— Хлуби е открил следи от слонове на един час път надолу по потока. Преброил около двадесет, и то с големи бивни.
Шон погледна обратно към водата.
— Махни се! — извика той.
Слугата приклекна до него с лакти, опрени на коленете си.
— За кого жалиш?
— Махни се, Мбиджейн! Остави ме!
— Господарят Даф не се нуждае от твоята скръб, следователно мисля, че оплакваш себе си.
Мбиджейн взе камък и го хвърли във водата.
— Когато в крака на един пътник се забие трън — продължи зулусът, — и ако той е умен, изважда го, а ако е глупак, оставя го и казва: „Ще оставя този трън да ме боде, та винаги да си спомням за този път, по който съм минал“. Господарю, по-добре е да си спомняш с добро, отколкото с болка. — Той хвърли още един камък във водата, стана и си отиде.
Когато Шон го последва десет минути по-късно, намери коня си оседлан, пушката на седлото, а Мбиджейн и Хлуби чакаха с копията. Кандла му подаде шапката, той я хвана за периферията, нахлупи я на главата си и се качи на коня.
— Води! — каза той.
Следващите седмици ходеше на лов с една-единствена цел — да няма време да мисли. Връщанията му до фургона бяха редки и кратки, единствено за да донесе слоновата кост и да смени коня си. В края на един такъв лов, когато се канеше да се качи на коня, Мбиджейн му се оплака.
— Господарю, има и други, по-добри начини да умреш, отколкото да работиш твърде много.
— Ти изглеждаш добре — увери го той, макар зулусът да бе слаб като хрътка, а кожата му лъщеше като измит антрацит.
— Може би на човек върху кон всички мъже му изглеждат добре — каза Мбиджейн.
Шон спря с един крак на стремето, погледна го и свали крака си.
— Сега ще ловуваме пеш, Мбиджейн, и първият, който помоли за милост, ще бъде наречен „жена“ от другите.
Слугата се ухили. Предизвикателството му хареса. Тръгнаха и пресякоха реката. Преди да изтече половината ден, попаднаха на следите от малко стадо мъжки слонове. Тръгнаха по дирите и вървяха, докато се стъмни. Спаха заедно, сгушени под една завивка. На следващата сутрин продължиха. Загубиха следата на третия ден и затова свиха към реката. Натъкнаха се на друго стадо, на около десет мили от фургоните. Тръгнаха след него и още същата вечер убиха три чудесни мъжкаря. На нито един от тях бивните не тежаха по-малко от двадесет и пет килограма.
Върнаха се при фургоните през нощта, спаха четири часа и пак тръгнаха. Шон започна да накуцва слабо и на втория ден, докато почиваха, събу ботуша си. Мехурът на раната му се бе спукал и чорапът се бе вкоравил от кръвта. Мбиджейн го погледна безмълвно.
— На какво разстояние от фургоните сме?
— Можем да се върнем, преди да се е стъмнило.
На връщане Мбиджейн носеше пушката на Шон.
Нито за миг тържественият израз не слезе от лицето му. Когато се прибраха в лагера, Кандла занесе леген с топла вода и го сложи пред Шон. Той потопи краката си в легена, а цялата му свита накляка в кръг около него. Всяко лице показваше, че взема участие в лекуването, а тишината бе нарушавана от цъканията с уста на Банту в знак на съчувствие. Всяка минута от този спектакъл доставяше огромно удоволствие на всички, а Мбиджейн, който бе главният ръководител, изготвяше ефекти за публиката. Шон дърпаше от пурата си, стараейки се да не се изсмее. Слугата се изкашля, за да прочисти гърлото си, и плю в огъня. Сега всички очи бяха вперени в него. Всички чакаха със затаен дъх.
— Nkosii, щях да заложа петдесет глави добитък като сватбена цена, ако ми беше дъщеря.
Настъпи тишина, последвана от бурен смях. Всички помнеха облога. Шон се смееше с тях, но после, като видя, че Хлуби едва не падна в огъня, а Нонга хълца високо на рамото на Мбиджейн със сълзи от радост, стичащи се надолу по бузите му, престана. Това не беше чак толкова смешно.
Той ги гледаше, гледаше техните широко отворени розови уста и бели зъби, тресящите се рамене, задъхващите се гърди и изведнъж му стана ясно, че те не се смееха на него, защото беше загубил облога, а се смееха от радост, че са живи. Същият смях забушува и в гърлото на Шон и преди да може да го спре, той изскочи навън и след него се зароди друг. Облегна се назад на стола, отвори уста и започна да се смее силно. По дяволите всичко, той също беше жив!
Сутринта, когато излезе от фургона и закуца, за да види какво готви Кандла за закуска, усети леко вълнение, вълнение от новия ден. Чувствуваше се добре. Споменът за Даф още беше в него и винаги щеше да бъде в него, но сега този спомен не беше раздираща болка — той беше извадил трънчето.
10
През ноември смениха местата на лагера три пъти, движейки се все по южния бряг на реката. Фургоните, които бяха изпразнени, бавно започнаха да се пълнят пак. Дивечът бе започнал да слиза надолу към реката и местностите около нея. Сушата беше изгорила всичко, но всеки изминат ден обещаваше дъжд.
Облаците, които досега бяха разпръснати по небето, започнаха да се събират. Събираха се или в една заоблена, с тъмни краища маса, или в черни буреносни талази. Цялата природа като че ли се впечатли от нарастващата им сила. Залязващото слънце ги обливаше с пурпурна светлина, а през деня вихрушки играеха дервишки танци, за да ги забавляват. Дъждовете наближаваха. Шон трябваше да вземе решение, или да прекоси Лимпопо и да се изолира от юга, когато реката придойде, или да остане, където е. Това не бе много трудно решение. Откриха място, където бреговете бяха малко по-ниски и от двете страни на реката. Разтовариха първия фургон, впрегнаха още един чифт волове и след това, подгонени от окуражаващите викове, воловете се спуснаха надолу по брега на речното корито. Фургонът подскачаше зад тях, докато стигна пясъка, където спря наклонен на една страна, с колела, затънали в пясъка до самите оси.
— Към осите! — изкрещя Шон.
Всички слуги се спуснаха към колелата и започнаха да се мъчат да ги накарат да се завъртят, но половината волове бяха на колене, безпомощни без опора под краката си.
— По дяволите! — Шон гледаше свирепо към фургона. — Освободете воловете и ги върнете!
Бяха им необходими три дни, за да построят над реката мост от преплетени клони, и още два, за да прекарат фургоните и слоновата кост на отсрещния бряг.
Когато и последният фургон беше прехвърлен, Шон обяви почивка. Целият лагер спа до късно на следващата сутрин. Слънцето беше високо, когато той излезе от фургона си. Беше все още малко замаян и отпуснат от дългото лежане в леглото. Прозя се и се протегна. Прокара език по устните си и направи гримаса при вкуса им, после почеса гърдите си, а космите изскриптяха изпод пръстите му.
— Кандла, къде ми е кафето? Не те ли е грижа, че ще пукна от жажда?
— Господарю, водата ще заври много скоро.
Шон изруга и отиде при Мбиджейн, който бе клекнал с другите слуги до огъня, наблюдавайки как Кандла приготвя закуската.
— Това е добър лагер, нали, Мбиджейн? — запита Шон.
Погледна нагоре към покрива от клони и листа.
Беше прохладно през тези сутрешни часове. Коледни бръмбари шумяха в широко разпрострелите се клони.
— Да, има добра паша за добитъка — съгласи се зулусът и протегна ръка към него. — Намерих това в тревата, някой друг е лагерувал тук.
Шон го взе и го огледа. Беше парче от счупен порцеланов съд с изрисувани сини смокинови листа по него. Това малко парченце от цивилизацията в пустинята беше шок за Шон. Докато го обръщаше в ръката си, Мбиджейн продължи:
— Има пепел от старо огнище при онова дърво и освен това открих коловози на местата, където фургоните са се качвали на брега, на същото място, където и ние.
— Отпреди колко време?
Мбиджейн сви рамене.
— Може би преди година. В коловозите е поникнала трева.
Шон седна на стола си. Беше разтревожен. Мислеше си за всичко това и направи гримаса, защото откри, че е ревнив. Има скитници в тази земя, която той считаше за своя, и тези едногодишни следи го караха да се чувствува, като че е в гъсто населено място. Но имаше и друго чувство в душата си — копнеж за компания на бял. Странно, че можеше да не желае нещо, а в същото време да го иска горещо.
— Кандла, ще ми дадеш ли кафе, сега или на вечеря?
— Господарю, готово е. — Той сипа малко кафява захар в чашата, разбърка я с пръчка и му я подаде. Шон държеше чашата с две ръце, духайки, за да охлади кафето, и започна да отпива, въздишайки при всяка глътка. Разговорите на зулусите му вървяха оживено, кутията с енфие ги обикаляше. Всяка забележка и изказване, които заслужаваха внимание, бяха посрещани с тържествено хорово потвърждение „да, това е така, да, това е вярно“. Избухваха малки спорове, но скоро замираха и се превръщаха в спокойни разговори. Шон ги слушаше, като понякога се включваше в разговора или разказваше някоя история, докато стомахът му започна да подсказва, че е време за хранене. Кандла започна да готви под критичните погледи и надзор на всички, а полезните съвети валяха като дъжд от тези, които мързелът беше направил словоохотливи. Почти бе изпекъл една токачка под одобрителните коментари на останалите и макар Мбиджейн да направи забележка, че има нужда от още малко сол, всички чакаха обяда с нетърпение. Изведнъж Нонга, който седеше край огнището, скочи, и посочи на север. Шон засенчи очи и също погледна натам.
— Боже господи! — извика той.
— Ай, ай, ай! — извикаха слугите.
Един бял приближаваше към тях. Яздеше в тръс, седнал удобно на седлото. Вече бе много близо, така че Шон забеляза голямата кафява брада, която закриваше долната част на лицето му. Беше едър човек, с ръкави на ризата, навити около дебелите му ръце.
— Здравейте! — извика Шон и отиде да го посрещне.
Ездачът спря коня в края на лагера. Слезе и сграбчи протегнатата ръка. Младият мъж усети как пръстите на ръката му изпращяха при стискането.
— Здравей, човече! Как е? — Той говореше африкаанс. Гласът подхождаше на ръста му, а очите му бяха на едно ниво с тези на Шон. Те разтърсваха безмилостно ръцете си, смеейки се, искрено зарадвани от срещата.
— Кандла, донеси шишето бренди! — извика през рамо Шон, а след това се обърна към бура.
— Влизайте, идвате точно навреме за обяд. Имаме повод да празнуваме. Брей, хубаво е пак да срещнеш бял човек.
— Значи сте сам?
— Да, влизайте! Сядайте!
Наля бренди и бурът взе едната пълна чаша.
— Как се казвате? — попита той.
— Кортни, Шон Кортни.
— Аз съм Ян Паулус Леро. Радвам се да се запознаем, сър.
— Наздраве, господине — отговори Шон и двамата пиха.
Ян Паулус избърса мустаците си с ръка и пое дъх, вдишвайки дълбоко аромата на брендито.
— Чудесно е! — каза той и подаде чашата за още.
Говориха много. Езиците им, освободили се от самотата, се мъчеха да кажат всичко и едновременно с това да разпитат за всичко — срещите в пустинята са винаги такива! Междувременно питието в шишето бързо намаляваше.
— Кажи ми къде са вашите фургони? — попита Шон.
— На един-два часа път оттук. Тръгнах да търся реката.
— Колко сте в групата? — Шон наблюдаваше лицето му.
— Мама и татко, малката ми сестра и жена ми — аха, това ми напомни да ти кажа, че трябва да преместиш фургоните си оттук.
— Какво? — Той го погледна озадачен.
— Това е моето място за лагеруване — обясни му бурът, — виж, ето там са следите от моя огън, това е мой лагер.
Усмивката изчезна от лицето на Шон.
— Огледай се, буре, ето ти цяла Африка. Избери си място навсякъде другаде, освен тук, където съм аз.
— Но това е мое място. — Ян Паулус се зачерви и сви устни. — Винаги когато идвам тук, лагерувам на едно и също място, разбра ли?
Цялото настроение от хубавата им среща се промени само за няколко секунди. Ян Паулус стана рязко и тръгна към коня си. Той се наведе и стегна ремъка, стъпвайки така бързо на стремето, че животното едва не загуби равновесие, метна се на гърба му и погледна към Шон.
— Махай фургоните! — изрева той. — Довечера ще лагерувам тук!
— Искаш ли да се хванем на бас, че това няма да стане? — заядливо попита Шон.
— Ще видим!
— Разбира се, че ще видим — съгласи се Шон иронично.
Бурът подкара коня и си замина. Шон гледаше как той изчезва зад дърветата и чак тогава даде свобода на гнева си. Вилнееше из лагера като буря, крачейки насам-натам, правеше кръгове, после спираше и поглеждаше в посоката, откъдето щяха да се зададат фургоните на бура. Изглежда, това, което най-много го тревожеше, беше вероятната борба или по-скоро битка с Ян Паулус. Кандла донесе храна, като вървеше с чинията подир него и му я предлагаше. Той го отпрати и продължи да крачи нетърпеливо насам-натам, като че ли беше патрул. Най-после в далечината се показа първо върхът на един камшик, а след това се чу и слабо мучене на вол. На това мучене веднага отговори добитъкът на Шон. Кучетата се разлаяха и той побърза да отиде до един от фургоните, които бяха от северната страна на лагера, и се облегна на него. Дългата редица се изви зад дърветата в далечината и тръгна към неговия лагер.
Имаше ярки цветни петна на седалката на предвождащия фургон. Женски дрехи! При друг случай това щеше да накара ноздрите на Шон да се разтворят, за да подушат, така както при младите жребци, но сега цялото му внимание бе съсредоточено върху по-едрия от двамата ездачи. Ян Паулус препусна напред пред баща си, а Шон го очакваше със свити юмруци. Ян Паулус яздеше изправен в седлото. Спря коня си на няколко крачки от него и бутна шапката си назад с палец, голям и дебел като наденица. След това пришпори леко коня си, за да го накара да потанцува, и попита с престорена изненада:
— Какво, господине? Още ли сте тук?
Кучетата на Шон се бяха втурнали да посрещнат другата глутница кучета и сега всички се въртяха в кръг, душейки се взаимно, с настръхнала козина.
— Защо не се покатериш на някое дърво? Там ще се почувствуваш по-добре, като у дома — предложи Шон с престорено спокойствие.
— Аха, така значи? — Ян Паулус се размърда на седлото, ритна стремето и освободи десния си крак, прехвърляйки го през коня, за да слезе. Точно в този момент Шон се хвърли върху него. Конят се дръпна нервно, изхвърляйки бура. Той загуби равновесие, но се хвана за седлото. Шон посегна, сграбчи го за брадата и увисна с цялата си тежест. Ян Паулус падна назад, размахвайки ръце като вятърна мелница, а кракът му се заплете в стремето и той увисна като хамак — от едната страна закачен на коня, а от другата държан от Шон за брадата. Шон заби пети в почвата за опора.
Възбудени от действията им, кучетата се нахвърлиха едно на друго ръмжейки, хапейки се, квичейки — истинска кланица, хвърчеше козина като пясъците в пустинята Калахари при пясъчна буря.
Ремъкът на стремето се скъса. Шон падна назад, извърна се и скочи на крака точно навреме, за да посрещне удара на бура. Парира удара, който бурът нанесе през ръката му, но силата го изненада. След това те бяха вече гърди в гърди и той усети, че насрещната сила е равна на неговата. Бореха се тихо, брадите им се заплетоха, а очите им бяха само на сантиметър един от други. Шон премести тежестта си и се опита да падне, но съвсем леко и елегантно, като танцьорка, Ян Паулус го задържа. Сега беше ред на бура. Той изви ръката му и Шон изохка от силата, която му беше необходима, за да го спре. Оупа Леро се включи, като дойде с коня си до тях, разпръсна кучетата с камшика, който свистеше във въздуха. Приближи се до двамата и викна:
— Спрете! Вие, дяволи, престанете, хей, чувате ли? Достатъчно!
Шон извика от болка, когато камшикът го шибна по гърба, а при следващия удар Ян Паулус изрева със същата сила. Те се пуснаха, разтърквайки следите от камшика, и застанаха пред слабия, стар и белобрад човек на коня. Първият фургон пристигна. В него седеше огромна жена.
— Защо ги спря, Оупа?
— Няма смисъл да ги оставя да се избият един друг — отговори той.
— Не те е срам! Значи затова развали играта на момчетата? Не си ли спомняш как обичаше да се биеш и ти? Или сега си толкова стар, та си забравил удоволствието от младини? Остави ги на мира!
Оупа се поколеба, все още размахвайки камшика, като поглеждаше ту Шон, ту Ян Паулус.