Когато през оная сутрин тръгнахме да ми купи палто, той беше много разстроен. Аз се правех, че не го виждам, но усещах как от време на време вдига ръка, за да обърше сълзите си. Той нямаше балтон, зиме ходеше с шлифер, подплатен с ярешка кожа. Откакто съм се родила, Антони, не съм виждала по-износен шлифер от неговия, беше избелял от слънцето като бакалска престилка. Но тоя ден не беше много студено, само дето беше ужасно хлъзгаво. Туй се случи през декември, два дни преди Нова година. Предния ден дори валя дъжд, после духна студен вятър и го пресече. Капките тъй си и замръзнаха, на мехури, и като ходехме и ги газехме, те се пукаха под подметките ни като човешки очи. Много беше страшно да ходиш по човешки очи, но ние все вървяхме и вървяхме, а татко понякога стискаше толкова силно ръката ми, че едва не заплаквах. Тъй стигнахме до центъра на града, там хората, слава богу, бях изпогазили всичко, та можахме да вървим съвсем спокойно.
Татко ми купи синьо палто с бяла якичка от изкуствена кожа. Никога дотогава не бях носила толкова хубаво палто. Продавачата искаше да го свие в пакет, но аз веднага го облякох, а в пакета свиха старото палто. Дори баща ми се развесели, като видя колко то ми прилича. Излязохме на улицата, тръгнахме да се връщаме у дома. Той отново ме улови за ръка и просто навири нос — толкова беше горд, че върви по улицата с момиче като кукличка. Моят нос съвсем приличаше на неговия, затова в училище ми казваха Диди, малайското мече. Аз не се сърдех. Тия мечета, те са ужасно мили, нослетата им приличат на хоботчета, само дето са много черни и лъскави.
И тъй, вървяхме с татко по улицата, здраво заловени за ръка. Тротоарите бяха просто претъпкани с хора, всеки мъкнеше нещо: кой елха, кой детски играчки. На мен никога не ми купуваха елха, водеха ме на елха в учреждението, дето работеше татко. Каква е тая елха, дето я гледаш само половин час, а след това идва пиян Дядо Мраз с изкуствен нос и ти подарява дървено конче на колело. За какво ми е дървено конче на колело, аз веднага го сменявах с някоя книга, кой няма да смени книга за конче? Но сега не си мислех за никакви елхи, даже за една книга не го помолих, макар че толкова ми се искаше. Тогава бях доволна и на онова проклето палто, за което се случиха всички бели в живота ми.
А най-лошото бе, че като вървяхме тъй, татко отново се омърлуши. Най-напред почувствувах как ръката му се овлажни и омекна. След това изобщо ме пусна. Ето това го погуби. Аз не виждах очите му, но просто усещах как погледът му стана несвестен. С такива слепи очи съм го виждала и друг път да се мъкне по улиците. Минахме Градската градина и тръгнахме по «Иван Вазов». На ъгъла с «Раковски», тъкмо се готвехме да я пресечем, татко внезапно спря. На тротоара беше натрупан сняг, той се поколеба и го прескочи. Съвсем бе забравил за мен. Без да се огледа, той стъпи на тротоара. Не много — само една крачка. Все още се колебаеше вътрешно, навярно се чудеше какво е забравил там някъде, зад гърба си. А аз просто стоех с пакета и гледах.
И точно в тоя миг като някаква хала го връхлетя автомобилът. Сто живота да живея, Антони, картината все тъй ще стои като жива пред мен. Няма сила, която да я изличи. Когато бях най-болна, тя все тъй си стоеше, врязана в паметта ми, все едно какви бяха моите просветления и помрачения. Още не мога да го преживея тоя ужас, наистина не мога, иначе за какво да ти го разказвам, та да разстройвам и тебе? И сега сякаш виждам колата пред очите си, зелена, със силно излъскани никелирани части. Караше като бясна. Предницата й просто загреба татко и го метна върху себе си. Лежеше разперен, там, колата профуча и го отнесе. Миг след това спря рязко. От инерцията баща ми излетя напред. Имах чувство, че летн тъй цяла вечност, времето бе като замръзнало. Ръцете и краката му бяха разперени, главата му висеше малко надолу, съвсем ясно виждах бялата плешивина на темето му. След това изведнъж се срина, главата му се пръсна на тротоара като яйце. Не припаднах, не отместих поглед, гледах ужасена, но безчувствена.
Отвсякъде се затичаха хора. От колата се измъкна убиецът. Беше младо момче, без никакви косми, но набръчкано като бабичка. Някои се опитваха да вдигнат баща ми, но повечето се натрупаха около момчето. Един го хвана за яката, друг го блъсна с юмрук по врата. Изглеждаха като побеснели. Момчето се тресеше като парцалена кукла. После се хвърли по лице на разкаляния асфалт, скубеше косата си и виеше, но аз разбрах, че се преструва. Хората се отдръпнаха отвратени, някои мрачно отминаха. През цялото време аз не помръднах.
Качиха баща ми на една случайна кола. Видях разбитата му глава, знаех, че е мъртъв. Но никой не ме забеляза, никой не разбра, че съм с него. Един милиционер отведе момчето с колата, тълпата бавно се разпръсна. Само там, дето беше паднал татко, на асфалта, се червенееше малко петно. Най-сетне и аз си тръгнах. Прескочих като насън страшната улица и поех към дома. Колкото и да бях сломена вътрешно и убита, нито за миг не забравих, че съм с новото палто. Просто се движех като мъртвец с ново палто, едва премествах краката си крачка по крачка, все една накъде.
Не помня как съм се върнала у дома, какво съм казала на мама. Помня само, че лицето й стана бяло като тесто, но очите й бяха съвсем пусти. Нямаше никаква мъка в тях, но и никаква радост, нищо освен пустота. След това съм тръгнала бързо към кухнята, паднала съм на пода, преди да стигна до умивалника, и съм почнала да повръщам там нещо зелено и страшно. Жлъчката си повръщах. До смърт ми се искаше да промуша с нещо остро мекия търбух на мама, да бликне оттам цялата й вътрешна мръсотия. Така ужасно исках, че ми се напукаха устните. Ето това е човекът, Антони, да не мислиш, че е нещо повече?“
* * *
С това Доротея свърши, последните думи сякаш умряха в устата й. Изглеждаше много изтощена, погледът й беше угаснал.
— Остави ме малко да поспя, Антони — каза тя. — Много се изморих.
Тръгнах сам по брега. Вървях дълго, може би час. Имах чувството, че ходя по небе от застинали облаци, така ясно се отразяваше то в успокоеното езеро. По природа съм затворен човек, рядко забелязвам какво става около мен. То не ме интересува, не ражда нищо в душата ми, даже когато другите се прехласват от него. Така съм стоял и пред Хеопсовата пирамида и пред Ниагарския водопад. Но тоя път всичко, което бе вън, бавно и неудържимо преливаше в мене. Не знам, инстинкт за самосъхранение може би. Успокоих се толкова бързо, колкото сам не очаквах. „Права е Доротея, това е човекът — мислех си аз. — Човекът, омесен от кал, езерна вода и облаци. Каквито и да са пропорциите, тая смес навярно ще остане вечна.“
Така стигнах до гората, която съвсем внезапно се изправи пред очите ми. Беше млада борова гора, но необикновено гъста. Долните им клони бяха отдавна изсъхнали, зеленееха само връхчета, които стигаха до светлината. Под тях всичко бе мъртво. Не растяха ни треви, ни цветя, ни папрат дори, нищо освен някакви непознати за мен гъби, бели и гладки, като птичи яйца. И все пак нещо ме теглеше със смътна сила към дълбините й, усещането за неизвестност и тайнственост може би, толкова старо, колкото е и човекът. След това се обърнах и бавно тръгнах назад.
Като се върнах, Доротея се беше събудила и замислено гледаше в далечината. Тя не чу стъпките ми, но като ме видя, се усмихна все още малко посърнало.
— Колко време съм спала?
— Около час — отвърнах аз.
Тя никога не носеше часовник, времето не я интересуваше.
— Гладна ли си?
— Не особено.
— Ако искаш да те заведа някъде? Тук наблизо има едно хубаво ханче.
— Ами добре — съгласи се тя, както винаги.
Носехме си храна, разбира се. Но след тоя тежък разговор не можех да си представя как ще седнем коляно срещу коляно и ще почнем да лапаме с апетит салам и сварени яйца. Прибрахме мълчаливо багажа си. Все още се усещаше някакво едва доловимо напрежение между нас, някаква неловкост може би. Да, разбира се, всяка изповед ражда стеснение и неловкост — и за двете страни. Най-сетне седнахме в колата, запалих мотора. И едва когато тръгнахме, с облекчение усетих как отново всичко стана просто и естествено, какъвто си е животът всъщност.
Навярно и Доротея бе разбрала това, защото видях как с облекчение се усмихна. Нямах време да се занимавам повече с нея, защото бяхме навлезли в гората. Пътят беше много тесен и във вечната сянка на дърветата все още разкалян. На няколко пъти колата забоксува, с последни усилия успявах да я измъкна на по-сух терен. Целият се изпотих, докато я изведох на шосето. Всичко можех да си представя, освен как Доротея ще бута колата с тънките си ръце.
— Аз ти помогнах! — засмя се тя, когато най-сетне гумите запърпориха по паважа.
— Тъй ли? А как?
— С мисълта си.
— Внушаваше ми?
— Не, просто я бутах.
И аз се засмях. Така обикновено говорят децата. И не само говорят, но си вярват. Помня като дете — веднъж една каруца бе затънала в дълбоката кал. Каруцарят немилостиво биеше конете с някакъв кол, едва не обели с него нещастните им глави. И когато най-сетне каруцата се измъкна, бях дълбоко убеден, че аз съм й помогнал — с мисълта си.
— То е друго! — каза Доротея. — Аз наистина мога да правя някои неща с мисълта си.
Тогава не обърнах внимание на тези думи. Или просто не пожелах да ги чуя. Достатъчно се бях наслушал за днес. Много по-късно щяха отново да се родят в паметта ми, тоя път с неудържима сила.
Скоро стигнахме до пасарелското ханче. Това не е никакво ханче, разбира се, а най-обикновен крайпътен селски ресторант. Славеше се с добрата си скара между другото, но сега не ми беше до кебапчета. В страничния двор растяха няколко стари дървета, там слагаха две-три маси, без покривки обикновено. Но келнерът застла нашата и се изправи като войник до нея. Отдавна бях забелязал, че внушавам особен респект на обикновените хора, навярно смятаха, че съм някакъв преоблечен генерал. А може би хубавата ми кола им внушаваше такива мисли. Поръчах по шест кебапчета и една голяма ментовка за мене. Келнерът веднага донесе ментовката, кебапчетата още не бяха готови.
Ментовката е много леко питие, шофьорите не се страхуват от него. И напразно — понякога и то може да поднесе изненади. Както впрочем се случи с мен още след първите глътки. Може би съм бил малко изморен и омаломощен от лятното слънце. Така или иначе, но алкохолът ми подействува с необикновена бързина, вля в мен някакво особено лекомислие.
— И какво стана по-нататък? — запитах аз.
— Какво да стане? — трепна тя едва забележимо.
— Ти знаеш по-добре!
Доротея мълчеше, сякаш не ме бе чула.
— Хайде, Доротея! — поканих я аз. — Знам, че не ти е приятно. Но кой ходи да му вадят всяка сливица поотделно… По-добре всичко да свърши наведнъж.
Точно в тоя момент келнерът донесе кебапчетата. Така си останаха недокоснати.
* * *
„Скоро след като умря татко, те двамата се ожениха, тайно от мен, разбира се. Но, слава богу, поне не останахме да живеем в нашия дом, отидохме другаде. Не го направиха от морал някакъв, а от стиснатост. Ние живеехме в квартира с нормиран наем, но все пак наем. Тогава решиха да се преместят у Цтан. Сам той се наричаше така, просто изпускаше една-две букви. А на всичко отгоре мама му викаше Цецо. Беше ужасно стиснат човек, пестеше не само левчето, а и стотинките. Оттогава съм намразила стиснатите хора, Антони, не мога да понасям ни тях, ни парите им. Докато има пари на тоя свят, хората все ще си остават нищожни и дребни като тях, както и да се пребоядисват. Парите нямат свое лице и свой образ, стават като човека, който ги носи. Има мръсни пари, Антони, има нищожни пари, има жалки пари. А има и пари, които не струват нищо, и с тях нищо не можеш да купиш. Това са стиснатите пари.
Помня деня, в който се преместихме у Цецови. Дойде камион, но без хамали. Всичко сами си пренесоха. Мама беше много яка жена, можеше да повдигне сама цял кон. А да не говорим за Цецо. Двамата се нахвърлиха на мебелите като на плячка. Имахме много хубави мебели, останали още от дядо ми. Награбиха ги, понесоха ги по стълбите. Където не можеха да ги носят, ги тътреха, пръхтяха, пот обливаше мускулестите им шии. Само бюфетът много ги затрудни. Беше дълъг и тежък бюфет, от словенски дъб, както ми бе казал татко. Като сега ги виждам разкрачени и опулени, просто очите им ще изскочат. А бюфетът си стои на мястото, не помръдва. Прасците им се пропукаха, устните им побеляха като на риби. Най-сетне го повдигнаха малко. И точно тогава за пръв път се скараха — забълваха несвестни и неразбрани думи, плюнка им потече от устата, наскачаха жабчета, малки и зелени като копчета за жилетка. Не можеха май да се разберат кой в каква посока да тегли. На мен отново ми прилоша, заключих се в клозета, може би цял час повръщах и плаках. Когато най-сетне ме измъкнаха оттам, целият багаж бе качен на камиона. Всичко, Антони, дори бюфетът. Не е за вярване, но точно тъй стана. От мъка и притеснение понякога на човека му идват сили, които после с нищо не може да си обясни.
Пристигнахме у Цецови, някъде в Ючбунар. Господи, Антони, никога до тоя ден не бях виждала такава къщичка, малка и крива, само с две прозорчета, толкова нескопосна, сякаш бе рисувана от дете. Те и досега живеят там. Просто не приличаше на къща, а на ряпа някаква, полузабита в земята. Цецо садеше такива в двора, през есента ме караха да ги вадя, едва ги измъквах, сякаш не бяха репи, а кътници. Къщата бе много стара, измазана с кал, след това боядисана с боя като синка. Но боята се беше доста олющила, когато заваляваха дългите дъждове, цялата заприличваше на кална топка. В нея се слизаше по две стъпала. Не знам как бе станало тъй, дворът ли бе насипан, или самата тя бе пропаднала. Друга такава къща нямаше по цялата улица. Мама и Цецо отново се нахвърлиха върху мебелите. Но бюфетът, разбира се, не можа да влезе в къщата. Оставиха го под покрива, и досега си е там. Седем години го валяха какви ли не дъждове, сняг го затрупваше през зимата, лете по цял ден го печеше слънце, все едно че нищо. Само дето малко се е изкривил, иначе си е същият бюфет. Вече не смея да погледна към него, но и той не поглежда към нас, толкова е отвратен от нашата простотия и неблагодарност. Можеха да го продадат, разбира се, но все се надяваха, че ще им се падне апартамент от лотарията и ще го приберат. Слава богу, не им се падна, макар че ми беше много жал за бюфета.
Тъй че седем години живях в тая къща. И досега не знам как не се събори над главите ни. Имаше само една голяма стая и една кухничка. Аз живеех в кухнята с бабата. Тя не беше майка на Цецо, а негова баба или може би прабаба. Навярно минаваше сто години, и самата тя не знаеше на колко е. Нямаше нито един зъб в устата си. Но и нито един бял косъм на малката си птича глава. Беше доста пълна, затова ужасно хъркаше, като спеше. Хъркаше денем и нощем, защото или спеше, или нещо дъвчеше. Просто не мога да ти обясня с думи какво представляваше нейното хъркане. Понякога цели нощи не съм мигвала. Но търпях, дори не я намразих. Какво друго можех да направя, освен да търпя, да търпя. Нямаше друго спасение за човек като мен. Всъщност имаше. Точно тогава се научих да летя, пак от мъка и притеснение, от какво друго. Но човек може да лети само нощем, и то рядко. Какво ще кажат хората, ако видят да подхвърча денем над покривите някакво лудо момиче? Само от време на време ме прибираха при доктор Юрукова, все едно в санаториум.
Но най-много ме премазваше тая ужасна стиснатост на Цецо, пък и на мама, защото тя скоро стана съвсем като него. Казваха, че пестят за апартамент. Не вярвам. Така алчно пестяха, че съм сигурна — никога няма да похарчат нито лев от тях, освен ако къщата наистина се събори над главите им. Цецо заключваше цялата храна вкъщи, от всички, даже от мама. Когато купеше месо, веднъж в седмицата, винаги го разделяше на десет части, точно до грам. Сготвяха го обикновено с картофи в някакъв бакърен съд, който приличаше на леген. А като седнехме да обядваме, Цецо сипваше на себе си четири парчета, на мама две, а на бабата, на мен и на близнаците по едно. Не знам защо така се тъпчеше, като не работеше нищо. През целия си живот не беше угасил нито един пожар, най-много няколко фасове, които е размазал с пети по коридорите на учреждението. Но не беше дебел, само се чудеше какво да прави със силата си. Но мама много отслабна. Сега и тя работеше: като санитарка в една поликлиника, вонеше страшно на карбол и някакви други мръсотии, започнаха да й растат брадавици по ръцете и мустаци. Мислех си, че все пак има съдба или нещо такова, което ще отмъсти за татко. Но досега нищо не се е случило, даже мисля, че са щастливи двамата с Цецо. Ето това не разбирам — как може да има нищожно щастие. Или даже противно щастие. Но изглежда, че има. А аз си мислех, че единственото човешко щастие е да летиш.