Монахът млъкна и с наведени очи се загледа в пространството пред себе си, сякаш очакваше с меланхолично смирение да бъде обсипан с хули. Но Фани не наруши паузата, а го остави да приказва докрай.
— Отклоних се… Простете! Сега искам да ви кажа няколко думи за Ередиа и за моите отношения с него — продължи той. — Това ви засяга. Ако човек е способен, амбициозен и енергичен, нашият орден го превръща във фанатичен демон. Ередиа е един от тези демони. Кръвта и духът му са излъчване на самия Лойола. Той е един ужасен, модерен, кошмарно неумолим Лойола, по-страшен от истинския, който поне, преди да му се яви Богородицата, е живял доста разгулно, та познава човещината… Мисля, че е определен за заместник на Сандовал, а може би някога ще стане и генерал на ордена. В личността му има нещо магнетично и пленително. Впрочем вие сте почувствували това достатъчно. Сандовал го пази като очите си и едва след дълги колебания му разреши най-сетне да опита ваксината си в Пеня Ронда. Това съвпадаше с вашето идване в резиденцията, което изплаши супериора. Простете, сеньора!… Не зная дали го съзнавахте, но в държането ви тогава имаше нещо особено, което събуждаше подозрение… Сандовал го анализира подробно, понеже на младини е бил кавалерийски офицер и познава жените. Той бе забелязал неспокойното святкане на очите ви, възбудата в гласа ви, нервните движения. Същите неща направиха впечатление и на мене. Сандовал се боеше най-вече да не отклоните Ередиа от ордена, да не станете една втора Пепита Хименес. Раболепието ме накара да споделя опасенията му. Казвам раболепието, защото ми липсваше доблест да понеса едно мъмрене. Ако си спомняте, когато дойдохте в резиденцията, аз се разприказвах пред вас за достойнствата и заниманията на Ередиа. Направих го просто тъй… за да има с какво да ви забавлявам или може би от някаква несъзнателна симпатия към вас и към интереса ви за Ередиа. Но, за нещастие, супериорът бе подслушал разговора ни и веднага след вашето излизане ме смъмра строго. Оправдах се, като излъгах, че просто съм искал да видя до какви граници ще стигне интересът ви към Ередиа. Това беше подло без съмнение, но нима можеше да се очаква друго от мене? Ще кажа само за свое оправдание, че тъкмо по това време бях издал една книга върху нашия средновековен философ Суарес. Тази книга даваше съвсем ново тълкуване на ьдеите му и чрез нея се нареждах в лагера на по-свободната католическа мисъл. Но дори тази жалка свобода в мисленето… разбирате ли, дори тя ми струваше едно обвинение в ерес от архиепископа на Толедо. Аз се намирах, тъй да се каже, в немилост и търсех раболепно защитата и доверието на Сандовал. Обясненията ми го задоволиха. Дори нещо повече, спечелих малко от личното му благоволение. Казах ви, че този старец трепереше над Ередиа като над най-безценното нещо в ордена. Вашето посещение в „Ареналес“, което стана известно още същия ден в Толедо, само ускори тръгването на болницата за Пеня Ронда. Надявахме се че там никога не бихте намерили Ередиа. Въпреки това Сандовал ми заповяда да го придружа и следя, докато работи там. Може би се учудвате на тия странни отношения в нашия орден. За нас те са напълно естествени дори в своята най-унизителна крайност. Наблюдението, следенето, шпионирането, дори ако искате, вулгарното подслушване на разговора са изпитани средства за запазване на дисциплината и чистотата на идеите в нашия орден… Пристигането ви в Пеня Ронда ме постави веднага нащрек. Около две седмици наблюдавах отношенията ви с Ередиа най-внимателно и като не открих нищо необикновено в тях, писах на Сандовал, че подозренията му са неоснователни, поне що се отнасяше до държането на Ередиа към вас. Изброих-благодеянията ви най-подробно и същевременно като верен син на Христовата дружина, който се грижи за интересите й, осмелих се да изкажа идеята, че благодарение на щедростта ви и вашето идване тук можеше да намали значително разноските на ордена по издръжката на болницата. Да, спомням си, че писах точно това… Но странно, и Ередиа бе писал същото на Сандовал. Какво стана след това — знаете. Вие поехте почти напълно издръжката на цялата болница. Сега виждате разликата между него и мене. Моите действия биха подли, нищожни, раболепни… Аз мислех само за спокойствието и библиотеката си, за материалното благополучие на ордена, което ми осигуряваше нови книги, обилно ядене и арагонско вино. А Ередиа мислеше за други неща… Та нали орденът има нужда от пари, за да работи за монархията, която ще му се отплати с нови привилегии! Нали трябваше да открива още духовни училища, нали трябваше да обучава още монаси и кюрета, да разширява още католическата империя, да смъкне насила тъжния Христос на земята!… Не се смейте, сеньора! … Това е Ередиа. Нима бихте могли да се смеете на Дон Кихот, когато се сражава с овци и вятърни мелници? Съжалявайте само моя здрав разум, моята подлост! … Аз не вярвах в личния бог, в догмите на християнството. За мене съществуваше само абсолютната идея, само нейното развитие, но и тя ме оставяше безстрастен, аморално безразличен зрител на злото в света… Аз живеех като епикуреец. В Толедо имах и любовница. Това беше една суеверна маркиза, една вдовица, на която най-сериозно доказвах, че само прелюбодеянието с духовно лице не се счита за грях след смъртта на мъжа й. Сутрин аз четях лекции по монашеска етика, доказвах патетично пред бъдещите кюрета смисъла на въздържанието, а следобед посещавах любовницата си, като лъжех супериора, че отивам да раздавам дребните си спестявания из бедните квартали на Толедо… Да, сеньора, ние всички сме безумци като Ередиа или подлеци… подлеци като тоя, що виждате сега пред себе си…
Оливарес млъкна и очите му с отчаян и разбит поглед се наведоха надолу.
— Свършихте ли?… Това ли е всичко? — попита Фани.
Тя изпитваше странно усещане на духовна яснота и бодрост, сякаш се събуждаше от дълбок, укрепителен сън.
— Какво казахте, сеньора? — стреснато попита йезуитът.
— Питам ви дали свършихте.
— Не зная — тъпо отговори той. — Високо ли говорех?
— Не! … Съвсем тихо… Едва ли би могъл да чуе някой. Но не мислете повече за това.
— Трябва да си вървя… — бързо каза той, като се изправи внезапно. — Не се чувствувам добре… Ще полегна за малко в палатката си, Гонзало ще ме замести. Лека нощ, сеньора!
— Лека нощ! …
С наведена глава и ситни стъпки той тръгна към изхода на палатката. Но щом стигна до него и повдигна платнището, което го закриваше, той се спря като вкаменен и от гърдите му се изтръгна слаб вик. Това бе вик на изненада и ужас, едва доловим, почти задушен вик на същество, което политаше в бездна и от уплаха нямаше време да повиши гласа си. Фани изтича към него. Монахът бе пуснал платнището и стоеше като закован. Само очите му, разширени от ужас, гледаха втренчено в пространството.
— Какво има? … — гневно попита Фани. — Дяволът ли е застанал пред входа?
Но тя се сети веднага кой можеше да стои там и без да повдига платнището, произнесе дръзко:
— Влезте, отец Ередиа!…
Не последва отговор, никой не влезе.
Изведнъж тя почувствува уплаха, съвсем смешна уплаха от това, че щеше да го види именно сега, в тоя късен час, след като бе чул целия й разговор с Оливарес. Каква слабост! … Та имаше ли по-желана случайност за нея от това? Дори ако бе ругала цяла нощ Ередиа, ефектът на думите й не би бил нито една стотна от болката и яростта, която можеше да му причини горчивата изповед на Оливарес! Не, тя не се боеше от него, не се колебаеше да му нанесе още един удар. Та нима нямаше да го изобличи и задето бе подслушвал чужд разговор? С бързо движение дръпна платнището и смело погледна напред.
Ередиа стоеше точно пред входа, неподвижен, със скръстени ръце (и една от тия ръце стискаше пак ужасния, подвързан в черна кожа молитвеник. Повече отвсякога той приличаше на полихромната статуя на Лойола, която тя бе видяла в резиденцията на йезуитите в Толедо. Дори изпита усещането, че това трябва да бе самият Лойола, избягал от дъното на ада. Под слабата светлина на лампата хлътналото му лице изглеждаше още по-задгробно и призрачно. Той не мръдна. Той дори не мигна, когато тя дръпна платнището. Очите му продължаваха да гледат нещастния Оливарес, излъчвайки с черния си блясък някаква демонска сила, която го парализираше. Сега Фани почувствува тая сила и върху себе си. Обзе я мигновена слабост, почти пълно безсилие да реагира срещу тази подчиняваща неподвижност. И заедно с това тя усети, че никога лицето му не й се бе струвало по-старинно и по-проникващо — това маслинено лице на испански благородник, в което античният овал на иберите се смесваше с остри семитски линии и даваше неповторимия израз на нещо отдавна изчезнало, сякаш човек виждаше в него едновременно или последователно лицето на египетски жрец, на центурион на римска кохорта, на кастилски рицар и светия. Стори й се, че разбира най-после кое беше неотразимото, магичното у него и защо го бе последвала в тази преизподня на зараза и смърт. От личността му лъхаше героичната сила на народ, който някога бе владял света, романтиката на минали времена и храбростта на мъж, който вървеше към целта си без страх, без колебание и компромиси, мъж, волята на когото никога нямаше да отслабне и отстъпи. Но колко абсурдна й се струваше сега тази цел, колко анахронични и смешни средствата, с които искаше да я постигне! Нима тя още продължаваше да обича този побъркан идалго, този черковен Дон Кихот, тази средновековна кукла в расо!…
— Какво искате? … — попита тя злобно. — Приличате на тореро, който позира пред репортьори. Може би се оскърбихте от разговора ни за вашия татко Лойола?
Но той не обърна внимание на думите й, а продължаваше да гледа Оливарес със същата смразяваща и втренчена неподвижност. И тогава тя видя как професорът по схоластика внезапно почна да трепери; лицето му се разкриви, краката му се подгъваха. Загубил всякаква способност за съпротива пред магическия поглед, който го сковаваше, Оливарес падна на колене, след това се наведе напред и като улови расото на шефа си, почна да целува полите му, хълцайки задавено:
— Братко… отче Рикардо… сбърках… сбърка грешната овца… прости ми, спаси ме, братко! …
„Ще полудея“ — помисли Фани. Извън себе си от гняв към слабостта на Оливарес, тя улови нещастника за яката и с всичка сила почна да го дърпа нагоре, като се мъчеше да го изправи:
— Станете, дявол да ви вземе! … Станете! … За какво го молите?… Вие наистина сте овца…
Но Оливарес я отблъсна грубо, после обхвана с две ръце краката на шефа си и почна да целува обувките му, като продължаваше да хълца. Това бе противен и жалък плач на същество без воля, което искаше да спаси спокойствието и библиотеката си, и което сега нямаше никакво достойнство и гордост. Не унижаваше ли с този плач още по-жестоко ордена, не оскърбяваше ли още по-дълбоко Ередиа?
Тя загуби всякакво съчувствие към Оливарес и почна да се смее тихо, злобно, отмъстително, ала спря изведнъж, защото демонските очи на Ередиа се бяха устремили към нея. „Този идиот иска да хипнотизира и мене — помисли тя неволно, — но светият татко не ще му помогне.“ Тя издържа на погледа му докрай и попита ухилено:
— Защо не опитате argumenturn bacculinum#1? Може би ще се поправи.
— Излезте, сеньора!… — мрачно заповяда Ередиа.
— Няма да изляза! — заяви Фани дръзко. — Искам да погледам това неповторимо зрелище… И тъй, какво ще го правите? Аз мисля, двадесет тояги биха могли да го върнат отново към светата вяра.
Ередиа отново премести погледа си върху Оливарес, който продължаваше да се гърчи в краката му. Фани забеляза, че сега в тоя поглед имаше не толкова гняв, колкото разочарование и някаква безкрайна самотна тъга. Може би той преживяваше едно от найтежките сътресения в живота си, може би падението на Оливарес за него бе тъй мъчително, както би бил неуспехът на роялисткия бунт в Пеня Ронда. Ако сърцето и разумът на зрелия Оливарес бяха изменили на ордена, какво можеше да се очаква от по-младите войници на Христа? И тъкмо когато на Фани се стори, че върху лицето му преминаваше сянка на колебание и слабост, той отстъпи крачка назад и като протегна ръката си в пространството, извика диво:
Аргументът на тоягата.
— Вън от лагера, Оливарес! … Вън от ордена, подлецо! … Вън от църквата, нещастнико!… Ти си слаб и подъл, и страхлив, защото нямаш бог! …
И гласът му повтори със страшна сила още веднъж:
— Защото нямаш бог!…
— Не кряскайте толкова! — хладно каза Фани. — Ще изплашите болните.
Като че ударен с пръчка, Оливарес се изправи бързо и със странно спокойствие изтърси пръстта, която бе полепнала по расото му.
— Отче…братко… — отчаяно се обърна той още веднъж към Ередиа.
— Върви! … — с бесен глас го сгълча фанатикът.
И дон Херонимо Оливарес, ученият коментатор на Суарес и на свети Тома Аквински, бивш йезуит, бивш войник от Дружината на Христа, бивш професор по схоластика в Гранадския университет, излезе от палатката, като остави тъжна пустота зад себе си. Няколко секунди след него излезе и Ередиа. Безшумна като призрак, Фани го последва. Необятна тишина висеше над умиращия лагер и степта. Дори стоновете на болните бяха замлъкнали. Но труповете на мъртъвците продължаваха да гният и въздухът на топлата лятна нощ бе напоен с вонята на света, който се разлагаше и загиваше.
Ередиа влезе в палатката си. Вътре над леглото му под мъждеещата светлина на едно кандило лъщеше сребърно разпятие. Фани видя как монахът коленичи пред разпятието и устните му зашепнаха безкрайни молитви.
„Трябва да си легна най-после — мислеше тя, като се връщаше към палатката си. — Трябва да заспя… Ще взема двойна доза приспивателно.“ Ала веднага й дойде на ум, че преди това трябваше да види как е Мюрие. Навярно Ередиа бе излязъл от палатката му, без да остави някого при него. Възмущението й срещу йезуита се засили, когато забеляза, че от палатката на Мюрие не прозираше никаква светлина. Ередиа просто го бе зарязал в тъмнината. Когато стигна пред входа, тя повдигна платнището и се ослуша: Мюрие спеше спокойно. Въпреки това реши да събуди Кармен и да остави девойката при него. Но веднага се сети, че сърдечната слабост у болните от петнист тиф може да настъпи бързо и неочаквано. Докато Кармен извикаше Ередиа или нея, можеше да стане късно. „Ще остана“ — реши тя тогава — „и в случай на нужда ще му направя инжекцията сама.“ Мисълта, че Мюрие, който бе дошъл тук заради нея, можеше да умре, я изпълни пак с предишната омраза към Ередиа. Тя се върна отново към палатката на Мюрие, като търсеше кибрит в джоба си, за да запали лампата.
— Сеньора!… — прошепна един глас в тъмнината.
Зад съседната палатка, в която спеше Робинзон, изникна високата фигура на брат Доминго. Той придържаше един велосипед, върху багажника на който бе закрепен малък вързоп. След това остави предпазливо велосипеда на земята и отиде при нея.
— И вие ли не спите? — попита тя с досада. — Нали бяхте наказан! … Изглежда, че всички скитаме из лагера като сомнамбули!
— Не! … — каза той загадъчно. — Сега не сме сомнамбули. Сега всички съзнаваме много добре какво вършим.
— Нима вършим нещо? … Откъде идвате?
— Не идвам, а отивам.
— Къде сте били досега?
— Зад платнището на трапезарията. Тя го погледна строго:
— С Ередиа, нали?
— Не! Ередиа беше от другата страна. Аз подслушвах за себе си.
— Изглежда, че държите само на отрицателните традиции в ордена.
— За последен път!… — оправда се той весело. — Но представлението беше много интересно… Възхитен съм от вашата начетеност! Необходимо е само да се запознаете по-основно с класиците на марксизма.
— Много бързо почвате да агитирате!
— Хиляди извинения!… Уважавам честните хегелианци. Но каква сбирщина от хамлетовци представляваме тука! Всеки открива по някаква трагична истина и не знае как да постъпи… Само Ередиа беше винаги наясно?
Фани се разсмя нервно.
— По-тихо! …
— Какво сте решили да правите?
— Отивам да се бия за републиката.
— Ще помогнете ли с това на Испания? Лицето на Доминго стана сериозно.
— Да, сеньора! — каза той твърдо.
— Значи… и вие изменяте на Ередиа!… — произнесе тя неволно, като изпита глупавото усещане, че в тоя момент съчувствува на Ередиа.
— Други ще му останат верни! — саркастично забеляза Доминго.
— Кой?
— Вие, разбира се.
— Та аз го мразя!…
— Въображение на влюбена жена.
— Говорите глупости… Останете заради болните!
— Болните ще измрат от глад въпреки парите, които обещахте… По-добре е да работим за спасението на здравите!
— Слушайте, братко…
— Не ме наричайте братко.
— Тогава слушай, идиот! … Докато с това расо стигнеш до фронта, партизанските отреди на комунистите ще те очистят, преди да им обясниш, че си станал марксист.
— Тъкмо затова идвам при вас… Накарайте Робинзон да ми даде един от костюмите си.
— Добре! … Ще го направя — произнесе тя със странно съжаление, че Доминго си отиваше.
И тръгна да събуди Робинзон.
Когато в здрача на зората монахът яхна колелото и напусна завинаги лагера, Фани дълго гледа след него, докато фигурата му се превърна в точка и най-сетне изчезна в белезникавата лента на шосето. Не искаше ли да го задържи заради Ередиа? Глупости! … Ередиа не съществуваше вече за нея!
Сиянието на зората почна да руменее. От северозапад долиташе далечният тънтеж на ураганна артилерийска стрелба. Съвсем равнодушно тя си спомни думите на брат Гонзало за офанзивата на червените между Тордесиляс и Медина дел Кампо. Понеже шосето от Медина дел Кампо минаваше през Пеня Ронда, ако офанзивата успееше, червените много бързо можеха да стигнат тук. Та що от това? … Тогава Фани просто щеше да им покаже своя британски паспорт, пред който те бяха задължени да кимнат учтиво с глава, както кимваха митничарите в Ирун. Същият ефект щеше да има без съмнение и паспортът на Мюрие. Но най-разумното бе да тръгнат още утре сутринта, за да избягнат всякакъв допир с червените. Всичко й беше дотегнало тука, всичко… Ала когато тръгна към лагера, тя се сепна изведнъж и потрепера — Мюрие беше болен. Мюрие не можеше да пътува.