Шон се промъкна през кръга от фургони и като се придържаше в сянката на дърветата покрай тротоара, заобиколи магазина на Пай и изтича надолу по алеята, прескочи канавката и оградата от бодлива тел. Както тя му бе казала, в плантацията беше тъмно и тихо, шумоляха изсъхнали листа, едно клонче се счупи под крака му. Нещо притича в тъмното, шумолене на малки крака. Стомахът му се сви — пусти нерви, беше само един заек. Стигна живия плет и потърси дупката, пропусна я и се върна, откри я и хайде през нея в овощната градина. Облегна се на стената от растителност и зачака. Сега дърветата бяха лунно сиви, а в основата си черни. Зад тях виждаше покрива на къщата. Знаеше, че тя естествено ще дойде. Той беше й казал да дойде.
Часовникът на църквата отброи часа, а малко по-късно с единичен звън — четвъртината час. Вече го хвана яд. Дяволите да я вземат! Мина през градината, като внимателно се придържаше в сянката на дърветата. Един от страничните прозорци светеше, той виждаше жълт квадрат светлина на ливадата. Внимателно заобиколи къщата.
Тя беше на прозореца с лампа зад гърба си. Лицето й не се виждаше, но светлината на лампата обрамчваше косата й в ореол с бакърен цвят. Както се бе надвесила над перваза, в позата й имаше някакъв копнеж. Той виждаше очертанието на раменете й през бялата материя на леката й рокля.
Шон изсвири тихо и тя се стресна. Вгледа се за няколко секунди в тъмното, после поклати глава наляво и надясно бавно и със съжаление. Дръпна пердетата и Шон видя през тях как сянката й се отдалечава. Лампата угасна.
Шон прекоси назад овощната градина и плантацията. Трепереше от яд. По алеята чу музиката от площада и ускори крачка. Зави иззад ъгъла и видя светлините и танцуващите.
— Загубена малка глупачка — каза той на глас, все още е яд, но и още нещо. Умиление? Уважение?
— Къде беше? Чакам те цял час — каза Ана собственически.
— Дотам и обратно, за да видя колко е далеч.
— Колко смешно. Шон Кортни, къде си бил?
— Искаш ли да танцуваме?
— Не.
— Добре тогава, няма да танцуваме.
Карл и няколко други младежи стояха при готварските огньове. Той тръгна към тях.
— Шон, Шон, извинявай — каза Ана. — Много ми се танцува, моля те.
Танцуваха, побутвани от други двойки, но и двамата мълчаха, докато музикантите не спряха, за да избършат потта от челата си и да наквасят гърлата си.
— Шон, имам нещо за теб.
— Какво?
— Ела, ще ти покажа.
Изведе го от светлото през фургоните и спря при купчината седла и одеяла. Коленичи, разгъна едно одеяло и се изправи с палто в ръце.
— Уших го за теб. Надявам се да ти хареса.
Шон го пое от ръцете й. Беше от овчи кожи, дъбени и загладени, съшити с обич, а вътрешната козина беше избелена до снежнобяло.
— Много е красиво. — Оцени вложения в него труд. Почувствува се виновен, подаръците винаги предизвикваха у него чувство на вина. — Много съм ти благодарен.
— Премери го, Шон.
Беше топло, прибрано в кръста, достатъчно свободно в раменете, подчертаваше значителната им ширина и якост. Ана стоеше до него и оправяше яката.
— Много добре ти стои — доволно каза тя.
Той я целуна и настроението се промени. Тя го прегърна здраво през врата.
— О, Шон, така не ми се иска да заминеш.
— Хайде да се сбогуваме както трябва.
— Къде?
— В моя фургон.
— Ами родителите ти?
— Върнаха се във фермата. Татко ще дойде сутринта. С Гари ще спим тук.
— Не, Шон, има прекалено много хора. Не може.
— Ти не искаш — прошепна Шон. — Жалко, защото може да ни е за последен път.
— Какво искаш да кажеш?
Тя изведнъж застина и се смали в прегръдките му.
— Утре заминавам. Нали знаеш какво може да се случи?
— Не. Не говори така. Дори не го помисляй.
— Но е истина.
— Не, Шон, недей. Моля те, недей.
Усмихна се в тъмното. Ах, колко просто беше всичко.
— Хайде да отидем в моя фургон — каза той и я хвана за ръката.
18
Закуска в мрака, огньове около площада, тихи гласове, мъже със съпругите си, прегръщащи за сбогом малките си деца. Конете се оседлават, карабините се прибират в калъфите, отзад се поставят навити одеяла, четири фургона се придвижват в центъра на площада мулетата са в коловозите.
— Татко трябва да се появи всеки момент. Вече е почти пет часа — каза Гари.
— Да, всички го чакат — съгласи се Шон. Беше се свил под тежестта на патрондаша през рамото му.
— Господин Нивенхюизен ми каза да бъда кочияш на един от фургоните.
— Зная. Ще се справиш ли?
— Мисля, че да.
Приближи се Джейн Петерсен.
— Здрасти, Джейн. Брат ти готов ли е вече?
— Почти. Оседлава коня.
Тя застана пред Шон и срамежливо му подаде лента от зелена и жълта коприна.
— Шон, направих кокарда за шапката ти.
— Благодаря ти, Джейн. Ще ми я поставиш ли?
Тя я забоде на периферията на шапката. Шон я пое от ръцете й и я килна юнашки на главата си.
— Сега приличам на генерал — каза той и тя се засмя. — Ами, Джейн, какво ще кажеш за една целувка за довиждане?
— Ужасен си — каза малката Джейн и бързо се отдалечи, почервеняла.
„Не е чак толкова малка“ — помисли си той. Толкова много бяха, че да се чудиш от коя да започнеш.
— Ето го татко — обади се Гари, когато Уейт Кортни навлезе в площада яхнал кон.
— Хайде — каза Шон и развърза коня си.
От всички страни прииждаха мъже, повели конете си.
— До скоро — каза Гари и закуца към един от чакащите фургони с мулета.
Уейт поведе колоната. Четири отряда по петнадесет мъже в колона по двама, последвани от четири фургона, след тях резервните коне, водени от чернокожи слуги.
Пресякоха площада през остатъците от снощното пируване и навлязоха в главната улица. Жените мълчаливо наблюдаваха, застинали неподвижно, заобиколени от децата. И преди бяха виждали мъжете си да тръгват на поход срещу племената, те не се радваха, защото бяха познали пътищата на смъртта и бяха научили, че гробищата не носят слава.
Ана махна на Шон. Той не я видя, защото конят му бе немирен и я бе подминал, преди да го обуздае. Тя отпусна ръка и се загледа след него. Беше облечен с новото кожухче.
Шон видя бакърения проблясък и бързата въздушна целувка от прозореца на горния етаж на магазина на Пай. Видя я, защото я търсеше. Това успокои наранената му гордост и той се усмихна и размаха шапка.
Ето че излязоха от града и най-сетне дори малките момчета и кучета, които подтичваха покрай тях, изостанаха и колоната се понесе в тръс по пътя към Зулуленд.
Слънцето изгря и изсуши росата. Копитата вдигаха прах, който се понесе над пътя. Редът в колоната се наруши, мъжете пришпорваха напред или изоставаха, за да яздят с приятелите си. Носеха се на групички, говореха безгрижно и весело, сякаш бяха тръгнали на еднодневен лов. Всеки се беше облякъл, както бе считал, че ще е най-подходящо. Стив Еразмус с костюма си за черква бе най-официално облеченият. Всички имаха само един униформен елемент — зелено-жълтата кокарда. Въпреки това дори и при нея имаше признаци на индивидуален вкус: някои я носеха на шапките си, други — на ръкавите си, а трети — на гърдите си. Бяха фермери, а не войници, но калъфите на карабините им бяха износени от употреба, носеха патрондашите си непринудено, дървените приклади на пушките им бяха лъснали от галещите ги ръце.
Рано следобед стигнаха Тугела.
— Боже господи, вижте! — изсвири с уста Шон. — Досега не бях виждал толкова много хора на едно място.
— Казват, че са четири хиляди — обади се Карл. — Зная, че са четири хиляди. — Огледа бивака. — Но не знаех, че четири хиляди са толкова много народ.
Колоната се спускаше по последния склон на Роркес Дрифт. В това място реката беше кално кафява и широка, като се къдреше в плитчините на брода. Бреговете й бяха ниски и тревисти, като на отсамния имаше групичка къщи с каменни стени. В радиус на половин километър от тях лагеруваше армията на лорд Челмсфорд. Палатките бяха опънати в безукорни редици една зад друга, конете бяха завързани между тях. Фургоните — най-малко петстотин — бяха разположени покрай реката, и целият район гъмжеше от хора.
Лейдибургските конни стрелци, внушителна дружина, изпълваща пътя зад своя полковник, се спуснаха до границата на лагера и бяха спрени от един сержант в мундир и пушка с щик.
— И кои сте вие, смея да попитам?
— Полковник Кортни с отряд Лейдибургски конни стрелци.
— Какво, какво? Не можах да го чуя.
Уейт Кортни се изправи на стремената и се обърна с лице към хората си.
— Тихо, господа. Не може да говорим всички вкупом.
Боботенето зад него утихна и сега сержантът можа да го чуе.
— Охо! Моля да ме извините, сър. Ще повикам адютанта.
Адютантът бе аристократ и джентълмен. Дойде и ги огледа.
— Полковник Кортни? — В гласа му се прокрадна нотка на недоумение.
— Здравейте — каза Уейт с дружелюбна усмивка. — Надявам се, че не сме закъснели за забавата.
— Не, мисля, че не сте. — Очите на офицера се впериха в Стив Еразмус.
Стив вежливо повдигна шапката си.
— More, Menper.
Патрондашите въобще не се връзваха с черния редингот, върху който бяха кръстосани. Офицерът отклони погледа си от него.
— Имате си палатки, нали, полковник?
— Имаме всичко, което ни трябва.
— Ще наредя на сержанта да ви покаже къде да разположите лагера си.
— Благодаря — каза Уейт.
Офицерът се обърна към сержанта. Толкова се обърка, че даже го хвана под ръка.
— Настанете ги по-далече. От другата страна на инженерния отряд — прошепна уплашено. — Ако генералът види тази тълпа… — Той потрепери, но с изискан маниер.
— More, Menper.
— Добро утро, сър.
19
Гарик усети първо миризмата. Тя привлече вниманието му и той започна да се измъква от унеса си. При него тези завръщания в реалността винаги се придружаваха от замаяност и изостряне на сетивата. Цветовете бяха ярки, кожата, вкусът и обонянието — твърде чувствителни.
Лежеше на сламеник. Слънцето светеше ярко, но той беше на сянка. Лежеше на верандата на каменната болница над Роркес Дрифт. Замисли се за миризмата, която го бе върнала в реалността. Бе някакво съчетание от разруха, пот и сух тор, миризма на изкормени вътрешности и съсирваща се кръв.
Определи, че това е миризмата на смъртта. Тогава погледът му се избистри и той видя мъртвите. Бяха струпани покрай стената на двора, където ги беше застигнал кръстосаният огън, труповете бяха разхвърлени между сградите и погребалните взводове ги товареха на фургоните. Тела лежаха по склона към реката, във водата и на отсрещния бряг. Сред тях имаше и мъртви зулуси, около които се въргаляха оръжията и щитовете им. Бяха стотици, помисли си Гарик с изумление. Не, хиляди бяха!
Тогава усети, че миризмите са две, но и двете бяха на смъртта. Едната идваше от черните трупове с подути от слънцето кореми, а другата — от собственото му тяло и от телата на хората около него, същата миризма на болка и разлагаща се плът, но смесена с тежкия дъх на дезинфектант. Смърт, облечена в антисептичен разтвор — също като нечистоплътно момиче, което се опитва да скрие неприятната си миризма.
Гарик огледа хората около себе си. Лежаха в дълга редица по цялата тераса, всеки на своя сламеник. Някои умираха, а мнозина бяха живи, но превръзките на всички бяха просмукани с кръв и йод. Огледа собственото си тяло. Лявата му ръка беше привързана към голите му гърди и той усети как болката започва да пулсира, бавно и равномерно като погребален барабан. Главата му бе цялата бинтована. „Ранен съм — отново се учуди той. — Как? По какъв начин?“
— Ей, образ, ти се върна при нас — чу се приветлив глас, който говореше на диалект. — Бяхме решили, че окончателно си превъртял.
Обърна глава и погледна говорещия, беше дребен мъж с маймунска физиономия в бархетни долни гащи и увит в превръзки като мумия.
— Докторът каза, че си изпаднал в шок, но ще излезеш от него. — Дребният мъж повиши глас: — Ей, докторе, нашият герой дойде на себе си.
Лекарят дойде бързо, имаше изморен вид, тъмни сенки под очите, състарен от прекомерна работа.
— Ще се оправиш — каза той, след като го опипа и понатисна тук-там. — Сега почивай. Утре ще те изпратят у дома.
Той отмина, защото имаше много ранени, но после се спря и хвърли поглед назад. Усмихна се за миг на Гарик.
— Съмнявам се, че това ще облекчи болката ти, но да знаеш, че си представен за награждаване с орден „Кръстът на Виктория“. Вчера генералът го одобри. Мисля, че ще го получиш.
Загледа се в лекаря, докато паметта му постепенно започна да се възстановява.
— Имаше сражение — каза Гарик.
— Ама нямаш представа колко си прав, че имаше сражение! — избоботи ухилено дребничкият мъж до него.
— Шон! — възкликна Гарик. — Брат ми! Какво е станало с брат ми?
Настъпи мълчание и той забеляза сянката на съжаление, която пробяга в очите на лекаря. С мъка се надигна, за да седне.
— И баща ми. Какво е станало с баща ми?
— Съжалявам — каза простичко лекарят, — боя се, че и двамата са убити.
Гарик легна на сламеника и погледна към реката. Изваждаха труповете от плитчините, те шляпаха във водата, докато ги влачеха към брега. Спомни си водните пръски, когато армията на Челмсфорд пресичаше реката. Шон и баща му бяха сред скаутите, крито водеха колоната, три отряда на Лейдибургските конни стрелци и шестдесет човека от Наталската полиция. Челмсфорд беше използувал тези мъже, защото те познаваха местността, където войската трябваше първоначално да напредне.
Гарик бе наблюдавал придвижването им с облекчение. Едва повярва на добрата съдба, която му подари дизентерия ден, преди да изтече ултиматумът и армията да пресече река Тугела.
— Ех, че късметлии — изрази протеста си един от болните, докато наблюдаваха войската.
Гарик не завиждаше, не му се отиваше на война, бе доволен, че остана тук заедно с още тридесет болни мъже и един гарнизон от шестдесет човека за отбрана на реката, докато Челмсфорд водеше армията си към Зулуленд.
Бе видял как скаутите се разпръснаха на излизане от реката и изчезнаха в хълмистите пасбища, последвани от главния корпус с хора и фургони, докато се превърнаха в пълзящ питон в далечината и оставиха зад себе си добре утъпкан път в тревата.
Спомни си как бавно се влачеха дните, докато чакаха при Роркес Дрифт. Спомни си как мърмореше заедно с другите, когато ги накараха да укрепят склада и болницата с торби и тенекиени кутии, пълни с пясък. Спомни си колко досадно бе всичко това.
И тогава стомахът му се сви, спомни си вестоносеца.
— Идва конник.
Той пръв го бе забелязал. Беше се възстановил от дизентерията и даваше караул над реката.
— Генералът си е забравил четката за зъби, та е изпратил някой да я вземе — каза другарят му. И двамата останаха седнали. Гледаха точицата, която се приближаваше откъм равнината.
— Бързо се движи — каза Гарик. — Я върви да повикаш капитана.
— Май че така трябва да стане — съгласи си другарят му по караул. Смъкна се в тръс по склона към склада, а Гарик се изправи и отиде на брега на реката. Протезата му потъна дълбоко в тинята.
— Капитанът каза да го изпратим в склада, когато се появи — каза неговият другар, който се върна и застана до него.
— Има нещо странно в начина, по който язди — каза Гарик. — Изглежда уморен.
— Сигурно е пиян. Люшка се на седлото, сякаш е събота вечер.
Гарик внезапно изхълца.
— Той кърви, ранен е.
Конят се гмурна в реката и конникът падна напред на врата му, ризата му отстрани блестеше почерняла от кръв, лицето му беше бледо от болката и праха. Хванаха коня му, когато излезе от водата, и войникът се опита да извика, но гласът му беше прегракнал.
— В името на Бога, подготвяйте се. Колоната ни беше обкръжена и пометена. Те идват — цялата черна орда! Ще бъдат тук, преди да падне нощта.
— Брат ми — каза Гарик. — Какво стана с брат ми?
— Мъртъв е — каза мъжът, — мъртъв е, всички са мъртви.
Той се свлече от коня.
Дойдоха — цялата орда зулуси, като бик, огромен черен бик, чиято глава и хълбоци изпълниха равнината, а рогата му заобиколиха реката от двете страни, за да ги обградят. Бикът тъпчеше с двадесет хиляди крака и пееше с десет хиляди гърла, докато гласът му доби звученето на бурно море. Слънцето се отразяваше с ярки отблясъци от остриетата на копията, докато той с песен се приближаваше към Тугела.