— Buenas tardes, senores!3…
— Попе, разбираш ли английски? — попита Джек, вместо да поздрави на свой ред, докато останалите, включително и Клара, все пак отговориха на поздрава на испанеца.
Джек отправи въпроса по-скоро от досада и гняв, почти без надежда да получи отговор на родния си език.
— Да, господине — неочаквано отговори кюрето.
— Чудесно! — извика Джек. — Тогава, сър — продължи той по-любезно, — бихте ли могли да ни кажете как можем да стигнем до Авила? …
— Единственият начин е да се върнете до Астига рагуа и да продължите през Деспеняторос.
— Кой може да запомни тия дяволски имена? — изтърва Фани.
— Има надписи при всяко селище, мис!… — кротко поясни кюрето.
Непознатият стоеше на десетина крачки от тях върху мулето си, все тъй невидим в лицето. Говореше английски много добре и в гласа му звучеха металически нотки, които издаваха енергия и пълна липса на умора.
А вие накъде отивате? — попита Джек. И аз отивам към Авила. Ще продължите ли? Мисля да нощувам в един хан на два километра от тук.
Същото можем да направим и ние — предложи Фани.
Чист ли е ханът? — попита Клара. Испанецът не отговори. Джек погледна сърдито към Клара, след това се обърна към него и каза вежливо:
— Много ви благодарим, господин свещеник. С ваше позволение ще тръгнем кротко зад мулето ви, да нощуваме и ние в тази странноприемница.
Стана тъй, както предложи Джек. Кюрето потегли пръв а те се качиха в колата и го следваха с възможно най-бавен ход. Човекът от цивилната гвардия, след като целуна ръката на свещеника и получи от него някаква благословия, остана при моста да предупреждава шофьорите с червен фенер. Понеже бе станало съвсем тъмно, Джек запали фаровете, които осветяваха задницата на мулето, и с бумтенето на мотора подплаши малко животното. Последното постепенно ускоряваше хода си, докато най-сетне колата го принуди да галопира и тялото на свещеника, който сигурно не бе свикнал на такава езда, почна да се мята безпомощно върху седлото. Всичко това се стори много забавно на компанията. Настроението й се подобри отново.
Не трябваше да му казваш господин свещеник, а p.’uire4! … — каза Фани.
Какво значи това?
Значи отец.
Може би е редно да му целунем ръка! — предложи Мюрие, като обхвана в полумрака талията на Клара. Американката се притисна силно до него и двамата се целунаха.
— Първо трябва да го изстискаме от водата! продължи Фани, без да подозира изневярата.
— Клара ще направи това! — каза Джек.
— И ще ти сваря чай от нея — отвърна американката.
Като изтезаваха с гонене мулето и бедния човек, те стигнаха най-после до хана, разположен усамотено всред степта.
Това бе старовремска посада, един от тия испански ханове, за които Готие казва, че в спалните им се влизало през обора, и в които може би някога са нощували Сервантес и Лопе де Вега. Минаха през първия етаж, в който няколко дрипльовци пиеха вино, и се качиха на втория, определен за по-висши същества. В средното помещение на тоя етаж гореше камина, а покривките и приборите на масите в него блестяха от чистота. Една петролна лампа заливаше всичко с бяла светлина. От кухнята идеше миризма на печено. Зад тезгяха стоеше съдържателят — мургав шишко, облечен в кадифена жилетка, със запретнати ръкави и червена кърпа на главата. На едното му ухо висеше златна обеца. Тая външност показваше веднага умишлената стилизация на обстановката, предназначена за туристи. Поради дъждовното време и срутването на моста съдържателят очакваше посетители. Обецата той бе поставил именно по тоя случай — да се възхищават чужденците. Всъщност декорите на цялата посада бяха доста издържани. Само радиото и портретът на Алкала Самора издаваха търговската фалшификация на тази Espana tradicional.
Те се разположиха удобно и понеже бяха изгладнели, поръчаха специална вечеря. Докато пиеха мансаниля и унищожаваха лакомо крехките пилета, егоизмът им попречи да си спомнят за човека, който ги беше довел тук. Когато влязоха в посадата, те забравиха да му благодарят, а след донасянето на вечерята изобщо не си спомниха за съществуването му. Той се появи съвсем неочаквано, когато почнаха да пият херес, и появата му нямаше да ги смути, ако не им се бе сторил съвършено друг. Отначало всички имаха усещането, че са поставени под похлупак. Смеховете и шегите им замлъкнаха изведнъж, а после ги обзе чувство на виновност. Сега Фани можа да види лицето му напълно открито, без плаща и шапката, под ярката светлина на петролната лампа. Първото нещо, с което поразяваше това лице, бе красотата.
То бе някак смущаващо, греховно, почти кошмарно красиво, за да бъде лице на монах или свещеник. От фините очертания на веждите, на носа, на устните му лъхаше безстрастна замечтаност и спокойствието на езически бог, но в матовия тен на кожата, в черните му като въглен очи гореше темпераментът и знойният климат на Андалузия, нещо пламенно и страстно, което издействуваше по-силно от всичко останало, но което не бе земна чувственост, а по-скоро фанатизъм, в който прозираше дори нещо жестоко и зловещо. Може би това бе чисто испанският фанатизъм на религията му, или пък това усещане се дължеше на расото му, на интелигентността, спокойствието и желязната воля, които светеха в очите на монаха и които изпъкваха в странен контраст с младото му, почти юношеско лице.
Той се поклони леко, свободно и усмивката му показа два реда ослепително бели зъби, които светеха върху фона на матовото му лице. Фани веднага съзна, че този човек бе напълно сигурен в себе си. У него нямаше забърканата стеснителност пред жени, която други католически свещеници скриваха под маската на надута строгост.
Първа се окопити Клара, защото бе най-малко възприемчива към всичко необикновено.
— Как сте? — изчурулика тя, поглъщайки с тъпите си очи красотата на монаха.
— Тъкмо се питахме за вас! … — излъга Мюрие, който почувствува угризение от егоизма на цялата компания.
Монахът обясни, че бил в обора, за да разтрие със слама мулето си. Животното могло да простине. А после отишъл в готварницата да изсуши на огъня дрехите си. Всичко това той обясни без никаква досада, сякаш дъждът и пътуването не му бяха неприятни ни най-малко.
— Защо пътувате с муле? — удиви се Клара.
— Обикалям из планините.
— Вечеряхте ли? — попита Джек.
— О, не! … Ще вечерям сега — каза монахът жизнерадостно.
— Покани го при нас! — прошепна бързо Фани.
Джек отправи поканата с възможно най-изискан тон и все пак в нея прозвуча нотка на снизходителност, която можеше да го оскърби. Монахът отговори, че съжалявал много, но не можел да приеме любезната покана. Правилата на ордена, към който принадлежал, го задължавали да вечеря скромно и да не сподели удоволствието на благородната им компания. Отказът смая четиримата в най-висша степен и произведе неприятно впечатление. Монахът забеляза това и без да се смущава, добави откровено:
— Бих седнал при вас на драго сърце, но трябва да спазвам правилата на ордена…
Правдивостта и твърдото убеждение, с които говореше, бяха удивителни. Мюрие и Фани го разбраха отлично, но същото не можеше да се каже за американците. Джек се намръщи, а Клара произнесе ухилено:
— Ние сме доста покварена компания за вас! …
— Остави човека на мира! — кипна Фани.
— Не се сърди, мила! — звънливо произнесе Клара. — Ти предложи да го поканим.
За щастие, монахът не чу разправията им. Малко преди това бяха донесли вечерята му и в момента, когато двете се караха, той се изправи до масата и почна да чете молитвата си.
— Положително ще влезе в рая! — ниско каза Джек.
— Фани, защо не пиеш виното си?… Изглежда, че външността на негово преподобие почва да ти действува?
— Защо не? — каза Фани, като изпи чашата си наведнъж. А после внезапно почувствува меланхолия от това, че след половин час лицето на монаха щеше да изчезне и никога нямаше да го види пак.
— Прилича на Франшот Тон — авторитетно установи Клара. — Само че е по-нисък!
— Сега, вярвам, би го изстискала с удоволствие! — забеляза Фани.
Американката се усмихна покровителствено и не счете за нужно да отговори. Тя бе изтръгнала вече Мюрие от ръцете на Фани и тази постъпка я изпълваше със суетна гордост, но заедно с това и с известно съчувствие към приятелката й. Бедната Фани! Когато човек се роди безинтересен, нищо не може да му помогне.
В това време монахът свърши молитвата си и спокойно седна да яде. Вечерята му бе от най-евтините, такава, каквато навярно си заръчваха бедняците и …птиците в долното отделение на хана. Тя се състоеше от малко варен грах, зеле и сланина — всичко, поставено в една чиния. Докато той ядеше, а Фани водеше спор с приятелите си, защото настояваше да останат по-дълго в Авила, от шосето пред хана се чу врява и шум от камионен мотор. Съдържателят неспокойно изтича навън, но никой не обърна внимание на това. Джек, който не бе нито злобен, нито ревнив, а само избухлив и разглезен, отново върна разположението си към монаха и като размени няколко думи с него, въпреки противопоставянето на Фани, реши да му изпрати бутилка вино. Монахът я прие с благодарност, но поиска позволение да я изпие утре. Между четиримата пък се поведе полугласен ироничен разговор, който испанецът не чуваше поради отдалечеността на масата му. Той бе седнал в противоположния ъгъл на стаята.
— Обзалагам се, че няма да я изпие въобще — каза Джек гневно.
— Тогава какво ще я прави?
— Може да я подари някому.
— Или ще я изкърка на лягане — предположи Клара.
— Та що от това? — попита Фани.
— Ти му ставаш адвокат, мила? …
— С какво ни е оскърбил?
— Как с какво? … — попита Джек, който бе вече доста пиян от мансанилята. — Можеш ли да си представиш по-дръзка надменност от неговата?
— Глупости!… Човекът се държи съвсем нормално.
Бяха почти готови да се скарат, когато монахът свърши вечерята си и се облегна с лакът върху масата. Стана явно, че искаше да си иде, но от вежливост бе решил да разговаря няколко минути с тях. Или може би правеше това по силата на навика си да изучава хората. Красивите му очи се втренчиха последователно в четиримата.
— Вие… навярно сте туристи?… — попита той вежливо.
— Такова нещо!… — гаменски отвърна Джек. — Търсим смехории из Испания.
— Това правят повечето чужденци, които не познават страната ни — кротко забеляза монахът.
— Ние сме от тях.
— Може би се гордеете с това? — внезапно попита испанецът.
— Положително! — отвърна Фани вместо Джек. — Защото не сме свикнали да понасяме мансанилята.
Тя произнесе думите на испански за изненада на монаха, който се усмихна и промърмори снизходително:
— Ya lo veo!#1…
Той я погледна с острите си блестящи като черен диамант очи, сякаш искаше да каже: „Благодаря ви, но аз не се засягам от този сеньор!“ Фани почувствува вълнение от мигновената солидарност, която се бе установила помежду им. Присъствието на монаха бе задушило изведнъж раздразнението, което изпитваше от флирта между Клара и Мюрие.
Той й действуваше като мансанилята или, по-точно — заедно с мансанилята правеше обстановката някак магнетична, възбудителна и приятна… Това матово испанско лице, святкането на зъбите му, нервната и южна красота, аскетично свитите устни и твърдият блясък на очите му, съчетани тъй странно с християнско смирение, бяха всъщност очарователни, проникваха и завладяваха цялото й същество. Мълчанието, което настъпи след глупавата заядливост на Джек, щеше да изгони монаха, ако Фани не бе направила усилие да го задържи още малко.
— Вие към кой орден принадлежите, отче? — запита тя почтително.
— Оле, тя го нарича „отче“! … — изтърва Клара и прихна да се смее високо, защото бе също пияна.
— Аз съм от Дружината на Христа — отговори монахът, без да обръща внимание на смеха й.
— Какво е това дружество? — попита Джек. — Това не е дружество, сър, а религиозен орден, основан от нашия духовен баща Лойола.
— О-хо-о! … Значи, вие сте били йезуит? — тържествено установи Клара, а после погледна цялата компания, сякаш искаше да каже: „Уловихме го най-сетне!“
— Това съществително у нас не звучи много ласкаво заяви Джек.
— Причината са враговете ни — отговори монахът.
— А защо имате врагове?
— Защото дори самият Христос е имал малко приятели.
— Какви са целите на вашия орден?
— Те са прости, но не ми е позволено да ги излагам по кръчмите.
— Ликьори произвеждате ли? — попита Клара.
— Не, благородна мис.
— Вие не сте длъжен да отговаряте на глупави въпроси — произнесе Фани решително.
— Зная — кротко отговори монахът. — Но аз не считам господата за глупави.
— Ние сме само нечестиви — каза Джек.
— И разглезени — допълни Фани.
Клара и Джек избухнаха срещу нея с иронични упреци, но Фани не им обърна внимание. Тя наблюдаваше монаха, който пак я погледна с известна изненада, сякаш се учудваше, че тя реагираше по тоя начин и тъй решително бе готова да се скара със спътниците си заради него. Между погледите на двамата се установи отново мълчаливото съгласие, че Клара и Джек бяха разглезени деца, на чиято дързост не трябваше да се обръща внимание. Но нахалството им бе преминало вече всякаква граница! И все пак в търпението на монаха нямаше безразличие, а само достойнството на човек, който ги превъзхождаше неизмеримо. Може би към това поведение го принуждаваха само правилата на ордена. Може би ако този човек — властните и някак жестоко свити устни, острият поглед, в който горяха непримирими, фанатични пламъчета, финесът на цялата личност издаваха белезите на идалго, навлякъл расото por conviccion5, — може би ако този човек се намираше в някой клуб, на някое игрище, щеше да отговори на Джек с дуел, с юмручен удар в челюстта. Но сега се бе въздържал дори от всяка по-силна дума, бе направил това умело, красиво, със силата на оная вътрешна дисциплина, която изискваше орденът.
Едно внезапно засилване на врявата, която идваше отдолу, накара компанията да отклони вниманието си от монаха. Чуха се високи заплашителни викове на испански и секунда подир това удари върху пътната врата.
— Какво става? — попита Фани на испански келнера.
— Много неприятно, сеньора!… Работници отиват на митинг в Сеговия.
— Та какво от това?
— Искат да влязат вътре.
— Че нека влязат!
— Как? … Тук ли? — смаяно попита келнерът. Мисълта да се смесят господа и хора от народа му се стори скандална.
— Значи, митинг? … Срещу какво? — попита Джек.
— Срещу възстановяването на една стара черква в Сеговия — обясни Мюрие.
В Бургос, докато пиеха кафе, той бе успял да хвърли поглед върху заглавията на вестниците.
— Та нали Испания е прогресивна република?
— Там е работата! Прогресивна, но прекалено набожна и работниците протестират.
— Мълчете да чуем! — каза Фани.
Шумът и виковете продължаваха. Отнякъде дотърчаха две слугини, които уплашено се притискаха една към друга.
— Madrecifai#1… — захленчи по-младата от тях, чупейки ръце.
— Не се бой. Рамонсита! — утеши я другата. — Господарят изпрати Хоселито да повика цивилната гвардия.
— Какво може да направи цивилната гвардия?… Половината от нея са антихристи! … — продължаваше да хленчи Рамонсита.
Селският свещеник й бе внушил отдавна, че всички, които не признават краля, са антихристи.
Любопитството на компанията се превърна в тревога, когато по стълбите към трапезарията нахлуха хора с тежки стъпки. Чу се гласът на собственика, които убеждаваше умолително:
Майчице.
— Muchachos! … Muchachos!#1… Тези стаи са за господа. Тук има чужденци… англичани…
Един друг глас, подобен на ерихонска тръба, изрева ужасно:
— Дяволе, а ние да не сме кучета? … Днес то има равенство!
Човекът, който така свирепо настояваше за равенство, се показа на вратата. Той бе млад, чернокос, с грамадно телосложение и добродушни кафяви очи, чийто израз никак не отговаряше на сърдитите викове, с които цепеше посадата. Носеше чистичък работнически комбинезон и ако се съдеше по виковете му, бе малко пийнал. Зад него нахлуха другарите му, около десетима души, с вехти дрехи и баски шапчици. Всички имаха вид на работници или бедни интелигенти, въодушевени от идеята да манифестират заедно в Сеговия омразата си срещу средновековна Испания. Веднага щом влязоха, едрият обиколи с поглед трапезарията и когато очите му съзряха монаха, в тях блеснаха пламъчета на фанатична омраза.