и нищожни удоволствия, за да стигне най-после, уморена от всичко, до пещерата, до глинената паница с козе мляко и пеене на псалми. Не изпитваше ли вече и Фани същата умора като нея? Не би ли желала в тоя момент да сподели покоя на лудостта й, да живее в пещерата, да пее псалми?
Ах, уморена ли бе? Но от що? Може би от това, че не вършеше нищо, че не бе дала никому нищо. Тя нямаше никаква възвишена цел в живота си, не познаваше ни страданието, ни подвига, с които тия цели се постигаха. Ако всяка фибра на тялото й, всяко движение на мисълта й се стремяха към Ередия, ако това чувство, което изпитваше към него, можеше да се нарече възвишено, какво бе направила тя, за да спечели сърцето му? Нищо, съвсем нищо!… Тя искаше да сграбчи това сърце направо, да го откъсне, както грубите ръце на лаком човек откъсваха узрелия плод от дървото. Тя искаше да го погълне, да се насити от него без друга мисъл освен мисълта за удоволствието, което щеше да изпита. Преследвайки Ередиа, тя не се питаше ни най-малко какво щеше да предизвика любовта й в сърцето му, защото беше свикнала да мисли само за себе си. Тя си въобразяваше, че само трябваше да отиде в Пеня Ронда и да протегне ръката си, за да го улови, след като предварително с цинична откровеност му бе признала любовта си, сякаш за да спести едно празно отиване. Той сигурно си мислеше тъй и така всъщност се бе развило всичко, при все че Фани не можа в момента да го съзнае и предотврати. Ах, ето защо тя го изпълваше с отвращение, ето защо монахът отказваше да я пусне в Пеня Ронда! О ако Фани…
Идеята блесна ослепително в съзнанието й. Отначало тя бе обща, неясна, задушена от възбудата на някаква радост, после мисълта я определи във всички подробности, после се превърна в твърдо решение. Когато съзна най-сетне, че трябваше да се прибере в стаята си, келнерът с огненочервения смокинг събираше последните чаши от масите на терасата. Хотелът бе заспал. Над Сиера Невада грееше пълна луна, която заливаше огромните простори от безводни долини и гигантски скали с тайнствена светлина, а вечните снегове на Муласен и Пикачо де Велета изпускаха зеленикаво фосфорно сияние.
На другия ден сутринта Фани отпътува за Мадрид.
Пристигна с влака вечерта, уморена физически, но с бодър дух и ясна мисъл, с оная свежест на чувствата, с която я изпълваше твърдото й решение. Спа добре за пръв път от толкова седмици. На другия ден потърси Лесли, но последният бе заминал за Аранхуес. Остави бележка да й се обади веднага по телефона. След това купи списания и медицински книги от френската книжарница. Като се връщаше с такси към „Паласио де Ривас“ на улица „Алкала“ стана някакво убийство. Един пълен офицер с очила се улови за корема и рухна на тротоара. От устата му потече кръв.
Лесли се върна от Аранхуес следобед и веднага дойде при Фани в добро настроение, със смесено чувство на гордост и тревожна възбуда. Последният доклад който бе направил на шефа си за дейността на монархистите и фалангата, се потвърждаваше напълно и по-нататъшното развитие на събитията. Това бе приятно. Тревогата идеше от обстоятелството, че зад приготовленията на фалангата и зад убийствата на офицери — тези убийства бяха най-сигурният признак за превратите в Испания — се очертаваха все по-ясни — счупеният кръст и ликторски брадви.
Фани му поднесе уиски. Зелените й котешки очи святкаха лъстиво. Лесли предусети, че тя щеше да го натовари да върши нови глупости, но, дявол да я вземе, тази жена притежаваше неотразим чар!…
Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори с положително „не“. Твърдите и независими жени го дразнеха. Интелектът им се насочваше винаги към абсурдни неща. Той се възхищаваше от нея само защото в личността й гореше британският бяс, авантюризмът и пламенната смелост на една леди Стенхоуп. Като изслуша впечатленията й от Андалузия и Сиера Невада, той съзна, че само дяволът можеше да я изтръгне сега от Испания. Тя говореше бързо, отривисто. Образите на въображението и извираха буйно и се сливаха с бледорусата, твърда като диамант красота на лицето й. Но Лесли запази обикновеното си флегматично спокойствие. Приликата между човека и природата в Испания не го трогна ни най-малко. Вместо това той заяви хладно:
— Моят съвет е да не скиташ повече из Испания.
— Защо? — попита тя разочаровано. Неспособността му да се трогне от каквото и да било я дразнеше винаги. Такъв го познаваше и от детинство.
— Защото всеки ден може да избухне гражданска война. Отзарана убиха Есихо.
— Какъв е Есихо?
— Републикански генерал.
— Не ме интересува Есихо! — извика тя буйно. — Аз отивам в Пеня Ронда.
— Мисля, че ти отрязаха квитанциите.
— Да, но аз ще открия собствена болница!… Кой може да ми забрани това?
Лесли я погледна все тъй безстрастно, но сега вече запазваше с мъка спокойствието си. Не, това бе положително дивотия!… Ала заедно с това никога досега Фани не му се бе струвала тъй възхитителна. Лицето й пламтеше от решителност.
— Аз вдигам ръце от тебе! — произнесе той.
— Преди това ще ми помогнеш да получа разрешение от правителството.
— По какъв начин.
— Значи, да потърся други приятели?
— Върши каквото искаш.
— Ще се обърна към дон Алехандро.
— Полицията го арестува отдавна.
— Тогава ще потърся комунисти!
Те не са разположени към светските дами. Фани гневно изпи чашата си с уиски и запали цигара. — Какво ще излезе от всичко това? — попита Лесли. — Испанска повест за любов и смърт ли?
— Не зная!… Може би!… — произнесе тя умно —
О.
Закъсняла романтика!
— Наричай го, както искаш.
Тя изпусна дима от цигарата си с презрително свити устни, след това го погледна мрачно.
— Зная, че ти дотягам… Повече няма да те безпокоя.
— Това ултиматум ли е?
— Да, Лесли!
— Какво искаш точно?
— Ще говоря първо с Мюрие.
— Защо ти е Мюрие?
— Смятам да му възложа уреждането на болницата.
Безцветното лице на Лесли се усмихна доволно.
— Мюрие!… — произнесе той насмешливо. — Трудно ще го намериш. Мюрие и Клара се запиляха из Португалия.
Фани трепна от неприятна изненада. Тя си спомни, че флиртът им бе почнал пред очите й!… Клара, тази авантюрьска, й бе отнела Мюрие тъкмо когато Фани имаше най-голяма нужда от него.
— Знаеш ли адреса им? — попита тя бързо.
— Откъде мога да го зная?…
Фани погледна съсредоточено пред себе си. Тънките й устни почнаха да се мърдат едва забележимо, краищата на веждите й се повдигаха нервно. И най-после тя се усмихна, при все че това бе усмивка на малко несигурно тържество.
— Искаш ли да излезем? — попита Лесли.
— Не — каза тя.
Той изпи още една чаша уиски и стана да си върви. Намери за по-разумно да не я убеждава повече.
Веднага след излизането Фани изпрати Робинзон да научи имената на най-добрите хотели в Есторил, Порто и Лисабон.
Робинзон бе уморен до смърт от дългия преход с колата между Гранада и Мадрид, но изпълни поръчката добросъвестно. Когато се връщаше към единадесет часа в „Паласио де Ривас“, за първи път в живота си той почувствува известно недоволство от службата си при мисис Фани. Тази служба започваше да му дотяга. Наистина, тя бе свързана с дълги промеждутъци от охолно бездействие, което му даваше възможност да се просвещава по социалистическите въпроси, но затова пък, когато господарката го впрягаше в работа, своеволията и прекаляваха. След зряло обмисляне обаче Робинзон съзна, че трудно можеше да се откаже от службата и от високата заплата, която получаваше. Така той се изправи пред мъдрата истина, че ако един английски социалист иска да запази високият стандарт на живота си, трябва да служи на консерваторите. Впрочем това бе крайната точка, до която стигнаха анализите му, и той не видя никакъв нравствен трагизъм в нея. Буйността, с която испанските работници вдигаха революции, умираха по барикадите или гладуваха упорито през стачките, вместо да се споразумеят с господарите си, той намираше за крайно глупава.
Като подаде на господарката си листа с имената на хотелите, Робинзон почувствува въздействието и на една друга сила, която също му пречеше да напусне службата си. Мисис Фани го изпълваше винаги с неопределено чувство на страх, на почит и на възхищение, а също и на някакво особено удоволствие да й се подчинява, които бяха далечен спомен от страха, от почитта и възхищението, а също и от удоволствието, с които десетки Робинзоновци през минали поколения се бяха подчинявали на десетки Хорновци. Но социалистическата неприязън на Робинзон към господарите се събуди отново, когато след половин час, тъкмо в момента, в който заспиваше блажено, испанската прислужница на Фани го вдигна пак със заповед да занесе веднага на пощата десет телеграми. Той изпълни и тази заповед с горчиво вътрешно недоволство. Телеграмите изобщо бяха указание за ново скитане, за нови преходи от по четиристотин километра на ден. Разгневен, той ги прочете, макар да не си бе позволявал подобна дързост никога досега. Съдържанието им, което бе едно и също и написано на френски, го възмути дълбоко. Всички бяха отправени до мистър Мюрие в португалските хотели, чиито имена бе събрал тази вечер. В телеграмите тя съобщаваше на приятеля си че е тежко болна. Gravement malade! Да, gravc-mcnt malade, когато всъщност тя пращеше от здраве, и днес вечеря в „Риц“… Какво безобразие, на което са способни само висшите класи! Впрочем и Робинзон бе излъгал веднъж, че леля му е тежко болна, за да получи отпуска.
Той се успокои отново, когато се върна в къщи и господарката му отказа да вземе остатъка от банкнотата, която му бе дала за телеграмите.
От залпа телеграми, който Фани бе отправила в Португалия, три улучиха, където трябваше. Едната завари Мюрие в Grande Hotel do Porta в Порто, а другите му препратиха от Лисабон и Есторил, където бе прекарал по няколко дни с Клара.
— Ще отидеш ли? — попита американката, почервеняла от гняв.
— Разбира се — отговори Мюрие. И романът им свърши.
Когато на другия ден Мюрие завари Фани в „Паласио де Ривас“ седнала спокойно да закусва, съзна изведнъж всичкото безсърдечие, на което бе способна английската раса. Но той не избухна. Имаше ли смисъл да я изобличава, да си излезе веднага? Това бе все едно да оскърбява себе си, да ругае собствената си глупост. И затова не каза нищо, а само поиска от прислужницата да приготви омлет и за него.
След закуската Фани говори дълго. Тя обясни всичко. Тя молеше да бъде разбрана, В какво?… З правото и да третира приятелите си като слуги ли? Мюрие отправи въпроса сурово и понеже очите й се свиха в леден блясък, той съзна, че не трябваше да го задава.
— Тогава аз не искам от тебе нищо — каза тя спокойно.