Той я изпълни като издуто платно на кораб в ураган, твърд и стегнат, сякаш всеки момент ще се пръсне на парчета и ще се разнесе от вятъра. Всичко изчезна: вятърът и платното, напрежението и страстта, нямаше нищо. Остана само голямата пустота. Може би един вид смърт, може би смъртта прилича на това. Но, подобно на смъртта, не беше край — защото дори смъртта съдържа в себе си възкресението. Те се изтръгнаха от покоя към ново начало — много бавно, после по-бързо, докато отново станаха двама души. Двама на едно одеяло сред тръстиките под бялата слънчева светлина.
— Всеки път е все по-хубаво, нали, Шон?
— Да! — Шон се протегна и разпери ръце.
— Шон, обичаш ме, нали?
— Разбира се. Разбира се, че те обичам.
— Мисля, че трябва да ме обичаш, за да можеше да направиш… — тя се поколеба — да направиш това.
— Ами нали точно това ти казах?
Той насочи вниманието си към кошницата. Избра една ябълка и я лъсна в одеялото.
— Кажи ми го, както трябва. Притисни ме силно и ми го кажи.
— По дяволите, Ана, колко пъти трябва да ти го казвам? — Захапа ябълката. — Донесе ли от масления сладкиш на майка ти?
Нощта вече падаше, когато Шон се върна в Теунис Краал. Предаде коня на един от прислужниците и влезе в къщата. Беше изгорял от слънцето и кожата го сърбеше. Изпитваше празнотата и тъгата след правенето на любов, но това беше приятна тъга, като тази при старите спомени.
Гарик беше в трапезарията и вечеряше сам. Когато брат му влезе, той страхливо го погледна.
— Здрасти, Гари — пусна му една усмивка Шон и той за миг остана зашеметен от нея. Шон седна на стола до него и го щипна леко по ръката. — Оставил ли си ядене и за мен?
Ненавистта вече я нямаше.
— Има много. — Кимна енергично. — Вземи си от картофите, много са вкусни.
14
— Казват, че губернаторът приел баща ти, докато бил в Питърмарицбург. Говорили на четири очи близо два часа. — Стивън Еразмус извади лулата от устата си и се изплю на релсите. Облечен в кафявите си домашнотъкани дрехи и veldschoen, той изобщо не приличаше на богат фермер. — Е, не ни трябва пророк, за да ни каже за какво са говорили, нали така?
— Не, сър — съгласи се разсеяно Шон.
Влакът закъсняваше и той не го слушаше внимателно. В стоковата книга беше направил вписване, което трябваше да обясни на баща си, и той наум репетираше какво ще каже.
— Ja, вече знаем за какво са говорили. — Старият Еразмус отново захапа лулата и заговори, докато я стискаше със зъби. — Минаха две седмици, откакто британският представител бе отзован от краала на Кетчуайо в Джинджиндхлову. Lie we Here! В по-старите времена отдавна щяхме да сме събрали бойна дружина.
Натъпка лулата си, като набутваше тютюна с палец. Забеляза, че пръстът му е извит и носи белезите на спусъци и предпазители на стотина тежки карабини.
— Досега не си участвувал в бойна дружина, нали, млади момко?
— Не, сър.
— Значи ти е време — заяви той, — кажи-речи крайно време.
Горе, на билото на склона, изсвири влакът и Шон се стресна виновно.
— Ето го, пристига.
Еразмус стана от пейката, на която седяха. Началникът на гарата излезе от канцеларията си с навито червено флагче в ръка. Шон усети, че стомахът му бавно се сви.
Влакът се втурна покрай тях, парата свистеше и спирачките заскърцаха. Единственият пътнически вагон спря точно пред дървения перон. Еразмус излезе напред и пое ръката на Уейт.
— Goeie More, Стив.
— Afore, Уейт. Казаха ми, че сега ти си новият председател. Браво, приятелю.
— Благодаря. Получи ли телеграмата ми? — каза Уейт на африкаанс.
— Ja. Получих я. Казах и на останалите утре всички ще бъдем в Теунис Краал.
— Добре — кимна Уейт. — Естествено, че ще останете за обед. Имаме много неща да си кажем.
— Дали за това, за което си мисля? — ухили се лукаво Еразмус. Брадата около устата му беше пожълтяла от тютюна и лицето му беше кафяво и набръчкано.
— Утре ще ви разправя всичко, Стив — намигна му Уейт, — а дотогава по-добре да извадиш от килера онова старо пушкало.
Те се разсмяха: единият гърлено и басово, другият — дрезгаво.
— Шон, грабвай багажа. Да тръгваме за вкъщи.
Баща му хвана Ада под ръка и те се запътиха с Еразмус към файтона. Тя беше с нова рокля, синя, с ръкави тип „овнешки бут“ и живописна шапка, изглеждаше много красива, но малко разтревожена, докато слушаше разговора им. Странно, че жените никога не можеха да се изправят пред перспективата за война с такова хлапашко въодушевление, както техните мъже.
— Шон! — ревът на Уейт отчетливо процепи от кабинета му през коридора и премина през затворената врата на хола.
Ада изтърва плетивото в скута си и зае неестествено спокоен вид. Шон стана от стола.
— Трябваше да му кажеш по-рано — обади се Гарик с жалък глас. — Трябваше да му кажеш по време на обеда.
— Нямах удобен момент.
— Шон! — Нов гърмеж от кабинета.
— Какво е станало този път? — попита тихо Ада.
— Нищо, мамо. Не се тревожи.
Шон тръгна към вратата.
— Шон — беше паникьосаното гласче на Гарик. — Ти няма да… искам да кажа, не е нужно да казваш… — Той млъкна и се сви на стола, в погледа му се четеше отчаяна молба.
— Бъди спокоен, Гарик. Ще оправя работата.
Уейт Кортни се бе надвесил над писалището. Стоковата книга лежеше отворена между свитите му юмруци. Когато синът му влезе и затвори вратата, той вдигна очи.
— Какво е това? — Шареше с пръст по страницата.
Шон отвори уста и я затвори.
— Хайде. Слушам те.
— Ами, тате…
— „Ами, тате…“ да върви по дяволите! Просто ми кажи как успя да умориш половината добитък за малко повече от седмица?
— Не е половината добитък — само тринадесет говеда са.
Шон беше ужилен от преувеличението.
— Само тринадесет — измуча Уейт, — само тринадесет. Всемогъщи боже, да ти кажа ли колко прави това в пари? Да ти кажа ли на колко възлиза в упорит труд, време и тревоги?
— Знам, татко.
— Знаеш — задъхваше се баща му. — Да, ти всичко знаеш. Няма какво ново да научиш от никого, нали? Дори как да умориш тринадесет глави породист добитък.
— Тате…
— Без „тате“, за бога! — Затвори с трясък тежката книга. — Просто ми обясни как го направи. Какво е това „отравяне с дезинфекционен разтвор“? Да не би да си им го дал да го пият? Да не би да си им го заврял в задниците?
— Разтворът беше твърде силен — каза Шон.
— А защо разтворът беше твърде силен? Колко си сложил?
Пое дълбоко въздух.
— Сложих четири варела.
Настъпи тишина. След миг Уейт попита тихо:
— Колко?
— Четири варела.
— Ти луд ли си? Да не би да си откачил?
— Не мислех, че ще им навреди. — Забравил внимателно репетираното си изказване, несъзнателно повтори думите, които беше чул от Гарик. — Ставаше късно и кракът ми ме… — Шон прехапа устни и Уейт се втренчи в него, после обърканото му изражение на лицето изчезна.
— Гари! — извика той.
— Не! — извика Шон. — Не беше той. Аз го направих.
— Лъжеш!
Уейт излезе иззад бюрото. В гласа му имаше нотка на недоверие. Доколкото му бе известно, това беше първият подобен случай. Втренчи се в сина си и гневът му се засили. Забрави за добитъка — сега го занимаваше лъжата.
— В името на Бога, ще те науча да казваш истината.
Грабна камшика си от бюрото.
— Не ме удряй, татко — предупреди го Шон, отсявайки.
Уейт вдигна камшика и го завъртя над рамото си. Той тихо изсъска и Шон го отбягна, но върхът го цапна рамото му. Изхълца от болка и се хвана за рамото.
— Ах, ти, малък лъжец! — извика Уейт и метна камшика странично, сякаш жънеше пшеница, и този път той се уви около гърдите на Шон под вдигнатата му ръка. Проряза ризата му като бръснач, платът падна и оголи дълъг червен белег през ребрата и на гърба му.
— На ти още!
Отново вдигна камшика, но като застана с вдигната назад ръка и тялото му загуби равновесие, разбра, че е сбъркал. Шон вече не се държеше за белега от камшика, беше застанал с отпуснати ръце и свити юмруци. Краищата на веждите му бяха повдигнати, което придаваше сатанинска ярост на лицето му. Беше побледнял, с изпънати настрани устни и оголени зъби. Очите му, вече не сини, а изгарящо черни, се бяха вперили в Уейтовите.
„Той ми се нахвърля“ — изненадата на Уейт забави рефлексите му и не успя да стовари камшика, преди Шон да го нападне. Удари го, стъпил здраво на двата си крака, като вложи цялата тежест на тялото си в удара с юмрук право в средата на открилите се гърди на Уейт.
Дъхът му спря, силата му го напусна и бащата се олюля и свлече на бюрото. Камшикът изпадна от ръката му и Шон тръгна към него. Уейт имаше усещането, че е бръмбар, попаднал в чиния с петмез, зрението и мисълта му работеха, но почти не можеше да помръдне. Видя, че синът му направи три бързи крачки напред, видя дясната му ръка, насочена напред като заредена карабина, видя я как идва към безпомощното му лице.
В този момент, докато тялото му бавно се придвижваше, а мозъкът му функционираше със светкавична бързина, пердетата на родителската слепота паднаха от очите му и той осъзна, че се бие с мъж, който не му отстъпва по сила и височина и който го превъзхожда по бързина. Единственото му преимущество бе опитът, натрупан в продължение на четиридесет години свади.
Шон нанесе удара си, той беше силен като първия и Уейт знаеше, че няма да го понесе, ако е в лицето му — въпреки това не можеше да отскочи, за да го избегне. Сви брадата си към гърдите и пое юмрука с темето си. Просна се на бюрото, но в момента, в който падна, чу как изхрущяха счупените пръсти на Шон.
Уейт с мъка се изправи на краката си, като се подпираше на бюрото и гледаше сина си. Шон се бе свил от болка, притиснал счупените пръсти в корема си. Уейт се закрепи на краката си, започна дълбоко да вдишва и издишва и усети, че силите му се връщат.
— Добре — каза той, — щом като искаш да се бием — ще се бием.
Започна да заобикаля бюрото, като се движеше бавно, с ръце, готови за бой, без да подценява повече противника си.
— Ще те спукам от бой — заяви Уейт.
Шон се поизправи и го изгледа. На лицето му сега имаше и болка, и гняв. Нещо жегна бащата, когато ги видя.
Той може да се бие и осакатен. Я да видим сега как ще му се отрази един бой! Вътрешно зарадван, Уейт се придвижваше към сина си, наблюдавайки лявата му ръка, без да обръща внимание на дясната, защото знаеше колко боли тя. Знаеше, че няма мъж, който да може да я използува в това й състояние.
Изхвърли премерено лявата си ръка, като се опита да хване Шон. Но той отскочи настрана и я избегна. Уейт съвсем се беше открил за дясното кроше на Шон, неговата строшена дясна ръка, тази, която той не би могъл да използва — и синът му я стовари с всичката си сила в лицето му.
В мозъка му избухнаха ярки светлини, последвани от мрак, той се завъртя настрани, строполи се на леопардовата кожа и се изпързаля на нея, докато се навря в камината. Тогава в мрака той усети ръцете на Шон и чу гласа му.
— Тате, о, боже господи, тате! Добре ли си?
Мракът малко се разсея и той видя лицето на Шон, в което вече нямаше гняв, а тревога, граничеща с паника.
— Тате, о, боже мой! Моля те, тате.
Уейт се опита да седне, но не успя. Трябваше Шон да му помогне. Коленичи до Уейт и го хвана, като безпомощно опипваше лицето му, опитвайки се да вдигне косата от челото му, оправяйки разчорлената му брада.
— Съжалявам, тате, наистина съжалявам. Позволи ми да ти помогна да седнеш.
Бащата седна на стола и започна да масажира челюстта си. Шон се въртеше около него, забравил за ръката си.
— Ама какво направи ти — искаш да ме убиеш ли? — попита плачевно Уейт.
— Не исках. Просто загубих самообладание.
— Забелязах, поне това успях да забележа.
— Тате, относно Гари. Нали нищо няма да му казваш?
Уейт свали ръката от лицето си и го изгледа.
— Ще направим един пазарлък с теб — каза той. — Няма да закачам Гари, ако ми обещаеш две неща. Първо, повече никога да не ме лъжеш.
Шон припряно кимна.
— Второ, ако някой някога вдигне камшик срещу теб, ще ми се закълнеш, че ще получи същото, което получих аз.
Шон понечи да се усмихне и баща му продължи сърдито:
— А сега да видим ръката ти.
Той я подаде и Уейт я прегледа, като раздвижи всеки пръст. Шон се мръщеше.
— Боли ли?
„И той ме удари с такава ръка. Милостиви боже, отгледал съм звяр.“
— Малко. — Лицето му отново беше побеляло.
— Здравата е пострадала — каза Уейт. — Я по-добре тръгвай за града да я види доктор Ван.
Момчето се запъти към вратата.
— Почакай.
Шон спря и Уейт се надигна от стола.
— Ще дойда с теб.
— Няма нужда, тате, почивай си.
Не обърна внимание на думите му и тръгна към него.
— Ама наистина, тате. Сам ще се оправя.
— Идвам с теб — каза рязко Уейт. После много меко, почти недоловимо, добави: — Искам да дойда, дявол да го вземе!
Вдигна ръка, сякаш да прегърне Шон през раменете, но преди да го докосне, я отпусна и те заедно излязоха в коридора.
15
На другия ден на обяд, с два пръста в шини, Шон боравеше несръчно с ножа, но апетитът му не беше намалял. Както беше правилно и подобаваше, той не взимаше участие в разговора, с изключение на редките случаи, когато към него отправяха някакви забележки.
Но се вслушваше, като дъвчеше равномерно и местеше погледа си от един на друг от говорещите. Двамата с Гари седяха на края на масата, докато гостите бяха заели местата си в йерархически ред около Уейт.
От дясната му страна беше Стивън Еразмус, срещу него — Тим Хоуп-Браун, не по-малко богат, но с десет години по-млад, следваха Гюнтер Нивенхюизен, Сам Тингъл и Саймън Русо. Сборът от тях показваше, че на масата на Уейт Кортни седят около сто хиляди акра земя и половин милион лири стерлинги. Това бяха кафяви хора — с кафяво облекло, кафяви ботуши и големи кафяви, възлести ръце. Лицата им бяха кафяви и обрулени и сега, когато обедът вече беше към края си, обичайната им резервираност ги бе напуснала и те бяха склонни да говорят едновременно и да се потят обилно. Това не бе вследствие единствено на десетината бутилки хубаво кейптаунско мозелско вино, което Уейт беше отпуснал, нито на огромното количество храна, която изядоха — тук имаше и друго, предчувствието, че нещо ще се случи.
— Уейт, може ли да кажа на слугите да разчистят? — попита Ада от края на масата.
— Да, скъпа, благодаря ти. Ако обичаш, кажи да поднесат тук кафето.
Той се изправи и извади от салонния бюфет кутия пури, като я поднесе на всеки гост. Когато краищата им бяха отрязани и върховете им запалени, всички се отпуснаха на столовете си с пълна чаша в ръка и чашка кафе пред всекиго. Ада се измъкна от стаята, а Уейт се изкашля, за да въдвори тишина.
— Господа. — Всички се втренчиха в него. — Миналият вторник говорих два часа с губернатора. Обсъждахме последните събития отвъд Тугела.
Уейт вдигна чашата си и отпи. След това продължи:
— Преди две седмици британският представител и управляващ банту стана на кралството Зулу бе отзован. „Отзован“ може би не е точната дума — кралят предложил да го овъргалят в мед и да го вържат за мравуняк, предложение, което представителят на Нейно Британско Величество възпитано отклонил. Малко след това си събрал багажа и духнал към границата.
Понесе се лека вълна смях.
— От този момент Кетчуайо събра всичките си стада, които пасяха в близост до Тугела и ги подкара на север, заповядал е лов на биволи, за който е решил, че ще му трябват всичките му воини — двадесет хиляди копия. Този лов трябва да се състои по бреговете на Тугела, където за последен път е бил видян бивол преди десет години. — Отпи от чашата си, като не сваляше поглед от лицата им. — Освен това е наредил всички ранени животни да бъдат преследвани отвъд границата.
Тогава от масата се чуха въздишки и мърморене. Всичките знаеха, че това е традиционното обявяване на война от страна на зулусите.
— Ей, приятелю, какво ще правим? Да седим и да чакаме да дойдат и да ни подпалят домовете ли?
Еразмус се протегна напред, вперил очи в Уейт.
— Сър Бартъл Фриър се е срещнал с пълководците на Кетчуайо преди седмица. Дал им е ултиматум. До единадесети януари трябва да разпуснат войните и да върнат обратно в Зулуленд британския представител. В случай, че Кетчуайо пренебрегне ултиматума, лорд Челмсфорд ще изпрати наказателна колона от редовна войска и жандармерия. Тя трябва да се сформира сега и ще напусне Питърмарицбург през следващите десет дни. Трябва да пресече Тугела при Роркес Дрифт и да нападне войните, преди да са се разпръснали. Целта е да се премахне тази постоянна заплаха за нашата граница и да се сломи завинаги военната мощ на зулуската нация.