Вече нетърпелива, готова да го приеме, тя посегна надолу, за да го пипне, и застина в недоумение. Там, където трябваше да се усеща твърда и нагла мъжественост, имаше само отпуснатост и колебливост.
Ана се разсмя. Смехът й го нарани по-силно, отколкото рана от куршум.
— Ставай! — каза тя, като се смееше подигравателно. — Върви си в твоето легло!
25
Ана и Гарик вече бяха женени цели два месеца, когато се върнаха в Теунис Краал. Лекарят бе свалил гипса от ръката на Гарик.
Поеха по пътя, който заобикаляше селото, и минаха по моста над Бабуун Строом. На най-високата му точка Гари спря конете и огледаха цялата ферма.
— Не мога да разбера защо мама се премести в града — каза той. — Не трябваше да го прави. В Теунис Краал има място за всички.
Ана седеше безмълвна и доволна до него. Беше почувствувала облекчение, когато Ада им изпрати писмо в Порт Натал, след като те й бяха съобщили с телеграма, че са се оженили. Макар и много млада, Ана бе жена и си даваше сметка, че мащехата му никога не я е харесвала. Е, разбира се, че се държеше много мило, но големите й черни очи я притесняваха. Бяха прекалено проницателни и откриваха онова, което тя се опитваше да скрие.
— Ще трябва да отидем да я видим веднага щом е възможно. Тя трябва да се върне във фермата — в края на краищата Теунис Краал е и неин дом — продължи Гарик.
Ана леко се раздвижи на мястото си, „Да си стои в къщата в Лейдибург, да изгние там“, но гласът й беше мил, когато отговори:
— Теунис Краал сега принадлежи на теб, Гари, а аз съм твоя съпруга. Може би мащехата ти знае кое е по-добре. — Докосна ръката му и му се усмихна. — Както и да е, ще го обсъдим някой друг път. Хайде да се прибираме, пътуването беше твърде дълго и аз съм много уморена.
Загрижен, той се обърна към нея.
— Ужасно съжалявам, скъпа. Колко необмислено от моя страна!
Перна конете с камшика и те се спуснаха по склона към чифлика.
Моравите на Теунис Краал бяха зелени, а каниите бяха разцъфтели в червено, розово и жълто. „Разкошно е — помисли си Ана, — и е мое. Вече не съм бедна.“ Тя погледна към покрива с фронтони и тежките жълти дървени кепенци на прозорците.
На верандата стоеше някакъв мъж. Ана и Гарик го видяха едновременно. Беше висок, с широки здрави рамене като напречната греда на бесилка. Излезе от сянката и слезе по стъпалата, за да го освети слънцето. Усмихваше се, белите му зъби блестяха на загорялото му лице, все тази стара, пленяваща усмивка.
— Шон! — прошепна Ана.
26
Шон го бе забелязал още първия път, когато спряха да напоят конете. Предишния ден бяха напуснали колоната на Челмсфорд, за да проучат положението на североизток. Бяха малък патрул — четирима бели мъже на коне и половин дузина нонгааи, вярната им местна войска от Натал.
Той взе юздите от ръцете на Шон.
— Ще държа коня ви, докато пиете.
Шон се вгледа в лицето на мъжа и моментално го хареса. В бялото на очите му нямаше жълто, а носът му беше по-скоро арабски, отколкото негроиден. Кожата му бе тъмнокехлибарена и блестеше от маслото.
Шон кимна. В езика на зулусите няма думи като „благодаря“ и „съжалявам“.
Коленичи до потока и започна да пие. Водата беше сладка, а той — жаден. Когато се изправи, коленете му бяха мокри, а от брадичката му капеше вода.
Изгледа мъжа, който държеше коня му. Имаше само малка поличка от опашки на цибетки — никакви дрънкулки, наметало и украса на главата. Щитът му бе от необработена черна кожа. Носеше две къси копия.
— Как те наричат? — попита Шон. Веднага му направиха впечатление широките гърди и мускулатурата на корема, която приличаше на застинали вълни.
— Мбиджейн6.
— Заради „рога“ ти?
Той се усмихна доволно, бяха поласкали мъжката му суета.
— Как се казваш, господарю?
— Шон Кортни.
Устните на Мбиджейн беззвучно произнесоха името и той тръсна глава.
— Трудно име.
Никога не се обърна по име към Шон — нито веднъж през всичките следващи години.
— Качвайте се на конете — обади се Стив Еразмус. — Да тръгваме.
Метнаха се на конете, хванаха юздите и поразхлабиха пушките в калъфите. Нонгааите, които се бяха излегнали да починат покрай брега, станаха.
— Хайде — каза Стив.
Той нагази в потока. Конят му се стегна и се изкачи по отсрещния бряг, останалите го последваха. Движеха се в разгъната редица с лице към пасбищата, подрусвайки се свободно и отпуснато на седлата. Конете плавно пристъпваха.
До дясното стреме на Шон тичаше големият зулус, дългите му скокливи крачки с лекота съвпадаха с темпото на коня. От време на време Шон сваляше очи от хоризонта и поглеждаше надолу към Мбиджейн, изпитваше странно спокойствие от това, че той е до него.
Тази нощ бивакът им бе в една плитка тревиста долина. Не палиха огън, ядоха пастърма — черни ивици сушено солено месо, като пиеха студена вода.
— Губим си времето. Вече два дни яздим, а няма никакви признаци за присъствието на зулуси — измърмори Бестер Клайн, един от воините.
— Мисля, че е по-добре да се върнем и да се присъединим към колоната. Отиваме все по-далеч от центъра на събитията — ще изпуснем началото на представлението.
Стив Еразмус уви по-плътно одеялото около раменете си. С настъпването на нощта бе станало твърде студено.
— Представление, така ли? — Той се изплю в тъмното. — Оставяме им го на тях, стига да намерим добитъка.
— Не те ли интересува, че ще изпуснеш сражението?
— Виж какво бе, гонил съм бушмени в Кароо и Калахари, бил съм се с племената ксози и финго покрай реката Фиш, преследвал съм в планините Мошеш и неговите басуто. Матабеле, Зулу, Бечуата — с всичките съм имал работа. А сега четири-петстотин глави добитък ще са достатъчно възнаграждение за битката, която ще изпусна. — Стив полегна по гръб и намести седлото под главата си. — Все пак какво те кара да мислиш, че при стадата няма да има пазачи, когато ги открием? Ще се позабавлявате — обещавам ти.
— Откъде знаеш, че има добитък? — упорствуваше Шон.
— Тук е — каза Стив, — и ще го намерим. — Обърна глава към Шон. — Ти си пръв на стража, дръж си очите широко отворени. — Той килна шапката напред, опипа с ръка, за да провери дали пушката му е до него, и промърмори: — Лека нощ.
Останалите се разположиха на одеялата си, напълно облечени, с ботушите и пушки в ръце. Шон се придвижи в тъмнината, за да провери постовете на понгайите.
Нямаше луна, но звездите бяха едри и ниско над земята, осветяваха я, така че четирите пасящи коня се открояваха като тъмни петна на белезникавата трева. Шон обиколи лагера и откри двама от постовете будни и нащрек. Беше изпратил Мбиджейн на северната страна и сега отиде там. На петдесет метра пред себе си различи очертанията на малкия храст, до който беше оставил Мбиджейн. Изведнъж Шон се усмихна и застана на четири крака, стисна пушката и започна да пълзи. Движейки се безшумно, плътно прилепнал към земята, той бавно наближи храста. На десет крачки от него спря и повдигна глава. Вгледа се, като се опитваше да различи очертанията на зулуса между рехавите клони и листата. Върхът на късо копие го погъделичка под ухото му. Шон замръзна, очите му се разшириха от изненада — видя Мбиджейн, осветен от звездите, клекнал над него с копие в ръка.
— Мен ли търси господарят? — попита със сериозен вид той, но в гласа му се прокрадваше смях.
Шон седна и потри мястото, където го беше жилнало копието.
— Само нощна маймуна вижда в тъмното.
— Както само прясно уловена морска котка се обръща по гръб — изкикоти се Мбиджейн.
— Ти си зулус — заключи Шон, разпознавайки типичната им наглост, макар че още в самото начало позна по лицето и тялото на мъжа, че не произлиза от никое от онези наталски племена, които говореха на езика на зулусите, но бяха толкова зулуси, колкото дивата котка е леопард.
— От потомците на Шака — съгласи се с него той. Когато произнесе името на стария зулуски крал, в гласа му се почувствува почит.
— И сега си вдигнал копие срещу Кетчуайо, твоя крал?
— Моят крал? — смехът изчезна от гласа на Мбиджейн. — Моят крал? — повтори той презрително.
Настъпи тишина и Шон зачака. Някъде в тъмното излая чакал и един от конете тихичко изцвили.
— Имаше един друг, който трябваше да стане крал, но той умря набит на кол. Този мъж беше моят баща — каза Мбиджейн.
Изправи се и застана под сянката на храста, последван от Шон. Клекнаха един до друг, без да приказват, но бяха нащрек. Воят на чакала се изви още веднъж над лагера и зулусът обърна глава по посока на звука.
— Някои чакали са двуноги — прошепна замислено той.
Шон усети как кожата по гърба му настръхва.
— Зулус? — попита той.
Мбиджейн сви рамене, едва доловимо движение в тъмното.
— Дори и да е така, няма да ни нападнат през нощта. Може би призори, но никога през нощта. — Премести копието в скута си. — Старият с високата шапка и сивата брада ги разбира тези неща. Помъдрял е с годините, затова спи така сладко сега, но яхва коня и тръгва в тъмното преди изгрев-слънце.
Шон се поотпусна. Хвърли кос поглед към Мбиджейн.
— Старият смята, че едно от стадата е скрито тук.
— Помъдрял е с годините — повтори Мбиджейн. — Утре ще видим, че земята е по-неравна, ще срещнем хълмове и бодливи храсти. Сред тях трябва да е скрит добитъкът.
— Мислиш ли, че ще го намерим?
— Трудно е да се скрие добитък от човек, който знае къде да го търси.
— Много ли пазачи ще има при стадата?
— Дано — отговори зулусът с мъркащ глас. Ръката му се плъзна по копието. — Дано да са много.
— Ще убиваш своя народ, своите братя, братовчеди? — попита Шон.
— Ще ги убия така, както те убиха моя баща. — Сега гласът му звучеше свирепо. — Те не са моят народ. Аз нямам народ. Нямам братя — нищо нямам.
Настъпи тишина, но свирепото настроение на Мбиджейн бавно се изпари. Всеки се чувствуваше добре в присъствието на другия.
27
Мбиджейн напомняше на Шон за кучето Тинкър, когато то преследваше птица. Същата полусвита стойка и излъчваше абсолютна концентрация. Белите мъже бяха яхнали конете си и го наблюдаваха. Слънцето се бе издигнало доста високо и Шон разкопча кожухчето си и го свали. Завърза го за навитото одеяло зад себе си.
Зулусът се беше придвижил на петдесет метра пред тях и сега бавно се прокрадваше обратно. Спря и се загледа за миг в мокър остатък от изсъхнал кравешки тор.
— Hierdie Kaffir verstaan wat hy doen — констатира одобрително Стив Еразмус, но никой друг не проговори. Бестер Клайн се мъчеше с ударника на карабината си, червеното му лице вече беше плувнало в пот от настъпващата жега.
Мбиджейн се бе оказал прав — намираха се на хълмиста територия. Не на меко заоблените хълмове на Натал, а върху хълмове с каменисти била, с дълбоки и изсечени долове между тях. Склоновете им бяха покрити с бодливи храсти и млечка с напречно разположени пълзящи сиви растения, а тревата бе груба и висока.
— Бих пийнал една глътка — каза Фрики ван Есен и избърса уста с опакото на ръката си.
— Чи пийп, чи иийп — обади се напорист птичи глас в клоновете на африканското соргово дърво, под което те чакаха. Шон вдигна очи, птицата беше в кафяво и червено сред пурпурните цветове, обсипали дървото.
— Колко са? — попита Стив и Мбиджейн застана до главата на коня му.
— Петдесет и повече — отговори той.
— Кога?
— Вчера, след жегата, бавно са се смъкнали в долината. Пасли са трева. Не са на повече от половин час езда пред нас.
Стив кимна. Само петдесет, но ще се появят още.
— Колко мъже има с тях?
Мбиджейн изцъка пренебрежително с език.
— Две деца.
Той посочи с копието си едно прашно място, където ясно се беше отпечатало ходилото на младо момче.
— Няма мъже.
— Добре — каза Стив. — Хайде, след тях.
— Казаха ни, ако намерим нещо, да се върнем и да съобщим — бързо се противопостави Бестер Клайн. — Наредиха ни да не правим нищо на своя глава.
Стив се завъртя на седлото си.
— Да не би да те е страх от две деца? — попита той студено.
— От нищо не ме е страх, просто така ни беше казано.
Червеното лице на Клайн стана още по-червено.
— Известно ми е какво ни е наредено, благодаря ти — каза Стив. — Няма да предприемам никакви действия, просто ще хвърлим един поглед.
— Много добре те познавам — избухна Клайн. — Видиш ли добитък — пощуряваш. Алчни сте за добитък, също както някои мъже са жадни за алкохол. Щом го видите, нищо не може да ви спре.
Клайн бе работник по поддръжката на железопътните линии.
Стив се извърна с гръб към него.
— Хайде, да вървим.
Подкараха конете извън сянката на сорговото дърво. Обля ги ярката слънчева светлина, Клайн тихичко си мърмореше, а Мбиджейн ги поведе надолу в долината.
Дъното на долината постепенно се издигаше и преминаваше от двете й страни в стръмен скалист терен. Придвижваха се бързо с Мбиджейн и другите нонгааи в разгънат строй, като конниците почти допираха стремената си.
Шон отвори магазина на карабината си и извади патрона. Взе нов от патрондаша през гърдите си.
— Петдесет глави означава само по десетачка на парче — оплака се Фрики.
— Това прави сто лири — толкова, колкото изкарваш за шест месеца.
Шон се засмя възбудено и Фрики се присъедини към него.
— Вие двамата да си държите езиците зад зъбите и да си отваряте очите. — Гласът на Стив беше спокоен, но възбудата искреше в очите му.
— Знаех си, че ще поискате да ги нападнете — мусеше се Клайн. — Знаех си го, абсолютно сигурен бях.
— Млъквай и ти — каза Стив и се ухили на Шон.
Яздиха в продължение на десет минути и тогава Стив тихичко повика нонгааите и патрулът спря. Всички мълчаха и стояха нащрек с наострени уши.
— Нищо няма — най-сетне се обади Стив. — Колко близо сме?
— Много — отвърна Мбиджейн. — Оттук би трябвало да ги чуем.
Тялото му с великолепно изваяни мускули блестеше от пот и горделивата му осанка го отделяше от останалите нонгааи. От него се излъчваше овладяно желание, защото вълнението беше заразително.
— Добре, да ги следваме.
Мбиджейн намести здраво на рамото си щита от необработена кожа и отново тръгна напред.
Още два пъти спираха да се ослушат и всеки път Шон и Фрики ставаха все по-неспокойни и нетърпеливи.
— Стойте неподвижно — отсече Стив. — Как можем да чуем нещо, след като се движите?
Шон отвори уста, но преди да успее да отговори, сред дърветата пред тях се чу печалното мучене на вол.
— Ето!
— Пипнахме ги!
— Хайде!
— Не, почакайте! — заповяда Стив. — Шон, вземи моите разузнавачи и се покатерете на онова дърво. Кажи ми какво виждаш.
— Губим си времето — възрази той. — Би трябвало…
— Би трябвало и да се научим да правим това, което ни се нарежда. — Качи се на онова дърво.
С преметнат на врата бинокъл Шон се изкатери до едно високо място, където два клона образуваха чатал. Протегна се, счупи едно клонче, което му пречеше да вижда, сетне възкликна.
— Ето ги, точно пред нас са!
— Колко са? — викна му Стив.
— Малко стадо — с тях има две пастирчета.
— Сред дърветата ли са?
— Не — каза Шон, — на открито са. Прилича на заблатен участък.
— Провери добре дали няма и други зулуси.
— Няма… — започна Шон, но Стив рязко го прекъсна.
— Използувай бинокъла, дявол да го вземе! Те ще се крият, ако ги има.
Шон вдигна бинокъла и го фокусира. Добитъкът беше угоен и с гладка кожа, с големи рога. Телата на говедата бяха на черно-бели петна. Над тях кръжаха птици. Двете пастирчета бяха съвсем голи — юноши с тънки крака и типичните непропорционално големи полови органи на африканците. Шон бавно изследваше блатистия участък и заобикалящите го храсти. Най-сетне отпусна бинокъла.