Когато лъвът се храни - Уилбур Смит 20 стр.


— Как ти се виждам? — попита Даф.

— Екстра — каза Шон, — но не и миризмата, която идва от теб. Кога си се къпал за последен път?

Влязоха в трапезарията и видяха, че тя е почти пълна, но до стената в далечния й край имаше свободна маса. В помещението бе горещо и въздухът бе наситен с тютюнев дим и миризма на зеле. Прашни брадати мъже се смееха и викаха, а други се хранеха мълчаливо и с апетит. Двамата прекосиха помещението и към тях се приближи цветнокожа сервитьорка.

Роклята й бе мокра под мишниците.

— Бихте ли ни дали менюто?

Момичето насмешливо изгледа Даф.

— Днес имаме бифтек с пюре от картофи и пудинг за десерт.

— Донесете ни.

— Друго и да искате — няма — увери го момичето и заситни към кухнята.

— Обслужването е добро — отсече ентусиазирано Даф. — Остава да се надяваме, че и храната, и собственичката ще са от същата висока класа.

Месото бе жилаво, но с много подправки, а кафето — силно и сладко. Хранеха се с апетит, докато в един момент Шон, който седеше с лице към кухнята, застина. Разнесе се шушукане.

— Ето я — каза той.

Кенди Раутенбах беше висока пищна блондинка с безупречна скандинавска кожа. Отпред блузата й и задната част на полата й бяха приятно изпънати. Тя усещаше, без да се смущава от това, че всички очи в помещението се бяха втренчили точно там. Носеше черпак, който врътна заплашително към първата ръка, която се протегна да ощипе заобления й ханш. Ръката се отдръпна, Кенди се усмихна мило и продължи да се придвижва между масите. Спираше от време на време, за да побъбри с клиентите си, и беше ясно, че много от тези самотни мъже идваха тук не само за да се хранят. Поглъщаха я с поглед и се хилеха от удоволствие, когато тя ги заговаряше. Стигна до масата на Шон и Даф и двамата се изправиха. Кенди примига изненадано.

— Седнете, моля. — Дребният жест на внимание я трогна. — Вие сте нови тук?

— Пристигнахме вчера — усмихна й се Даф. — А начинът, по който приготвяте бифтека, ме накара отново да се почувствувам като у дома.

— Откъде сте?

Тя ги огледа с едва доловим оттенък на нещо повече от професионален интерес.

— Пристигнахме от Натал, за да поразгледаме как е тук. Това е господин Кортни — интересува се от възможности за инвестиции и смята, че тези златоносни находища биха могли да поемат част от капитала му.

Шон едва се сдържа да не зяпне от изненада, но веднага зае леко надменната поза на заможен банкер. Даф продължи да говори:

— Не бихте ли се присъединили към нас за няколко минути, госпожо Раутенбах?

Изтегли един стол за нея и Кенди се поколеба.

— Трябва да проверя кухнята — може би след това.

— Винаги ли лъжеш така, без да ти мигне окото? — с възхищение го попита Шон, когато останаха сами.

— Не казах нищо, което да не е вярно.

— Да, обаче начинът ти на изразяване… По дяволите, как ще мога да се вживея и да изиграя ролята, която ми отреди?

— Ще свикнеш, не се безпокой. Просто си придавай мъдър вид и говори по-малко — посъветва го Даф. — А тя как ти се вижда?

— Апетитна е.

— Определено.

Когато Кенди се върна при тях, Даф известно време поддържаше неангажиращ разговор, но когато тя започна да задава някои съвсем конкретни и точни въпроси, веднага стана ясно, че познанията й по геология и рудодобив бяха доста над средните и той й го каза.

— Да, съпругът ми беше в бранша. Понаучих доста от него. — Бръкна в единия от джобовете на полата си на сини и бели карета и извади малка шепа скални образци. Постави ги пред него. — Можете ли да ги назовете? — попита тя.

Изпитваше го, искаше да й докаже способностите си.

— Кимберлит, серпентин, фелдшпат — отмяташе ги един по един той и Кенди се отпусна.

— Стана така, че по Хайделбергския златоносен пласт имам редица концесии, обозначени с колчета на мое име. Може би господин Кортни ще пожелае да ги огледа. Всъщност в момента преговарям с Южноафриканската рудодобивна и почвена компания, която проявява определен интерес.

Шон направи своя единствен, но ценен принос в разговора.

— А, да — кимна той мъдро. — Добрият стар Норман.

Кенди се стресна — малко бяха хората, които наричаха Храдски на малко име.

— Удобно ли ще ви бъде утре сутринта? — попита тя.

5

Следобеда купиха палатка от един загубил всякаква надежда златотърсач. Беше зарязал службата си в Наталските железници, за да предприеме дългото пътуване до Уитуотърсранд, и сега му трябваха пари, за да се върне у дома. Опънаха я близо до хотел „Кенди“ и слязоха при Наталския минерален извор, за да се изкъпят, което отдавна не бяха правили. Вечерта си устроиха малко празненство с половината бутилка бренди, която Даф извади от дисагите. На следващата сутрин Кенди ги заведе при концесиите. Имаше двадесет, маркирани по протежение на златоносния пласт. Заведе ги на едно място, където жилата се бе оголила и бе излязла на повърхността.

— Ще ви оставя да поразгледате. Ако проявите интерес, можем да разговаряме, когато дойдете в хотела. А сега трябва да се връщам, чакат ме много гладни хора.

Даф я придружи до коня й, като я придържаше с ръка и й помогна да се настани на седлото по начин, който сигурно бе научил от баща си. Проследи я с поглед, докато се отдалечаваше, и се върна при Шон. Беше в приповдигнато настроение.

— Стъпвай леко, господин Кортни, пристъпвай почтително, защото под краката ти лежи нашето състояние.

Обиколиха терена: Шон — с вид на дружелюбно ловджийско куче, а Даф шареше в неспокойни кръгове като тигрова акула. Провериха табелките с номерата на концесиите, премериха с крачки границите им и си напълниха джобовете със скални отломъци. Спуснаха се с конете при палатката и Даф извади чукалото, хавана и легена за промиване. Отнесоха всичко това на брега на Наталския минерален извор и цял следобед трошиха и стриваха отломъците и ги промиваха в легена. Когато провериха последния образец, той направи своето заключение.

— Ами, златото е налице и бих казал, че находището е с промишлено значение. Не е чак толкова богато като онова, което промихме в Дънди, но то трябва да е било специално подбрано парче от водещия златоносен пласт! — Помълча и изгледа сериозно Шон. — Мисля, че заслужава да опитаме. Ако водещият пласт съществува, ще го намерим, а междувременно няма да загубим нищо, докато обработваме главния пласт.

Шон взе едно плоско речно камъче и го запрати в потока. За пръв път изпитваше редуващите се пристъпи на радостна тръпка и униние на златната треска, когато в един момент си на седмото небе, а в следващия — в дълбока мрачна бездна. Жълтите опашки в легена му се виждаха ужасно тънки и къси.

— Добре, да приемем, че си прав, и да предположим, че успеем да убедим Кенди да продаде концесиите си. А след това какво ще правим? Четиричуковата трошачка ми се видя дяволски сложна и скъпа машинария за моя джоб, не е нещо, което можеш да купиш от тезгяха на всеки универсален магазин.

Даф го тупна с юмрук по рамото и се ухили с уста, леко извита на една страна.

— Имаш си чичо Даф, който се грижи за теб. Кенди ще продаде концесиите си — тя трепери, като я докосвам, още ден-два и ще заиграе по свирката ми. А колкото до инсталацията… Когато пристигнах в тази страна, попаднах на един богат кейптаунски фермер, чиято мечта в живота беше да има собствена златна мина. Той избра един хребет. С неоспоримата си мъдрост на лозар прецени, че това е идеалното място за неговата мина. Нае ме да я управлявам, закупи трошачно-смилаща сортираща инсталация от най-новия и най-скъп модел и се приготви да залее пазара със злато. След шест месеца, през които обработихме огромни количества кварц, шисти и пръст и отделихме злато, колкото да напълниш с него ухото на мишка, без то да докосва стените му, ентусиазмът на моя работодател понамаля. Раздели се с неоценимата ми квалификация и работа и закри представлението. Потеглих към диамантените находища и доколкото ми е известно, инсталацията все още се въргаля там в очакване на първия купувач, който ще дойде да я вземе за сто-двеста лири. — Даф стана и двамата тръгнаха назад към палатката. — Но да караме по ред от самото начало. Съгласен ли си да продължа преговорите с госпожа Раутенбах?

— Бих казал, че да. — Шон отново се почувствува в по-добро настроение. — Обаче сигурен ли си, че интересът, който проявяваш към госпожа Раутенбах, е чисто служебен?

Даф беше шокиран.

— Дори за миг не бива да ти минава през ума, че в намеренията ми може да има нещо друго, освен по-нататъшното осъществяване на интересите на нашето съдружие. Нали не смяташ, че животинският ми апетит играе някаква роля в това, което възнамерявам да направя?

— Не, разбира се, че не — увери го Шон. — Надявам се, че с малко усилия ще се справиш.

Даф се засмя.

— Докато все още обсъждаме тази тема, мисля, че моментът е достатъчно подходящ да те заболи стомахът и да се оттеглиш в самотното си легло. От този момент и нататък се споразумяваме, че момчешкото ти очарование няма особена стойност за осъществяването на намеренията ни. Ще кажа на Кенди, че си ме упълномощил да действувам от твое име.

Даф вчеса къдриците си, облече дрехите, които Мбиджейн му бе изпрал, и изчезна по посока на хотел „Кенди“. Времето течеше много бавно за Шон: той седеше и си говореше с Мбиджейн, после пи малко кафе и когато слънцето залезе, се прибра в палатката. Зачете се в една от книгите на Даф на светлината на ветроупорната газена лампа, но не можа да се съсредоточи, мислите му бяха заети от красиви руси коси. Когато някой подраска на брезентовата врата, той скочи, надявайки се смутено, че Кенди е решила да дойде и да преговаря директно с него. Обаче беше цветнокожото момиче от хотела, къдравата й черна коса бе пълна противоположност на това, за което бе мечтал.

— Мадам каза, че много съжалява, че сте се разболял, и поръча да изпиете две лъжици от това — каза тя и му подаде шише с рициново масло.

— Кажи на господарката си, че много й благодаря.

Шон взе лекарството и започна да затваря входното платнище на палатката.

— Мадам каза да чакам и да се уверя, че сте изпил две пълни лъжици — трябва да й върна шишето и да й покажа докъде сте изпил.

Стомахът му се сви болезнено. Изгледа чернокожото момиче, застанало с упорито изражение на прага, решено да изпълни докрай поставената задача. Помисли си за бедния Даф, който изпълняваше задълженията си като мъж — нямаше друг избор. Погълна със затворени очи гъстото лепкаво рициново масло и се върна при книгата си. Спа неспокойно, като от време на време се събуждаше, за да хвърли поглед към празното легло в другия край на палатката. Лекарството го прогони навън в среднощния студ. Мбиджейн се бе свил до огъня. Равномерното му доволно хъркане приличаше на добре пресметнато присмехулство. Горе на хребета се чу плачевният вой на чакал, който съвсем точно изрази чувствата на Шон.

Даф се върна по изгрев-слънце. Шон беше съвсем буден.

— Е, какво стана? — поиска да узнае той.

Даф се прозя.

— В един момент започнах да се съмнявам дали съм достатъчно мъж. Обаче нещата се развиха така, че всички участвуващи са доволни. Каква жена!

Смъкна ризата си и Шон видя драскотините по гърба му.

— А даде ли ти да пиеш рициново масло? — язвително го попита той.

— Извинявай — усмихна му се съчувствено Даф. — Опитах се да я разубедя, наистина се опитах. Но тя е много майчински настроена. Страшно беше загрижена за стомаха ти.

— Още не си ми отговорил на въпроса. Постигна ли някакъв напредък по отношение на концесиите?

— А, за тях ли… — Той се зави с одеялото до брадичката си. — Този въпрос го решихме още в началната фаза. Готова е да приеме предплата по десет лири на концесия и да ни даде двегодишен срок, през който да изкупим всичко за десет хиляди. Споразумяхме се за това, докато вечеряхме. Останалото време посветихме, така да се каже, на отпразнуването на сделката. Утре следобед — по-скоро днес следобед — ще заминем с теб за Претория, за да намерим адвокат, който да състави договор. А сега искам да поспя. Събуди ме по обяд. Лека нощ, момко!

Даф и Шон донесоха договора за покупко-продажба на следващата вечер. Той представляваше внушителен документ от четири страници, в който гъмжеше от „дотолкова, доколкото“ и „първата страна по договора“. Кенди ги прие в спалнята си. Седяха напрегнато, докато тя го прочете и препрочете.

Най-сетне вдигна очи и каза:

— Като че ли всичко е наред, но има само още едно нещо.

Сърцето на Шон се сви и даже усмивката на Даф стана напрегната. Досега всичко бе минало толкова лесно. Кенди се поколеба и Шон се изненада, че тя се изчервява. Приятно беше да се види как прасковеният цвят на бузите й преминава в червения на зряла ябълка. Двамата я наблюдаваха с интерес и напрежението им значително намаля.

— Искам мината да носи моето име.

Едва не извикаха от облекчение.

— Отлична идея! Какво ще кажете за „Златна мина Раутенбах“?

Кенди поклати глава.

— Не искам да ми напомня за него, нека той да няма нищо общо с това.

— Отлично. Тогава да я наречем „Кенди Дийп“9. Е, малко преждевременно е да се говори за дълбочина, защото още сме на повърхността, но да не бъдем песимисти — обади се Даф.

— Да, това е много приятно име — въодушеви се тя и отново се изчерви, но сега вече от удоволствие. Надраска името си на края на документа, а в същото време Шон отвори шампанското, което Даф бе купил в Претория. Звъннаха чаши и Даф вдигна тост: „За Кенди и «Кенди Дийп» — нека с всеки изминал ден едната да става все по-сладка, а другата все по-дълбока“.

6

— Ще ни трябва работна ръка, като за начало десет туземци. Заеми се с това — каза Даф на Шон на следващата сутрин, докато закусваха пред палатката.

Той кимна, но не му отговори, докато не погълна парчето бекон.

— Ще кажа на Мбиджейн да го уреди. Ще ни намери зулуси, дори ако трябва да ги докара с копие, опряно в гърбовете им.

— Добре, а междувременно с теб ще заминем за Претория, за да купим инструменти: кирки, лопати, динамит и други такива. — Даф избърса устата си и си сипа кафе. — Ще ти покажа как да махате наносите и да трупате рудата накуп. Ще изберем площадка за инсталацията и ще те оставя да се оправяш, а аз ще замина на юг към Кейптаун, за да се видя с моя приятел лозаря. Ако е рекъл Господ и времето позволява, нашата ще бъде втората трошачка в това находище.

Докараха закупеното от Претория с малка волска каруца. Мбиджейн си бе свършил работата добре. Дузина зулуси се строиха до палатката пред Шон. Слугата застана до тях на стража с вид на дружелюбно настроено овчарско куче. Шон мина по редицата, като питаше всеки мъж как се казва и се шегуваше с него на родния му език. Стигна до последния в реда.

— Ти как се казваш?

— Хлуби, господарю.

Шон посочи към добре закръгленото му коремче, изпъкващо над набедрената му превръзка.

— Ако си дошъл да работиш при мен, скоро ще те накараме да родиш детето.

Всички се разкискаха доволно и той им се усмихна приятелски: бяха простовати, но горди хора, високи и със здрави мускули, напълно беззащитни срещу подобни шеги. В ума му се мярна картина на хълм в Зулуленд, бойното поле под него и мухите, които пъплеха в изкормен стомах. Бързо я прогони и надвика смеха им.

— И така, тогава — по шест пенса на ден плюс всичката храна, която можете да изядете. Приемате ли?

Дружно потвърдиха съгласието си и се качиха в задната част на фургона. Откараха ги при „Кенди Дийп“, докато те се смееха и бърбореха като деца, тръгнали на пикник.

На Даф му отне цяла една седмица, за да научи Шон как да борави с динамита, да му обясни как иска да се изкопаят първите траншеи и да очертае площадката за инсталацията и ямата за рудата. Преместиха палатката край мината и заработиха по дванадесет часа на ден. Вечер слизаха при хотел „Кенди“, за да се нахранят добре, след което Шон се връщаше сам. Привечер бе толкова уморен, че почти не завиждаше на Даф за комфорта в спалнята на Кенди, вместо това усети, че се възхищава на издръжливостта му. Всяка сутрин търсеше признаци на изтощение у партньора си, но неговото лице бе все така изпито и сухо, очите му — все така ясни, а малко кривата му усмивка — все така приветлива.

Назад Дальше