Малко след пладне Франсоа се изкачи при „Кенди Дийп“ с новината, че португалецът, след като пребил трима от обзалагащите се, заминал с обедния дилижанс за Кимбърли.
Даф свали пушката си.
— Благодаря ти, Франц, чакахме го да го нагостим. Мислех, че ще ни посети.
— Преброихте ли приходите?
— Да, комисионната ти е в онази торба на масата.
— Благодаря, приятелю, хайде да го отпразнуваме.
— Празнувай и заради нас.
— Ей, Даф, ама ти обеща… — започна Шон.
— Казах по-късно — след три-четири седмици. Сега имаме малко работа, например да прокопаем траншея с дълбочина петнадесет и дължина триста метра.
— Можем да я започнем утре.
— Нали искаш да станеш богат? — попита Даф.
— Разбира се, но…
— Искаш хубави неща, като английски костюми, френско шампанско и…
— Да, но…
— Е, спри да възразяваш, вдигни си дебелия задник и тръгвай с мен.
12
Китайците използуват фойерверки, за да прогонват демоните. Даф и Шон приложиха същия принцип. Не спираха инсталацията — докато тракането й достигаше до ушите на кредиторите им, всичко вървеше добре. Те смятаха, че Шон и Даф обработват рентабилен златоносен пласт и не им досаждаха, но парите, вложени в инсталацията, бяха достигнали половината от стойността й, докато излязат на другия й край във вид на малки жълти зърна.
Междувременно съдружниците прокопаваха траншеята, разкъсвайки земята в стремежа си да изпреварят мига, в който парите им ще свършат. Взривяваха я с динамит и в момента, в който последните камъни, разхвърчали се от експлозията, паднеха обратно, нахлуваха моментално в изкопа, кашляйки от дима, за да разчистят скалната маса и да започват да пробиват следващите дупки за взрива. Беше лято, дните бяха дълги и те работеха до тъмно. Имаше вечери, когато палеха последните фитили с газена лампа.
Пясъкът в пясъчния часовник се стичаше по-бързо от очакваното. Парите им се стопяваха и ето, че дойде петнадесети февруари, когато Даф се избръсна, облече чиста риза и отиде при Кенди, за да види дали може да изпроси още пари. Шон го наблюдаваше как се спуска по склона. Бяха продали конете преди една седмица и той се обърна към Бога с малка молитва — първата от много време насам.
Даф се върна към пладне. Изправи се на ръба на траншеята и загледа как Шон зарежда взрива за поредната експлозия. Ризата му бе мокра от пот, очертаваше всеки негов мускул.
— Ето, човече, заповядай, вземи ги и ги стискай.
Шон вдигна зачервените си от праха очи.
— Колко са?
— Ами още петдесет, но това са последните — или поне така ни заплаши.
Шон впери поглед в пакета под мишницата на Даф.
— Това какво е?
По кафявата хартия бяха избили мазни петна и устата му се напълни със слюнка.
— Първокачествени говежди пържоли — днес няма да се обядва с лигавата попара — ухили му се Даф.
— Месо — каза Шон, като че ли галеше думата. — Леко опечено, така че да пуска малко кръв, като го захапеш, с мъничко чесън и добре посолено.
— И ти до мен, пеейки в пустинята — съгласи се Даф. — Хайде, стига поезия, пали фитилите и да вървим да ядем!
Час по-късно вървяха един до друг по дъното на траншеята, а Мбиджейн със зулусите си се трупаха зад тях. Шон се оригна.
— Ах, сладък спомен, вече никога няма да погледна чиния попара.
Стигнаха края, където бе струпана току-що взривената скална маса. През тялото на Шон премина радостна тръпка, която загъделичка ръцете и рамената му и стисна дробовете му. В рамото му се впиха пръстите на Даф — усети, че те треперят.
Приличаше на змия, дебел сив питон, който пълзеше надолу по едната стена на траншеята, изчезваше в купчината чакъл и излизаше от другата й страна.
Даф се раздвижи пръв, коленичи, взе парче от жилата — голям сив пъстър отломък — и го целуна.
— Даф, май че е това, а? Май че е водещият пласт?
— Това е началото на дъгата.
— Край на попарите — каза тихо Шон и Даф се засмя.
Тогава и Шон се засмя. Завиха от радост, дива, безумна радост.
13
— Дай отново да го подържа — каза Шон.
Даф му го подаде.
— Ей, тежко е.
— Да, няма нищо по-тежко от това — съгласи се Даф.
— Трябва да е цели двадесет и пет килограма.
Шон хвана златния слитък с две ръце, беше с размерите на кутия за пури.
— Повече е!
— С два дни работа възстановихме всички загуби.
— А изкарахме даже и нещо отгоре, за харчене, така да се каже.
Шон постави златния слитък на масата. Отломъкът сияеше в светлината на лампата с малки жълти усмивки. Даф се наведе и го погали, повърхността му бе неравна.
— Не мога да откъсна ръце от него — призна той.
— И аз! — Шон протегна ръка, за да го пипне. — Ще можем да платим концесиите на Кенди след около една-две седмици.
Даф се стресна.
— Какво каза?
— Че ще можем да платим на Кенди концесиите, които купихме.
— Стори ми се, че имам слухови халюцинации. — Даф го потупа покровителствено по рамото. — Слушай какво ще ти кажа, човече, ще се опитам да го изразя съвсем просто. Какъв е срокът ни за изплащане на тези концесии, докато ги разработваме?
— Три години.
— Правилно — сега следващия ми въпрос. Колко човека в това находище разполагат с пари?
Шон го погледна озадачено.
— Ами, сега ние имаме и… и…
— Никой друг, поне докато се върне Храдски — довърши вместо него Даф.
— Ами братята Хейнс? Те са разкрили водещия златоносен пласт.
— Разбира се, но това няма да им свърши никаква работа, докато не пристигне инсталацията им от Англия.
— Продължавай.
Шон не бе съвсем наясно накъде бие Даф.
— Вместо да плащаме сега на Кенди, ще използуваме това — потупа златния слитък — и всичките му братчета, за да изкупим всяка концесия, която успеем. Като за начало — тези на Док Съдърленд, които са между нас и Джак и Свирката. После ще поръчаме две големи десетчукови трошачни инсталации и когато те започнат да ръсят злато, ще го използуваме, за да купим земя, да финансираме тухларни фабрики, машиностроителни цехове, транспортни компании и всичко останало. И преди съм ти казвал, че освен копаенето на злато има и други начини за правене на пари.
Шон се бе втренчил в него, без да продумва.
— Понася ли ти голяма височина? — попита Даф.
Шон кимна.
— Добре, защото отиваме там, където летят орлите — предстои ти да станеш участник в най-големия финансов удар в историята на тази страна.
Шон запали една от пурите на Даф, ръката му трепереше.
— Не мислиш ли, че най-добре би било… ами, да не бързаме толкова. Дявол да го вземе, Даф, разработваме водещия златоносен пласт едва от два дни…
— И сме направили хиляда лири — прекъсна го Даф. — Чуй ме добре, Шон, цял живот съм чакал този миг. Ние сме първите, успели да разкрият това находище, а то е широко отворено, както краката на проститутка. Ще се напъхаме в него и ще си го вземем.
На другата сутрин Даф има късмет да открие достатъчно рано Док Съдърленд, за да преговаря делово с него, преди той да е започнал ежедневния си запой. Ако бе закъснял само с един час, вече щеше да бъде твърде късно. Нещата се развиха така, че миг, след като най-сетне подписа, че продава двадесет и пет концесии на Шон и Даф, Док катурна чашата си и се строполи от стола си. Мастилото по договора за покупко-продажбата още не бе изсъхнало, когато Даф потегли към бивака на Фериерас, за да намери Тед Рейнек. Тед държеше парцелите от другата страна на братовчеда Джок. Горе, на „Кенди Дийп“, Шон наглеждаше инсталацията и си гризеше ноктите. За седем дни Даф бе изкупил повече от сто концесии, задлъжнели бяха с четиридесет хиляди лири.
— Даф, започваш да полудяваш — молеше му се Шон. — Отново ще загубим всичко.
— Колко сме измъкнали досега от „Кенди Дийп“?
— Четири хиляди.
— Десет процента от това, което дължим, за десет дни — и то само с една мизерна четиричукова трошачка. Дръж се, човече, утре купуваме четиридесетте концесии от другата страна на Джак и Свирката. Бих го направил и днес, но онзи проклет грък се дърпа, защото иска по хиляда лири на парче. Предполагам, че ще трябва да му ги дам.
Шон се хвана за главата.
— Даф, моля те, човече, затънали сме до шия.
— Стой мирен, момко, и гледай как действува магьосникът.
— Отивам да си легна — предполагам, че утре сутринта пак трябва да поема твоята смяна, щом си решил да прекараш деня в опитите си да фалираме.
— Не е необходимо, наех онзи янки Картие. Нали се сещаш, спаринг-партньорът ти. Оказа се, че е миньор и е готов да работи срещу тридесет на месец. Затова можеш да дойдеш с мен в града и да гледаш как те правя богат. Имам среща с онзи грък в девет часа.
14
В девет часа Даф приказваше, а Шон седеше мълчаливо. В десет гъркът все още не се беше появил, Даф бе изнервен, а Шон не спираше да бърбори от облекчение. В единадесет часа той поиска да се върнат в мината.
— Това е предзнаменование, Даф. Господ е погледнал от небето, видял ни е да седим тук, готови да направим ужасна грешка. „Не — казал той, — не мога да допусна това да се случи на тези добри момчета.“
— Защо не постъпиш в трапистки манастир? — Даф погледна часовника си. — Хайде, стига толкова, да вървим!
— Слушам, сър! — пъргаво се изправи Шон.
— Като се върнем, ще имаме достатъчно време, за да разчистим масите, преди да обядваме.
— Не се прибираме, а отиваме да търсим гърка.
— Ама, слушай!
— По-късно ще те слушам — хайде!
Запътиха се към „Светлите ангели“, оставиха конете пред заведението и влязоха вътре. В сравнение с яркото слънце навън в ресторанта бе тъмно, но дори в полумрака вниманието им веднага бе привлечено от групичка хора, които седяха на една от масите. Гъркът бе с гръб към тях, пътят в прическата му като че ли бе прокаран с бял тебешир и линия през лъскавата му черна, къдрава коса. Шон премести погледа си от него върху двамата мъже, седнали от другата страна на масата. Несъмнено бяха евреи, но с това приликата между тях се изчерпваше. По-младият бе слаб, с гладка, мургава кожа, опъната на скулите му, устните му бяха много червени, а очите му, обрамчени с женски мигли, бяха шоколадовокафяви. На стола до него седеше мъж с тяло, сякаш оформено от восък, държан близо до горещ пламък. Раменете му, закръглени почти до безформеност, се смъкваха към крушообразното му туловище. Едва крепяха огромната глава с теме като кубето на Тадж Махал. Прическата му бе в стила на модата от времето на монаха Тък. В очите му обаче — пронизващи жълти очи — в тях нямаше нищо комично.
— Храдски — изсъска Даф и изражението на лицето му се промени.
Усмихна се и се запъти към масата.
— Здрасти, Ники, струва ми се, че имахме среща.
Гъркът бързо се завъртя на стола.
— Господин Чарлиууд, извинявайте, наложи се да се забавя тук.
— Да, както виждам, горите са пълни с разбойници.
Шон забеляза как червенината започна да пропълзява над яката на Храдски, но веднага се скри.
— Продаде ли ги вече? — попита Даф.
Гъркът кимна притеснено.
— Съжалявам, господин Чарлиууд, но господин Храдски ми плати сумата, на която държах без никакво шикалкавене — и то в брой!
Даф плъзна погледа си към отсрещната страна на масата.
— Здравей, Норман. Как е дъщеря ти?
Този път червенината се измъкна от ризата на Храдски и заля цялото му лице. Той отвори устата си, езикът му цъкна два пъти, после я затвори.
Даф се усмихна и погледна към по-младия евреин.
— Макс, кажи какво иска да каже.
Шоколадовите очи се сведоха към масата.
— Дъщерята на господин Храдски е много добре.
— Предполагам, че се е омъжила незабавно, след като напуснах Кимбърли.
— Точно така.
— Мъдър ход, Норман, много по-мъдър, отколкото да караш бикоподобните си телохранители да ме гонят от града. Не беше много любезно от твоя страна.
Всички мълчаха.
— Трябва някога да се съберем и да си поговорим за доброто старо време. До тогава — с-с-с-б-б-бо-г-г-гом!
По обратния път към мината Шон попита:
— Ама той има дъщеря? Ако прилича на него, голям късмет си извадил, като си избягал.
— Не, тя е като чепка налято зряло грозде.
— Не бих му устоял.
— Нито пък аз. Единственото заключение, до което стигнах, е, че Макс му е свършил и тази работа.
— А той какво представлява?
— Придворният шут.
Шон се изсмя и Даф продължи:
— Но не подценявай Храдски. Заекването е единственият му недостатък, а с Макс до себе си, който да говори вместо него, той не се смущава от това. В огромния му череп се крие мозък, бърз и безпощаден като гилотина. Щом сега е тук, на това златно находище ще настъпи раздвижване и ще се наложи да галопираме, за да сме наравно с него.
Шон се замисли за секунда, сетне каза:
— Като спомена за раздвижване, Даф, сега, когато изтървахме концесиите на гърка и няма да е необходимо да си даваме всичките налични пари за него, да помислим дали не е по-добре да поръчаме нова инсталация, за да разработим концесиите, с които разполагаме.
Даф се ухили.
— Още миналата седмица изпратих телеграма в Лондон. Преди края на месеца оттам ще отплават две най-модерни, чисто нови десетчукови трошачки.
— За бога, защо не си ми казал?
— Ами ти беше достатъчно разтревожен, не исках да те сломя духом.
Шон отвори уста, но Даф му намигна, преди той да успее да изреве, и устните му се разтрепериха. Усети смеха в гърлото си, опита се да спре, но безуспешно.
— Колко ще ни струва? — извика той весело.
— Ако още веднъж ми зададеш този въпрос, ще те удуша — отвърна му със смях Даф. — Почивай си със спокойното съзнание, че ако възнамеряваме да платим в срок доставката на инсталациите, през следващите няколко седмици трябва да прекараме планина от руда през малката ни трошачка.
— Ами разплащателните вноски по новите концесии?
— Това е моя работа, аз ще се грижа за тях.
Така заякна тяхното партньорство, през следващите седмици връзката им окончателно се заздрави. Даф, с магическия си език, очарование и малко изкривената си усмивка се пазареше и изливаше масло върху развълнуваното море от нетърпеливи кредитори. Той бе жива енциклопедия по минно дело, от която Шон всекидневно черпеше знания. Даф бе инициаторът и създателят на планове: някои — налудничави, други — брилянтни. Но бързо изчерпващата му се нервна енергия не бе в състояние да осъществи тяхната реализация. Скоро губеше интерес и Шон бе този, който окончателно отхвърляше най-хилавите рожби на ума на Чарлиууд, а осиновяваше други, далеч по-обещаващи. В мига, в който станеше техен втори баща, започваше да ги отглежда като свои рожби. Даф бе теоретикът, а Шон — практикът. Шон разбра защо досега съдружникът му не бе успял в живота, но в същото време признаваше, че без него той би бил безпомощен. Наблюдаваше с възхищение как Даф използува недостатъчния добив на злато от „Кенди Дийп“, за да поддържа инсталацията в работен режим, да плаща на търговци, да прави навреме вноските за концесиите и въпреки това да спестява достатъчно за нова инсталация. Даф бе човек, който жонглира с горещи въглени, ако задържиш един малко по-дълго, ще те изгори, ако изтървеш един, всичките падат. А Даф, неувереният в себе си Даф, имаше стена, на която да се облегне. Думите му никога не го изразяваха, за разлика от очите му, когато погледнеше Шон. Понякога се чувствуваше малък до едрото тяло на Шон, но това бе приятно чувство — сякаш си се качил на върха на планина, която познаваш много добре.
Издигнаха нови сгради край инсталацията: складове, леярна и бунгала за Шон и Къртис. Даф пак спеше в хотела на Кенди. Лагерът на зулусите растеше хаотично надолу по хребета, като с всяка измината седмица се отдалечаваше по малко, защото бялата планина от изкопаното от мината нарастваше и го изтласкваше назад. Цялата долина се променяше. Пристигнаха новите инсталации на Храдски. Разположиха ги по протежение на хребета, високи и горделиви, но купчините руда постепенно ги превърнаха в джуджета. Йоханесбург, отначало мрежа от проучвателски маркировъчни колчета, засмука разпръснатите биваци по набразденото тревисто плато и ги подреди в определен ред по протежението на новите си улици.