Не получи отговор и продължи:
— Снощи видях новата ви кобила по пистата за тренировки и си казах: „Норман си е хванал гадже, ето къде е ключът към загадката, купил е кранта за своята дама“. А сега дочувам, че ще я пуснеш да се състезава. Ох, Норман, да се беше посъветвал с мен, преди да направиш тази глупост. Понякога се превръщаш в нетърпелив малък дявол.
— Г-н Храдски е уверен, че Сън Дансър ще се представи добре — промърмори Макс.
— Тъкмо щях да ви предложа да сключим отделен облог, но тъй като по природа съм справедлив, чувствувам, че ще се възползувам от нечестно предимство.
Около тях се бе събрала малка група, която слушаше напрегнато. Кенди нежно подръпна годеника си за лакътя, опитвайки се да го отведе встрани.
— Смятах, че петстотин гвинеи ще бъдат приемливи за Норман — повдигна рамене Даф. — Но да забравим това.
Храдски направи нервен жест с ръце и Макс го разтълкува с равен глас:
— Г-н Храдски предлага хиляда.
— Необмислено, Норман, изключително необмислено — въздъхна Даф. — Но смятам, че трябва да се съглася.
Отидоха до павилиона с напитки и закуски. Кенди помълча малко и сетне каза:
— Враг, като г-н Храдски е лукс, какъвто дори и вие, двамата богове, не можете да си позволите. Защо не го оставите на мира?
— Това е хоби на Даф — обясни Шон, докато сядаха около една маса. — Келнер, донеси ни бутилка „Пол Роджър“!
Преди да започне голямото надбягване, слязоха до ограждението за коне. Един разпоредител им отвори вратичката и влязоха сред обикалящите в кръга коне. Посрещна ги джудже, облечено в кафява и златиста на цвят коприна. То докосна шапката си, след което застана вдървено, потропвайки с пръсти по камшика си.
— Тази сутрин изглежда добре, господине. — Малкият мъж кимна с глава към Трейд Уинд. По рамото на коня блестеше капчица пот и той хапеше юздата, повдигайки грациозно крака. Жокеят завъртя очите си в престорен ужас.
— Наострил се е, сър, в смисъл, че е нетърпелив, ако ме разбирате.
— Искам да спечелиш, Хари — каза Даф.
— Аз също, сър. Ще направя всичко възможно.
— Ще получиш хиляда гвинеи, ако го направиш.
— Хиляда… — повтори жокеят, изпускайки въздуха от дробовете си.
Даф хвърли поглед към мястото, където стояха Храдски и Макс, говорейки на своя жокей. Очите му срещнаха тези на Храдски, той погледна многозначително към кобилата му с цвят на мед и поклати съчувствено глава.
— Спечели заради мен, Хари — каза той меко.
— Това и ще направя, сър.
Джуджето доведе огромния жребец и Шон подхвърли жокея на седлото.
— Успех!
Хари нагласи шапката си и събра юздите в ръка, намигна на Шон и грозноватото му лице се изкриви в усмивка.
— Няма по-добър успех от хиляда гвинеи, сър, ако разбирате какво искам да кажа.
— Хайде! — Даф хвана ръката на Кенди. — Да заемем места до оградата.
Отидоха до мястото, определено за членове на клуба. Около оградата беше претъпкано с хора, но те почтително им направиха място и никой не ги блъсна.
— Не мога да ви разбера — изсмя се задъхано Кенди. — Сключвате странен облог и след това правите така, че да не получите нищо, ако спечелите.
— Проблемът не е в парите — каза уверено Даф.
— Снощи в „Клабиъс“ той спечели от мен същата сума — обясни Шон. — Ако Трейд Уинд бие кобилата, неговата награда ще бъде да види лицето на Храдски — загубата на хиляда гвинеи ще го нарани като ритник в слабините.
Конете преминаха в тържествен строй покрай тях, вдигайки високо крака до конярите, които ги водеха, след това бяха освободени и се върнаха обратно в лек галоп, танцувайки встрани, отхвърляйки глави и блестейки на слънцето като коприната на гърбовете им. Отминаха завоя на пистата.
Тълпата зашумя възбудено и надвивайки шума, се разнесе гласът на букмейкър.
— Двадесет към едно, с две изключения. Съндан — сър — едно към пет. Трейд Уинд — равни шансове.
Даф оголи зъбите си в усмивка:
— Правилно, кажи им го.
Кенди мачкаше нервно ръкавиците си и погледна към Шон.
— Ей, вие, в трибуната, можете ли да видите какво правят?
— На една линия са, движат се в група, изглежда, ще се откъснат за пръв път — отвърна Шон, без да сваля бинокъла от очите си. — Да, тръгнаха, откъснаха се!
— Кажи ми, кажи ми! — изкомандува Кенди, удряйки по рамото на Шон.
— Хари излиза напред. Виждаш ли кобилата, Даф?
— Видях зелен лъч в групата, да, тя е шеста или седма.
— Кой е до Трейд Уинд?
— Скопецът на Хамилтън. Не се безпокой, няма да изкара до завоя.
Конете преминаха завоя като наниз от тъмни мъниста и сетне се скупчиха на правата.
— Трейд Уинд е още там, мисля, че набира преднина. Скопецът е свършил, а кобилата не се вижда.
— Да! Ето я, Даф. Далеч назад, но се придвижва напред.
— Давай, скъпи! — прошепна Даф. — Хайде, по-бързо.
— Измъкна се от пакета, приближава се, Даф. Доближава много бързо — предупреди Шон.
— Давай, Трейд Уинд! Не я пускай! — помоли се Даф. — Задръж я така, момче!
Тропотът на копита достигна до тях, звук като от далечна вълна, но приближаваща се бързо. Различиха се цветовете, смарагдовозелено върху кожа с цвят на пчелен мед и кафяво и златисто върху дорестия кон отпред.
— Трейд Уинд, давай, Трейд Уинд! — изпищя Кенди. Тя подскочи и шапката се захлупи над очите й. Свали я с рязко движение и косата й се разпиля върху раменете.
— Настига го, Даф.
— Шибни го, Хари! За бога, камшика, човече!
Тропотът на копита се извиси до кресчендо, достигна до тях като гръмотевица и сетне отмина. Носът на кобилата беше до ботуша на Хари. Тя се придвижваше уверено напред и вече се изравни с рамото на Трейд Уинд.
— Камшикът, да те вземат дяволите! — изкрещя Даф. — Шибни го!
Бърз като мамба, дясната ръка на Хари направи рязко движение: пляс-пляс. Дочуха удара на камшика над виещата тълпа, над тропота на копитата. Дорестият кон подскочи от ухапването му. Двата коня прелетяха над финалната линия като двойка, в един впряг.
— Кой спечели? — попита Кенди с болка.
— Не можах да видя, по дяволите — отговори Даф.
— Нито пък аз. — Шон извади носната си кърпичка и изтри челото си. Това не беше добро за здравето, както би се изразил Франсоа. Искаш ли пура, Даф?
— Благодаря, ще ми е необходима.
Всички бяха обърнали поглед към таблото над съдийската ложа. Тегнеше тревожна тишина.
— Защо им трябва толкова много време, за да вземат решение? — проплака Кенди. — Така съм разстроена, че едва се сдържам да посетя дамската тоалетна.
— Номерата вече излизат — извика Даф.
— Кой е? — Подскачаше Кенди, опитвайки се да погледне над главите на тълпата, след това бързо спря. На лицето й се изписа тревога.
— Номер шестнадесет — изреваха едновременно Даф и Шон, — това е Трейд Уинд.
Шон удари с юмрук Даф в гърдите. Даф се приведе и счупи на две пурата му. Сетне двамата сграбчиха и притиснаха Кенди в прегръдките си. Тя нададе слаб писък и се освободи от ръцете им.
— Извинете ме! — извика тя и побягна.
— Позволи ми да те почерпя. — Шон запали смачкания остатък от пурата си.
— Не, държа аз да черпя. — Даф го хвана за ръка и тръгнаха към павилиона с широки и доволни усмивки. Храдски седеше с Макс на една маса. Даф се приближи откъм гърба му, повдигна шапката му с една ръка, а с другата разроши малкото останала коса.
— Да не ти пука, Норман, не можеш да печелиш непрекъснато.
Храдски се обърна бавно. Взе шапката и приглади косите си. В очите му гореше жълт пламък.
— Той ще проговори — прошепна възбудено Даф.
— Съгласен съм с вас, г-н Чарлиууд, не може да се печели непрекъснато — каза Норман Храдски. Думите бяха произнесени съвсем ясно, само със слабо заекване на „ч“, защото за него това бе трудна за произнасяне буква. Той се изправи, постави шапката на главата си и се отдалечи.
— В понеделник сутринта ще изпратя чека в кантората ви — каза тихо Макс, без да вдигне очите си от масата. След това се изправи и последва Храдски.
20
Шон излезе от банята с разрошена брада и хавлиена кърпа около кръста.
Славният дук на Йорк имаше армия от десет хиляди мъже. Заповяда им да маршируват до върха на хълма, сетне ги върна обратно.
Продължи да пее, докато сипваше в шепите си одеколон от кристално шише и го втриваше в косата си. Даф седеше в един от позлатените столове и го наблюдаваше. Шон среса внимателно косата си и се усмихна в огледалото.
— Ах, ти, великолепно същество — възхити се от външния си вид той.
— Надебеляваш — изръмжа Даф.
Престори се на обиден.
— Това са само мускули.
— Задникът ти е станал като на хипопотам.
Шон свали кърпата, обърна се с гръб към огледалото и се разгледа внимателно.
— Ще ти трябва голям чук, за да забиеш пирон — протестира той.
— О, не! — изстена приятелят му. — Остроумието ти сутрин е като пържола за закуска — камък в стомаха.
Шон извади копринена риза от чекмеджето, хвана я като плащ на тореадор, направи две крачки и я метна на гърба си.
— Оле! — изръкопляска Даф с кисела физиономия.
Нахлузи панталоните си и седна, за да обуе ботушите.
— Тази сутрин си в чудесно настроение — каза той на Даф.
— Току-що преминах през душевен ураган.
— Какво не е в ред?
— Кенди иска църковен брак.
— Лошо ли е?
— Не е добро.
— Защо?
— Толкова ли е къса паметта ти?
— А, имаш предвид другата си жена?
— Прав си, другата ми жена.
— Казал ли си на Кенди за нея?
— Господи, не! — Той изглеждаше ужасен.
— Е, добре, разбирам проблема ти. А какво ще кажеш за съпруга на Кенди? Това не изравнява ли резултата?
— Не, той си получи заслуженото.
— Хубаво, това е удобно. Някой друг знае ли, че си женен?
Даф поклати глава.
— А Франсоа?
— Не. Никога не съм му казвал.
— Тогава какъв е проблемът? Заведи я в черква и се оженете.
Даф изглеждаше притеснен.
— Не ми пука, че ще се оженя втори път в мирови съд, ще излъжа само няколко дърти холандеца, но да вляза в черква…
Даф поклати глава.
— Аз ще бъда единственият, който знае — каза Шон.
— Ти и вожда.
— Даф — стрелна го с поглед Шон. — Даф, момчето ми, ти имаш скрупули? Това ме смайва.
Даф се размърда неспокойно на стола си.
— Остави ме да помисля. — Шон се хвана драматично за главата. — Да, да, сетих се, това е.
— Хайде, казвай! — Седна на ръба на стола си.
— Върви при Кенди и й кажи, че всичко е уредено, че не само си готов да се ожените в черква, но даже ще построиш своя собствена.
— Това е чудесно — измърмори саркастично приятелят му. — Това ще разреши всичките ми затруднения.
— Остави ме да довърша. — Започна да пълни сребърната си табакера за пури. — Също така ще й кажеш, че искаш и гражданска церемония. Вярвам, че това го изисква достойнството. По този начин напълно ще я спечелиш.
— Все още не мога да те разбера.
— След това ще построиш своя собствена черквица в Ксанаду, ще намерим някого, ще го навлечем в свещеническо расо и ще го научим какво да каже. Така Кенди ще бъде щастлива. Веднага след церемонията свещеникът ще хване дилижанса за Кейптаун. Ти ще я заведеш в кметството и това ще направи теб щастлив.
Даф изглеждаше зашеметен, сетне на лицето му се изписа широка и щастлива усмивка.
— Господи, ти си гений!
Шон закопча жилетката си.
— Моля, няма защо. А сега, ако ме извиниш, ще отида да поработя. Някой от нас трябва да изкара пари, за да осъществиш приумиците си.
Метна палтото на раменете си, взе бамбуковия бастун и го залюля. Коприната, докосваща кожата му, и одеколонът, с който беше полял главата си, го изпълваха с приятно чувство.
Слезе надолу по стълбите. Мбиджейн бе докарал каретата и го чакаше в двора на хотела. Купето се наклони леко от тежестта му и кожената тапицерия го прие с гъвкава мекота. Шон запали първата си за деня пура и Мбиджейн му се усмихна.
— Здравей, Nkosii!
— Здравей, Мбиджейн! Каква е тази буца отстрани на главата ти?
— Господарю, бях леко пиян, иначе тази маймуна от Бейзуто никога не би ме докоснал с бойната си тояга.
Той изкара плавно каретата на улицата.
— За какво се би?
Мбиджейн повдигна рамене:
— Трябва ли един мъж да има причина, за да се бие?
— Нормално е.
— Спомням си, че имаше една жена.
— Това също е нормално. Кой спечели тази битка?
— Мъжът леко кървеше и приятелят му го отведе. А жената се усмихваше в съня си, когато си тръгнах.
Шон се засмя и се загледа в голия гръб на Мбиджейн. Определено не му хареса. Надяваше се секретарят му да не е забравил да говори с шивача.
Каретата спря пред кантората. Един от служителите изтича надолу от верандата и отвори вратата на каретата.
— Добро утро, г-н Кортни.
Шон се изкачи по стълбището, а чиновникът припкаше пред него като ловджийско куче.
— Добро утро, г-н Кортни — поздравиха го любезно в хор от редицата бюра в дирекцията.
Той им махна с бастуна и влезе в кабинета си. От стената над камината му се ухили собственият му портрет и той му намигна.
— Какво имаме за днес, Джонсън?
— Тези нареждания, сър, и чековете, сър, и докладите за проучване и експлоатация на мините, сър, и…
Джонсън беше дребен мъж с мазна коса, облечен в сако от омазнена алпака, след всяко „сър“ се сгъваше в лек, мазен поклон. Беше способен служител и затова Шон го бе наел, но това не означаваше, че го харесва.
— Коремът ли те боли, Джонсън?
— Не, сър.
— Тогава, за бога, стой прав, човече!
Служителят се изпъна в очакване.
— Сега давай подред.
Шон се отпусна на стола си. Сивото му ежедневие настъпваше по това време на деня. Мразеше работата с документите и я изпълняваше с ледено съсредоточение, правейки произволни проверки из дългите редици от цифри, опитвайки се да свърже имена с лица, искайки допълнителни обяснения, които изглеждаха прекалени, докато накрая слагаше подписа си между последните кръстчета, внимателно нанесени с молив от Джонсън, и хвърляше писалката си на бюрото.
— Какво още има?
— Среща с г-н Максуел от банката в дванадесет и половина, сър.
— След това?
— Среща с агента на „Бруук Брос“ в един, веднага след това с г-н Макдъгъл, сър. Сетне ви очакват в „Кенди Дийп“.
— Благодаря, Джонсън. Сутринта, както обикновено, ще бъда в борсата. Търси ме там, ако се случи нещо извънредно.
— Много добре, г-н Кортни. Само още едно нещо. — Джонсън посочи към пакета в кафява хартия върху кушетката в другия край на кабинета. — От шивача ви.
— А! — усмихна се Шон. — Изпрати прислужника ми тук. — Той пресече кабинета и отвори пакета. След няколко минути Мбиджейн изпълни рамката на вратата.
— Господарю?
— Мбиджейн, новата ти униформа. — Посочи му дрехите върху кушетката. Погледът на Мбиджейн се спря върху премяната в златисто и кафяво и лицето му помръкна.
— Облечи я, хайде, да видим как изглеждаш!
Той се приближи до кушетката и вдигна ливреята:
— За мен ли са?
— Да, хайде, облечи ги! — засмя се Шон.
Мбиджейн се подвоуми, сетне бавно развърза бедрената си препаска и я пусна да падне на пода. Шон го наблюдаваше нетърпеливо, докато закопчаваше ливреята и панталоните. След това го огледа критично.
— Не е лошо — измърмори той и след това попита на зулуски: — Не е ли красиво?
Прислужникът сви рамене под непознатия допир на плата и не отговори.
— Кажи, Мбиджейн, харесва ли ти?
— Когато бях момче, отидохме с баща ми да продаваме добитък в Порт Натал. Там имаше човек, който обикаляше града с маймуна. Тя танцуваше, а хората се смееха и й подхвърляха пари. Тази маймуна имаше костюм, същият като този. Господарю, не мисля, че маймуната беше щастлива.
Усмивката изчезна от лицето на Шон.
— Предпочиташ да носиш кожите си?
— Това, което нося, е облеклото на воин от Зулуленд.
Лицето му все още беше безизразно. Шон отвори уста, за да възрази, но загуби търпение, преди да заговори.