— Госпожица Раутенбах изпраща това за вас, сър.
Беше половин бутилка бренди.
— Кажи й, че й благодаря. — Извади тапата със зъби и отпи две глътки. На очите му се показаха сълзи и той подаде бутилката на Мбиджейн.
— Не е редно — възпротиви се той.
— Пий!
Зулусът отпи, избърса грижливо гърлото на бутилката с одеялото си и я подаде обратно. Даф отпи още една глътка и отново я предложи, но Мбиджейн поклати отрицателно глава.
— Малко от това дава сила, твърде много те прави слаб. Сега имаме работа.
Даф запуши бутилката.
— Колко време ще ни трябва да го достигнем? — попита Мбиджейн.
— Ден, може би два.
— Човек може да умре за два дни — замисли се зулусът.
— Но не и такъв с тяло на бик и нрав на дявол — увери го Даф. Мбиджейн се засмя и той продължи да търси думи на зулуски. — Обичаш ли го, Мбиджейн?
— Обич е женска дума.
Мбиджейн огледа един от палците си, нокътят бе откъснат и стърчеше като надгробен камък. Хвана го със зъби, дръпна и го изплю върху пода на галерията. Даф потръпна.
— Тези бабуини няма да работят, ако не ги накараш. — Мбиджейн се изправи. — Почина ли си?
— Да — излъга го той и двамата се върнаха в забоя.
Шон лежеше в калта, с глава върху твърдата каска. Тъмнината бе плътна като заобикалящата го скала. Опитваше се да си представи къде свършва едното и започва другото, но това не му помогна да забрави измъчващата го жажда. Чуваше ударите на чука върху скалата и трополенето на откъртените камъни, но му се струваше, че изобщо не се приближават. Страната, на която лежеше, беше изтръпнала и го болеше, но не можеше да се обърне. Всеки път, когато опиташе, коленете му срещаха вагонетката и въздухът в малката пещера започваше да придобива вкус на застояло. Заболя го глава. Отново се размърда и ръката му докосна купчинката златни монети. Удари ги и те се разпиляха в калта. Бяха примамката, вкарала го в този капан. Сега бе готов да ги даде, както и всичките си милиони, само за да усети вятъра в брадата си и слънцето върху лицето си. Тъмнината го обгръщаше гъста и лепкава като черен петмез. Изпълваше носа, гърлото, очите му. Задушаваше го. Шон зашари с ръка и намери кутията кибрит. За няколко секунди светлина щеше да изгори повечето от скъпоценния кислород в пещеричката си и това за него щеше да бъде равностойна размяна, но кибритът бе подгизнал. Драскаше клечка след клечка, но мокрите глави се ронеха, без да дадат искра. Хвърляше ги встрани и стискаше клепачи, за да прогони тъмнината. Пред затворените му очи блестяха ярки цветове, движеха се и се разместваха, докато внезапно и съвсем ясно образуваха картина на лицето на Гарик. От месеци не бе мислил за семейството си. Бе прекалено зает с прибиране на златната жътва, но сега спомените се върнаха. Толкова много неща беше забравил. В сравнение с могъществото и златото всичко друго бе изгубило значението си. Дори животът, животът на хората не означаваше нищо. Но сега вече ставаше въпрос за неговия живот, който висеше на косъм.
Спомни си за Гарик, осакатен от невнимателния му изстрел, баща на копелето, което беше направил на Ада, която беше напуснал, без да й каже нито дума за сбогом, за Карл Локкампър с пистолет в ръка и мозък, пръснат по пода на спалнята, за други безименни мъже, мъртви или прекършени, за което той бе виновен, за измъчващата го жажда.
Звукът от чуковете отново прекъсна мислите му. От другата страна на тунела имаше хора, които се опитваха да го спасят. Те проправяха път в коварната каменна камара, която можеше да рухне всеки момент. Хората бяха по-ценни от отровния метал, от малките златни дискчета, които се търкаляха самодоволно в калта около него, докато хората се бореха за живота му.
Шон облиза устни и се заслуша в ударите на чуковете, беше сигурен, че са наближили.
— Ако се измъкна оттук, всичко ще бъде различно. Кълна се.
Мбиджейн почива само четири часа през следващите тридесет и шест. Даф наблюдаваше как тялото му се топи заедно с изтичащата пот. Той се самоубиваше. Даф беше изтощен, не можеше да работи с ръцете си, но ръководеше групата, която укрепваше възстановения тунел. На втората вечер бяха разчистили тридесет метра от галерията. Той измери разстоянието в крачки и когато достигна забоя, попита слугата:
— Колко време измина, откакто му сигнализирахте за последен път?
Зулусът отстъпи назад, стиснал чук в изранените си ръце, дръжката на чука бе лепкава и кафява от кръвта му.
— Един час и още тогава се чуваше, като че ли ни дели едно копие разстояние.
Даф взе лоста на един от другите зулуси и почука по скалата. Отговорът дойде незабавно.
— Удря по нещо желязно — каза той. — Чува се, като че ли е само на метър-два от нас. Мбиджейн, остави другите да довършат. Ако искаш, стой и гледай, но трябва да починеш.
В отговор той вдигна чука и го размаха срещу забоя. Скалата, която удари, се пропука. Двама от туземците пристъпиха напред и я откъртиха с лостовете си. В дъното на дупката, която се образува, ясно се виждаше ъгълът на вагонетката. Всички се втренчиха в него, а Даф извика:
— Шон, Шон, чуваш ли ме?
— Стига приказки и ме измъкнете оттук! — Гласът на Шон бе дрезгав от жаждата и праха, приглушен от скалата.
— Под вагонетката е.
— Това е той.
— Nkosii, добре ли си?
— Намерихме го!
Виковете им бяха подети от мъжете, работещи в галерията зад тях, и предадени по-нататък към тези, които очакваха при асансьорната станция.
— Намерили са го. Добре е, намерили са го.
Даф и Мбиджейн едновременно скочиха напред, напълно забравили изтощението си. Разчистиха няколкото последни буци скала и рамо до рамо коленичиха и надникнаха под вагонетката.
— Привет.
— Добре дошъл, Мбиджейн, какво те забави толкова?
— Господарю, по пътя си срещнах няколко малки камъчета.
Той протегна ръце, хвана Шон под мишниците и го изтегли изпод вагонетката.
— Какво дяволско място си избрал, за да се заровиш, момко. Как се чувствуваш?
— Дай ми малко вода и ще бъде добре.
— Вода, донесете вода! — извика Даф.
Шон се опита да пресуши цялата кана на един дъх. Закашля се и водата бликна от носа му.
— Спокойно, синко, спокойно — потупа го по гърба Даф.
От втората кана Шон пи по-бавно и я пресуши, пухтейки от усилието.
— Чувствувам се по-добре.
— Хайде, на повърхността ни чака лекар. — Даф хвърли едно одеяло на раменете му.
Мбиджейн вдигна Шон, прегърнал го през гърдите.
— Пусни ме, да те вземат дяволите! Не съм забравил да ходя.
Зулусът го пусна внимателно, но краката му се подгънаха като на човек, току-що станал от леглото след продължително боледуване и той се притисна към ръката му. Мбиджейн го вдигна отново и го понесе към асансьорната станция. Скипът ги изкачи на открито.
— Луната свети. А звездите, Господи, прекрасни са! — В гласа на Шон имаше учудване. Гълташе нощния въздух и пълнеше дробовете си, но той бе прекалено богат на кислород за него и Шон се закашля отново. При отвора на шахтата го чакаха хора, които се струпаха около тях.
— Как е той?
— Добре ли си, Шон?
— Доктор Саймъндс чака в канцеларията.
— Бързо, Мбиджейн — нареди Даф. — Не го дръж на студа.
Подхванали го от двете страни, те побързаха към административната сграда. Саймъндс го прегледа, видя гърлото и измери пулса му.
— Имате ли тук покрита карета?
— Да — отговори Даф.
— Добре, завийте го хубаво и го закарайте вкъщи да легне. От праха и лошия въздух долу съществува сериозна опасност от пневмония. Ще дойда с вас и ще му дам успокоително.
— Няма да ми трябва, докторе — ухили се Шон.
— Мисля, че зная кое е най-доброто за вас, г-н Кортни.
Доктор Саймъндс беше млад и предпочитан лекар от богаташите на Йоханесбург.
— Сега, ако разрешите, ще ви заведа в хотела ви. — Започна да прибира инструментите в лекарската си чанта.
— Вие сте лекарят — съгласи се Шон. — Но преди да тръгнем, ще прегледате ли ръцете на слугата ми? Станали са на каша. Едва ли е останало месо по тях.
Доктор Саймъндс не вдигна погледа си от това, което вършеше:
— Не лекувам туземци, г-н Кортни. Сигурен съм, че като се върнем в града, ще намерите друг лекар, към когото да се обърнете.
Шон се изправи бавно, одеялото се смъкна от раменете му. Приближи се до доктор Саймъндс, хвана го за гърлото и го притисна до стената. Докторът имаше хубави, дълги мустаци, Шон хвана единия от тях със свободната си ръка и го отскубна като перушина от трупа на птица. Доктор Саймъндс изпищя.
— Отсега нататък, докторе, ще лекуваш туземци — каза му той. Измъкна носната кърпичка от малкото джобче на Саймъндс и я притисна към капките кръв по голата горна устна на доктора. — Бъди така добър, прегледай слугата ми.
21
Когато на следващата сутрин Шон се събуди, стрелките на големия часовник в другия край на спалнята показваха дванадесет. Кенди беше там и дърпаше пердетата. В стаята имаше и двама сервитьори, всеки от тях държеше пълен поднос.
— Добро утро! Как е героят тази сутрин? — Тя се приближи до леглото му, а сервитьорите оставиха подносите и излязоха от стаята.
Шон примигна, за да прогони съня от очите си.
— Чувствувам гърлото си така, като че ли току-що съм привършил блюдо от натрошено стъкло.
— Това е от праха — каза Кенди и постави ръка на челото му. Ръката на Шон пропълзя зад нея и тя изписка, когато я ощипа. Застанала достатъчно далеч от леглото му, тя се разтри отзад и направи гримаса.
— Нищо ти няма!
— Добре тогава, ще ставам. — Той започна да отхвърля завивките.
— Не и преди да те е видял докторът.
— Кенди, ако този подлец прекрачи прага на стаята, така ще го ударя, че ще си събира зъбите по пода.
Кенди се обърна към подносите със закуска, за да скрие усмивката си.
— Така не се говори пред дама. Но не се безпокой, няма да бъде Саймъндс.
— Къде е Даф? — попита Шон.
— Къпе се и след това ще дойде да закуси с теб.
— Ще го изчакам, но моля те, скъпа, дай ми едно кафе.
Тя му донесе кафе.
— Твоят дивак върви след мен цяла сутрин, иска да те види. Тъкмо щях да поставя въоръжен пазач пред вратата, за да не го пуска в стаята.
Шон се засмя:
— Пусни го, Кенди.
Тя отиде до вратата и спря с ръка на резето.
— Хубаво е, че се върна, Шон. Няма да правиш повече такива глупости, нали?
— Обещавам.
Мбиджейн влезе бързо и застана до вратата:
— Nkosii, добре ли си?
Шон погледна мълчаливо петната от йод по превръзките на ръцете му и златистокафявата ливрея. Сетне се отпусна по гръб и се втренчи в тавана.
— Повиках слугата си, а вместо него пристига някаква маймуна на верига.
Зулусът стоеше неподвижно, с безизразно лице, само в очите му имаше болка.
— Отивай, намери слугата ми! Ще го познаеш по облеклото, което е на воин от Зулуленд.
Изминаха няколко секунди, преди Мбиджейн да се разтресе от смях. Той затвори внимателно вратата и когато се върна обратно с набедрената си превръзка, Шон му се ухили.
— А! Добре дошъл, Мбиджейн.
— Добре заварил.
Той застана до леглото и двамата се заприказваха. Поговориха малко за срутването, без да споменават участието на Мбиджейн в спасителната операция. Между тях съществуваше негласно разбиране, думите само щяха да го развалят. Може би щяха да поговорят за това по-късно, но не сега.
— Утре ще ти трябва ли каретата? — попита накрая слугата.
— Да, а сега си върви. Нахрани се и спи. — Шон посегна и докосна ръката му. Само този кратък физически допир, едно почти виновно докосване, и Мбиджейн си излезе.
Сетне влезе Даф, облечен в копринен халат. Двамата закусиха яйца с пържола. Даф поръча бутилка вино само за да изплакнат отново гърлата си от праха.
— Чувам, че Франсоа е все още в „Светлите ангели“. Непрекъснато бил пиян, откакто излязъл от шахтата. Като изтрезнее, може да дойде в кантората и да си вземе изработеното.
Шон се изправи.
— Ще го изриташ ли?
— Ще го изритам толкова нависоко, че ще докосне земята едва когато стигне Кейптаун.
— За какво, по дяволите? — настоя Шон.
— За какво? — повтори Даф. — За какво? За малодушие, ето за какво.
— Даф, той е бил в срутването при Кимбърли, нали?
— Да.
— Счупил си е краката, ти ли го каза?
— Да.
— Искаш ли да ти кажа нещо? Ако на мен ми се случи втори път, аз също ще избягам.
Даф напълни чашата си, без да отговори.
— Отивай в „Светлите ангели“, кажи му, че алкохолът вреди на черния дроб — това ще го отрезви, кажи му, че ако утре сутрин не е на работа, ще му удържим от заплатата — каза Шон и Даф го погледна озадачено.
— Това пък какво е?
— Докато бях долу в онази дупка, имах време да помисля. Реших, че за да стигнеш до върха, не трябва да мачкаш всеки, когото срещнеш.
— О, разбирам! — усмихна се криво Даф. — Добри намерения, Нова година през август. Е, добре, всичко е наред, бях започнал да се безпокоя за теб. Помислих, че камък е паднал върху главата ти. Аз също имам добри намерения.
— Даф, не искам Франсоа да бъде изритан.
— Добре, добре. Той остава. Ако искаш, можем да открием безплатна кухня за бедни в кантората и да превърнем Ксанаду в приют за старци.
— О, престани! Просто не смятам, че е необходимо да изхвърлим Франсоа. Това е всичко.
— Кой спори? Съгласих се с теб, нали? Дълбоко уважавам добрите намерения и винаги съм преизпълнен с такива.
Даф придърпа стола си до леглото.
— Съвсем случайно имам тесте карти в себе си. — Извади ги от джоба на халата. — Какво ще кажеш за една игра?
Шон загуби петдесет лири, преди да бъде спасен, от пристигането на новия лекар. Докторът го почука по гърдите и подсвирна, погледна в гърлото и подсвирна, написа рецепта и му нареди да пази леглото целия ден. Тъкмо си бе тръгнал, когато дойдоха Джок и Тревър Хейнс. Джок носеше букет цветя и смутено го подаде на Шон.
Сетне стаята започна да се пълни непрекъснато: дойдоха останалите от групата им в борсата. В единия ъгъл започна игра на покер, а в другия — политическо събрание.
— За кого се мисли този Крюгер? За Господ или за някой друг? Знаете ли какво каза последния път, когато отидохме при него? „Протестирам, протестирам! Аз държа козовете, не вие.“
— … три попа печелят, вие само държите картите!
— … почакайте и ще видите. До края на месеца „Консолидейтид Уитс“ ще достигнат тридесет шилинга.
— … таксите, добавят нови двадесет процента върху динамита.
— … ново парче в операта. Джок се е абонирал за нея.
— Още никой не я е видял.
— Ей, вие двамата, спрете! Ако искате да се биете, излизайте навън! Това е стая на болен.
— Бутилката свърши. Даф, отвори нова!
Шон загуби още сто лири, преди Кенди да влезе в стаята малко след пет часа. Тя се ужаси.
— Вън, всички вън!
Стаята се опразни така бързо, както се бе напълнила. Кенди се разшета, прибирайки угарки от пури и празни чаши.
— Ах, тези вандали! Някой е прогорил дупка в килима. Погледнете тук! Върху масата е разляно шампанско.
Даф се изкашля и започна да си налива нова чаша.
— Не смяташ ли, че си пил достатъчно, Дафърд?
Той остави чашата.
— И вече е време да отидеш и се преоблечеш за вечеря.
Даф примигна глуповато към Шон, но все пак тръгна.
Двамата с Кенди се върнаха отново след вечеря и тримата пиха ликьор.
— А сега в леглата! — изкомандува Кенди и пресече стаята, за да спусне пердетата.
— Още е рано! — протестира безуспешно Даф. Тя загаси лампата.
Шон не бе изморен. Бе лежал цял ден и сега мозъкът му бе съвсем буден. Запали пура и запуши, вслушвайки се в шумовете, които долитаха от улицата. Едва след полунощ се унесе. Събуди се стенейки, защото тъмнината отново го бе обгърнала, а одеялата го притискаха и душаха. Отхвърли ги от себе си и се запрепъва слепешком из стаята. Трябваха му въздух и светлина. Омота се в дебелите кадифени пердета. Освободи се и удари с рамо двойната стъклена врата, която се отвори и той излезе на верандата в студения въздух. Тежкото му дишане постепенно се успокои. Върна се, запали лампата и влезе в празната стая на Даф. На нощната масичка намери „Дванадесета нощ“ и я взе в стаята си. Чете, докато в отворения прозорец започна да сивее зората, и след това остави книгата. Обръсна се, облече се и през задното стълбище слезе в двора на хотела. Откри Мбиджейн в конюшнята.