— Щом е така — обади се пръв Коста, — ще трябва веднага да обадим на милицията!
— На милицията? — трепна развълнуван Пешо. — Само това не трябва да правим!
— Как тъй — не разбра Коста. — Ами всички ние сме съзнателни пионери! Това е просто… как да ви кажа… това е наш дълг!
— Чакай, не бързай. Ами че още нищо няма и нищо не е станало!
Ами ако цялата работа излезе някоя дреболия? Нали после всички ще ни се смеят?
— Не е дреболия! — на свой ред ядосан каза Коста.
— Може и да не е, пък те да помислят, че е дреболия. Голяма работа станала — някакъв си човек имал ключове от два апартамента!
— А кой е хвърлил ключа и защо го е хвърлил? — попита мрачно Веселин.
— Отде ще знам! — вдигна рамене Пешо. — Може да го е хвърлило момиченцето…
— Ами ти нали знаеш, че те нямат никакво момиченце! — сърдито се обади Веселин.
— Те нямат, но може да е дошло на гости.
— Да но човекът каза, че момиченцето е негово!
— Казал! — вдигна с досада рамене Пешо. — Ти не си ли разбрал, че възрастните, като ги мързи да обясняват нещо, предпочитат да излъжат…
Веселнин отчаяно млъкна. Наистина всичко можеше да бъде и така, както Пешо им го обясняваше, но нещо вътре в него сякаш му подсказваше, че работата в същност е съвсем друга.
— Е, добре, ти какво предлагаш! — въздъхна той Пешо се замисли.
— Предлагам засега да не казваме нищо на милицията — продължи Пешо. — Нека проучим по-добре работата, пък тогава! Първото нещо е да разберем каква врата отваря вторият ключ. Разберем ли това ще ни бъде по-лесно да разберем и всичко друго — случайна работа ли е тая, или има нещо опасно…
— А как да разберем, това не е шега работа! — въздъхна Коста.
— Много просто — ще следим човека! — каза разгорещено Пешо. — Ще го следим непрекъснато къде ходи, с кого се среща, какви работи върши! Ще вървим непрекъснато като разузнавачи по дирите му… Ако го следим добре — не може да не разберем каква му е тайната…
— Тая работа не е лесна! — почеса се Коста — Ще можем ли да я свършим?
— Ще можем! — възкликна възхитено Веселин. — Сто на сто ще можем! Ох, да видиш колко ще бъде интересно!
Коста стана разтревожен от мястото си.
— Не знам! — вдигна той рамене. — Все си е по-хубаво да кажем на милицията! Там хората си знаят работата, ясно им е какво трябва да се направи!… — Ще вземем нещо да изпортим, пък после като пионери как ще носим отговорност!
— Ще носим! — троснато възрази Пешо.
— Нали ти казах, щом стигнем до нещо сигурно или щом почне да става опасно — веднага ще обадим в милицията!
— Добре, съгласен съм! — все още колебливо продума Коста.
— Браво, да живееш! — възхитено възкликна Веселин. — Така е най-хубаво!
Една минута трите момчета радостно мълчаха. — Стаичката вече не им се виждаше така тъмна, сега тя бе най-хубавото кътче на земята. При мисълта за бъдещите приключения и за бъдещите интересни разкрития очите и трите, момчета радостно заблестяха.
— А какво ще правим с ключа? — досети се внезапно Веселин.
Беше им чудно, че тая проста мисъл не им бе идвала на ум досега. И тримата се замислиха.
— Според мене — обади се Коста — най-добре е да върнем ключа на човека… Ако го задържим у нас, той може нещо да се усъмни… Щом ще го следим, по-добре е да няма никакви съмнения…
Право е, и аз така мислех — кимна Пешо. Настана кратко мълчание.
— Имам една идея! — възкликна Веселин. — Чудесна идея!
— Сам си хвалиш идеите! — малко подигравателно го погледна Пешо.
Но Веселин не се смути.
— Да му върнем ключа — това е хубаво! — продължи той. — Но представете си, че тоя ключ ни по-трябва! Предлагам да отидем при ключаря и да си поръчаме един или два също такива ключове!
Сега и Пешо трябваше да се съгласи, че идеята е наистина чудесна. Като размислиха, те решиха, че трябва веднага, без да губят никакво време, да приготвят резервните ключове. Човекът с белите дрехи можеше още тая вечер да си потърси ключа.
— Аз познавам един ключар — каза Коста. — При него съм носил много пъти ключове от кооперацията… Случвало се е да направи нови ключове за половин час, Докато почакам малко при него.
Тогава да вървим веднага! — предложи Пешо. И тримата станаха енергично от местата си. — Ами пари? Имаме ли пари? — попита предвидливо Коста.
Не успяха да му отговорят. В същия миг някъде навън, под тясното изпрашено прозорче на портиерската стаичка, се чу силен шум — сякаш падаха сандъци, сякаш нещо се чупеше — после тънък женски писък долетя до ушите им. Без да кажат дума повече, и тримата полетяха навън — край стълбището, през вратичката на черния вход, до задното дворче.
Това, което видяха, ги накара да спрат едновременно и да втренчат изумено очи в чудната гледка. Там, под тясното прозорче, сред разбутаните и изпочупени амбалажни сандъци и тенекии за смет, лежеше Юлия и уплашено гледаше към тях. Хубавата и карирана рокличката бе разцепена на две от някакъв пирон, колената и бяха здравата ожулени, но тя не плачеше, дори не помръдваше от мястото си — само се взираше в тях с широко отворени очи.
Само за миг всичко им стана ясно — тя бе подслушвала през счупеното стъкло на прозореца!
— Какво правиш там! — възмутено попита Пешо. Юлия мълчеше, не помръдваше — само крачетата й стърчаха смешно между сандъците и тенекиите.
— Чуваш ли? — повтори със същия глас Пешо. — Тебе те питам, какво си правила?
— Нищо! — едва чуто отвърна момиченцето.
— Как тъй нищо! Хи си подслушвала! Юлия не отговори.
— Питам те, подслушва ли! — изкрещя заканително Пешо и направи няколко крачки напред.
Юлия уплашено премигна.
— Подслушвах — каза тя сломено, без да помръдне от мястото си.
— Всичко ли чу? — попита отчаяно Пешо.
И по лицата на другите двама — личеше същото това отчаяние от неочаквания грозен провал, който можеше да сложи край на всичките им мечти.
— Всичко — съгласи се тихо Юлия.
Първата мисъл на Пешо бе да отиде при нея и здравата да я напердаши. Как се осмелява тя така подло да подслушва, така безмилостно да разрушава всичките им планове? Но безпомощният вид на момиченцето, нейните уплашени очи и може би откровените и отговори за миг смекчиха сърцето му. «Трябва да бъдеш кавалер!» — спомни си той внезапно думите на баща си. «Да бъда кавалер! Ух, не е лесно!» Без да каже дума повече, Пешо приближи и внимателно измъкна Юлия измежду сандъците. Докато я вдигаше, той усети, че тя леко трепери — от страх ли, или пък от току—що преживяното премеждие — това не можеше да се разбере.
— Не бой се, няма да те изядем! — каза мрачно Пешо. Юлия стреснато гледаше ожулените си колене, но примирителният тон на момчето я ободри.
— Хубаво си се наредила! — обади се зад гърба и с известно злорадство в гласа си Веселин. — Така ти се пада!
— Остави я! — измърмори недоволно Пешо и се обърна към момиченцето. — Ела с нас!
Момчетата почти блъснаха Юлия в портиерската стаичка, но те останаха навън. Погледите и на тримата изразяваха пълно отчаяние.
— Сега какво да правим! — пръв заговори Пешо. — Щом знае Юлия, значи знае целият град…
— Ще я заплашим! — каза твърдо Веселин. — Ще я накараме да се закълне, че няма да издаде нищо.
— И аз така мисля! — обади се сърдито Коста. — Дяволска маймуна, как ни изненада!
Ние сме си виновни! — каза мрачно Пешо. — Още в началото се изложихме! Може ли тъй — да не вземем никакви мерки! Сега всичко пропада!
— Не е пропаднало! — намеси се Веселин. — Здравата ще я заплашим! Ще и кажем — само една дума да издадеш и ти отрязваме езичето като нищо!
— Вятър работа! — въздъхна Пешо. — Днеска ще я заплашим, пък тя утре ще забрави и ще ни издаде!
— Дяволско нещастие! — мрачно измърмори Коста.
— Добре, тогава да я накараме да ни даде честна пионерска дума!
Това предложение на Веселин ги накара да се замислят. Виж, тази работа е вече по-друга, никой истински пионер не може да пристъпи честната си пионерска дума! Тримата приятели влязоха в стаичката вече значително успокоени. Юлия беше съвсем близо до вратата и по смутеното и лице те разбраха, че отново се е опитвала да подслушва.
— Ей че си лошо момиче! — не се стърпя Коста. Току си завираш гагата, дето не ти е работа!
— Чу ли какво си приказвахме? — запита Пешо. Юлия врътна обидено рамене.
— Бре! Пък аз не подслушвах!
— Знам, знам — ти не си от тия, дето подслушват! — усмихна се Веселин. — Та как може, ти нали си уж пионерка…
Юлия се намуси, седна на един от столовете.
— А като подслушваше на прозорчето, Какво чу? — запита Пешо.
— Чух…
— Знам, че си чула, но какво?
Юлия не отговори. В миг тя обърна към тримата приятели широко отворените си блеснали очи и със затаен тайнствен глас прошепна:
— И аз искам да вляза във вашата банда!
— Каква банда! — трепна Пешо. — Та ние да не сме нещо бандити?
— Знам, знам аз, всичко разбрах! Искам и аз заедно с вас да търся ключа!
— Кой ключ?
— Ами че ключа, Дето отваря стаята! — Каква стая?
— Ами стаята на Тороманов!
— Разбрала си ти, нищо не си разбрала! — каза с досада Коста. — Отде ти идват на ума такива глупости!
— Само ако посмееш да ни издадеш, ще те направим на пестил! — закани се Веселин.
— Да, ама ще ме пуснете ли в бандата?
— Нали ти казахме — каква банда, ние не сме бандити! — отвърна Веселин. — Ние сме пионери и действуваме на пионерски начала!
— И аз съм пионерка!
— Пионерка си ти, ама дрънкаш, какво знаеш и какво не знаеш! — намеси се Пешо. — То не е за деца работа, пък на всичко отгоре и за момичета.
— Щом е така, аз ще кажа на милицията! — заяви решително Юлия.
Тримата приятели изтръпнаха. В тоя миг им идваше да я хванат и така да я натупат, че да и посинеят бузите.
— Какво ще кажеш на милицията? — все пак сдържано запита Пешо.
— Ще и кажа, че не искате да и кажете!
По упоритото изражение на момиченцето, по решително свитите устни те почувствуваха, че тя ще изпълни заплахата си. Положението започна да става съвсем безизходно, те се спогледаха мълчаливо и безпомощно, после Пешо намръщено каза:
— Ти постой тука, ние сега ще се върнем! Съвещанието пред вратата на портиерската стая продължи близо четвърт час. Когато отново се върнаха, съдбата на Юлия бе вече решена, макар и след хиляди колебания и резерви.
— Добре! — каза сухо Пешо. — Приемаме те при нас! Само че трябва предварително да се закълнеш и да ни дадеш честна пионерска дума!
— Ще се закълна! — светнала от радост, възкликна Юлия. — Да ми се пръснат очите, ако…
— Не, не така! — намръщиха се момчетата. — Трябва официално!
След няколко минути Юлия бе вече официално член на тяхната група.
ЮЛИЯ ПОЛУЧАВА ЗАДАЧА
Както момчетата очакваха, старият ключар изработи резервния ключ само за половин час. Той им го подаде, без дори да ги погледне, прибра мълчаливо парите и небрежно ги хвърли в дървеното чекмедже на масата.
Като излязоха навън, тримата приятели веднага сравниха двата ключа. Те бяха, разбира се, съвсем еднакви, само че вторият не бе направен от желязо, а от бронз. Да, няма съмнение, отлично го бяха измислили! Отсега нататък тайнствената квартира, която се отваряше с ключа на Тороманов, щеше да принадлежи и на тях, стига, разбира се, да открият къде се намира тя.
Още същата вечер Пешо отнесе ключа на човека с белите дрехи. Той отиде сам — Коста и Веселин останаха да го чакат на улицата. За втори път през този ден той се изправи пред кафявата врата с широка медна плочка. Когато посегна към звънеца и натисна копчето, Пешо усети как сърцето му започна усилено да бие. Не, това не беше никак хубаво, трябва на всяка цена да изглежда пред човека с белите дрехи колкото се може по-спокоен, сякаш нищо особено не се е случило.
В антрето се чу ясен и отсечен звън, после настана тишина. Пешо зачака, внимателно заслуша дали отвътре ще се чуят някакви стъпки. Измина минута, две, но вътре бе все така тихо — никъде не щракна врата, не се чу да ходи никакъв човек. Тъкмо Пешо реши да звъни втори път и той инстинктивно усети, че през малката кръгла шпионка внимателно го дебне око на невидим човек. Още няколко секунди, после вратата безшумно се отвори, на прага застана високата и слаба госпожа Тороманова, облечена тоя път в дълъг до земята червен кадифен пеньоар. Лицето и изглеждаше неприветливо, също така неприветливо прозвуча малко сипкавият й глас.
— Какво има, момченце?
— Може ли да видя господин Тороманов — попита учтиво Пешо.
— За какво ти е? — каза жената и в гласа и се мярна учудване.
Едва сега Пешо забеляза, че в ръката си госпожа Тороманова държи запалена цигара.
— Става дума за един ключ — все така вежливо добави момчето.
Пешо ясно забеляза колко много се смути жената от неочаквания му отговор. Тя трепна, очите и в миг се присвиха, после отново широко се отвориха.
— Какъв ключ? — попита тя с променен глас.
— Господин Тороманов си е загубил включа! — почти с удоволствие отвърна Пешо.
— Глупости, никакъв ключ не е загубил! — нервно възкликна жената.
— Искам да кажа — той по погрешка го е сменил с моя.
Внезапно лампите на стълбището угаснаха — те бяха с автоматичен прекъсвач. Пешо усети как край него мина червеният пеньоар, лъхна го силен неприятен парфюм.
После лампите отново светнаха.
— Почакай малко! — каза вече успокоена жената и изчезна бързо в апартамента.
След малко на прага се показа Тороманов. Както Пешо сам очакваше, по цялото му лице се бе разляла любезна, почти угодническа усмивка.
— Ти ли си, Малкият? — попита той ласкаво. — Та какво, казваш, станало?
— Нали, помните, господин Тороманов, че аз ви върнах снощи загубения ключ…
— Помня, мойто момче, как да не помня!
— Добре, ама е станала грешка… Аз съм ви дал моя ключ, пък съм задържал вашия.
Тъй ли? — трепна Тороманов. — Гледай ти работа! А къде е моят ключ?
Пешо го извади от джоба си и вежливо показа. Както първия път, стори му се, че човекът с белите дрехи просто алчно го грабна от ръцете му, широкото му пълно лице потъмня от приток на кръв.
— Браво! Много ти благодаря! — каза той с не—престорена благодарност.
— А ще ми върнете ли сега моя? — попита Пешо.
— Разбира се! — възкликна Тороманов. — Ей сегичка.
Тороманов с неочаквана за пълнотата му пъргави—на изчезна в апартамента и след малко се върна с ключа и някаква книжка кесийка в ръцете.
— Това са бонбони! — каза той добродушно и бързо ги пъхна в ръцете му. — Да се почерпиш! Добрите и съзнателни момчета трябва да получават награда за усърдието си!
Пешо взе бонбоните, смутено измънка някаква благодарност.
— А откъде разбра, че живея тука? — попита Тороманов е невинен глас.
— Видях ви, като влязохте в кооперацията.
— Ама пък и аз, без да искам, те подведох… А в същност бях на гости в съседната кооперация, там тяхното момиченце хвърли ключа… А как ми научи името?
— Разпитах хората — отвърна Пешо. — Те ми казаха.
— Тъй, тъй… Браво, умно момче!… — измънка Тороманов.
С това завърши и разговорът. Тороманов бащински шляпна момчето по слабичкото вратле, намигна му и влезе в апартамента. Пешо заслиза по стълбите замислен.
Човекът с белите дрехи се бе държал толкова естествено, отговорите му бяха така разумни и убедителни, че Пешо наистина се почувствува разтревожен.
Долу на улицата го чакаха приятелите му. Като зърна любопитните им очи, Пешо още повече се намръщи. Няма що — трябва да им разкажа цялата истина! Той не изпусна нито една дори най-малка подробност и накрая горчиво заключи:
— Казах ли ви аз да не обаждаме нищо на милицията! Сега хората просто щяха да ни се изсмеят!
Коста и Веселин подтиснато мълчаха. Пръв се опита да разведри настроението Веселин.
— Каквото и да приказваш — измърмори той, — едно нещо си остава непроменено — ключът не е от неговата квартира!
— Е, какво от това?
— Как какво! Та това според теб не е ли съмнително. Вместо да ти каже истината, той отново те е излъгал! Тоя човек на всяка крачка те лъже, а ти си готов да му вярваш!