Стана нужда сам той лично да им прегледа зъбите. Още първият от прегледаните, Бебо Апостолов, се оказа с развален зъб.
— Срамота! — каза сърдито Пешо. — Вижда се колко сте готови за делото!
— Ама дупчицата му е съвсем малка — каза поруменял Бебо. — Това просто не е дупчица!
Когато тръгнаха да си ходят, Коста изведнъж забеляза обеленото коляно на Юлия и учудено попита:
— Това пък какво е? Да не си паднала от трамвая?
Юлия засрамено разказа за подвизите на червенокосия хулиган. Момчетата почервеняха от възмущение, очите им гневно засвяткаха.
— Това… това не е човек! — заекна от яд Веселин. — Такъв да го пребиеш от бой!
— Ще му платим, не бойте се! — обади се мрачно Пешо. — Ще го направя на баница.
Въпреки протестите на Юлия веднага бе взето решение хулиганът да бъде жестоко наказан. Как ще стане това още никой не знаеше, но всички чувствуваха, че наказанието ще бъде безмилостно. Момчетата се разотидоха с гневни сърца и тоя гняв нямаше да се размине до отмъщението.
БАЩАТА СЕ УСМИХВА
Привечер цялата компания потегли за чуждия квартал. С тях, разбира се, беше и Юлия, която трябваше да им покаже побойника. Когато пристигнаха към дома на зъболекаря, видяха, че улицата е почти празна само няколко малки деца играеха по тротоара на дама. Нямаше какво да се прави — трябваше да чакат. Изтече цял час, много момчета минаха по улицата, но побойникът не се явяваше. Отлитна още един час, започна да се здрачава. Пръв от цялата компания загуби търпение да чака Бебо Апостолов.
Така може да стоим и до утре — въздъхна той, — По-добре е да си отидем, пък утре пак ще дойдем…
— Не може, ще чакаме — каза упорито Леша.
— Ако искаш толкова да знаеш — подхвана отново Бебо — никак не е правилно да се бием…
Пешо го погледна недоволно. — Защо да не е правилно?
— Защото сме пионери… Никак не е правилно пионери да се бият по улицата, за всичко си има ред…
— А според тебе, ако нападнат България, пак ли няма да се бием?
— Това е друго — каза с досада Бебо.
— И това е друго!
— Ти мълчи, ще чакаме! — намеси се Веселин и спорът беше набързо решен.
Червенокосият пристигна отнякъде, когато се беше вече съвсем стъмнило. Юлия веднага го позна, но първата и мисъл беше да скрие това от приятелите си. Макар сутринта да беше много ядосана, вече никак не и се искаше да се бият, чудеше се как да се измъкне от неприятната история. За съжаление червенокосият имаше твърде очебиещ изглед и щом го зърнаха, момчетата веднага се наежиха.
— Тоя ли е?
— Не знам, май че е тоя — каза Юлия без желание.
— Не може да не знаеш — отвърна сурово Пешо. — Ти искаш да го скриеш…
— Ясно, че е том — каза хладнокръвно Веселин в бавно стана от мястото си.
— Оставете го на мене! — заповяда Пешо. — Вие само го пазете да не избяга!
След малко червенокосият се видя внезапни заграден от няколко страни. Пешо излезе пред другите и като кимна с глава към Юлия, враждебно понита: — Познаваш ли това момиче?
Червенокосият го погледна с края на окото и веднага разбра каква е работата.
— Не съм я и виждал — отвърна той нахално.
— Не е вярно! — възкликна Юлия обидено.
Схватката трая едва ли не само няколко мига. Макар червенокосият да бе висок и як, Пешо го събори с няколко удара на земята и здраво седна на гърдите му. Побойникът хриптеше, мъчеше се да хапе, но Пешо го удари още няколко пъти и той внезапно утихна. Луничавото му лице сега изразяваше само страх и безпомощност.
— Признаваш ли се за победен? — попита запъхтян Пешо.
— Признавам се — веднага и с готовност отвърна побойникът.
Това разгневи момчето.
— Ще биеш ли друг път малки момичета?
— Няма да бия.
— Остави я тая гадина! — забеляза отвратен Веселин. — С него не може и да се приказва!
Няколко кварталски момчета се появиха на улицата, но гледаха отстрани, не проявяваха никакво желание да приближат. Побойникът бе освободен. Той бавно стана, като търкаше набитите си места.
— Ако още веднъж закачиш момичета, ще ти избия до един кривите зъби! — каза все още разгневен Пешо.
Червенокосият нищо не отвърна. И тук се случи нещо съвсем неочаквано — докато момчетата се готвеха да си вървят, червенокосият внезапно замахна и с все сила удари Пешо по окото. В следния миг той като стрела побягна по улицата и хлътна в някакъв вход. Момчетата се затичаха след него, но беше вече късно.
— Гледай какъв подлец! — удиви се Чарли.
Към групата несмело приближиха кварталските момчета, които досега стояха настрана. Едно от тях, с момичешки бретон и очила, първо се обади:
— Да бяхте го набила тоя мръсник и за нас! Цялата улица е писнала от него!
— Ами вие защо не го набиете?
— На нас не ни дават да се бием — каза тъжно очилатият.
— Е, щом не ви дават, тогава яжте сами боя обади се Чарли. Поне да яде човек бой не е забранено!
След половин час момчетата бяха в градинката. Коста и Монката докладваха, че Тороманов излизал за дребни покупки и след това се прибрал у дома си. Изобщо нищо особено или подозрително не беше се случило. Веселин разпредели постовете за другия ден и всички бързо се запътиха към домовете си, защото вече бе станало доста късно.
— Ти остани! — обърна се Пешо към Бебо. Момчето го погледна учудено, но остана. Освен Пешо, тук бе и Веселин; той дочу, че двамата нещо бързо и неразбрано си пошушнаха.
— Преди няколко дена Тороманов е бил у вас! — започна Пешо. — Ти знаеш ли за това?
Бебо ги погледна смаян.
— А вие откъде знаете?
— Ние всичко знаем — каза троснато Пешо. — Ти отговаряй, каквото те питат!
Бебо се замисли, тънкото му лице се опъна.
— Беше в къщи, но тогава не обърнах внимание…
— Не разбра ли защо е идвал?
— Не можах да разбера — поклати—къдравата си глава Бебо. — Чух само, че татко каза на мама: „Виж го какъв нахалник!“. И нещо друго казаха, но нищо не мога да си спомня.
— Щом Тороманов е идвал при баща ти, значи се познават — каза Пешо.
— Сигурно се познават…
— Тогава ти се възлага важна задача — да разбереш от баща ти какъв човек е Тороманов, какъв е бил някога и изобщо всичко за него. Ясно ли е?
Но изглежда, че не беше съвсем ясно.
— Как, направо ли да го запитам?
Защо пък направо? — усмихна се Веселин. — По-добре накриво, със заобикалки. Ако го запиташ направо, и той направо ще те запита — какво толкова те интересува тоя въпрос?
След малко момчетата се разотидоха. Когато Пешо се прибра в къщи, домашните му вечеряха. След всички преживени вълнения той беше здравата изгладнял и веднага седна край масата. Все пак, макар да беше наведен над чинията си, Пешо веднага усети, че другите бяха престанали да се хранят. Той вдигна глава и погледна баща си — строгото му сериозно лице сега изглеждаше дори малко загрижено.
— Защо ти е такова синьо окото? — попита той и учуден, и разтревожен.
Пешо инстинктивно пипна удареното си око.
— Не знаех, че е синьо — каза той смутено.
— Ти сигурно си се бил?
Вече беше безсмислено да крие — така или иначе, наказанието щеше да го сполети.
— Бих се! — отвърна Пешо троснато.
— И по какви причини?
— Остави детето да се нахрани — опита се да му помогне майката.
— Аз съм го попитал вече — отвърна баща му. Пешо почувствува, че го облива пот от смущение.
— Заради Юлия! — отвърна той почти грубо, за да скрие смущението си. — Един хулиган я ритнал, тя паднала и си обелила коляното!
— Как тъй ще я рита? — попита бащата със съмнение. — Без нищо — и я ритнал?
— Без нищо! — троснато отвърна Пешо. — Просто хулиган!
— И ти го наби? — Да, набих го.
— И всичко това, което приказваш, е истина така ли?
— Разбира се, че е истина! — отвърна обиден Пешо. — Няма да те лъжа!
Баща му се облегна на стола. Колкото и да бе смутен, Пешо забеляза, че неговото хубаво и умно лице изведнъж се разведри, в погледа му се появи нещо средно между смях и разнеженост.
— Браво! — каза тихо и потупа леко сина си по тънкото вратле. — Браво, разбрах, че си кавалер! Не обичам хора, които не могат да бъдат кавалери!
Пешо едва ли не се задави с хапката от вълнение, не успя нищо да отвърне и само наведе глава над чинията.
— Сега яж, пък после майка ти ще ти направи компрес — добави бащата и потайно усмихнат, се наведе над яденето си.
С тия думи бе решена съдбата на Юлия в тяхната компания. От тоя ден вече никой нямаше да смее да я пипне, косъм да свали от главата и.
ОБЕЗПОКОИТЕЛНИ СЛУЧКИ
Изминаха още три дни, без нищо особено да се случи.
И през трите дни момчетата усилено следяха Тороманов. Човекът с белите дрехи рядко излизаше от дома си — обикновено ходеше да пазарува из околните магазини със своята голяма пазарска чанта. Само веднъж той отиде до малкото магазинче, в което продаваше гребени и евтини огърлици жена му. Тороманов не се застоя дълго там, не прояви никакъв интерес към клиентите. След като излезе от магазинчето, той се отби в антикварната книжарница, купи оттам два романа и без да бърза, се прибра у дома си.
Едва на третия ден събитията малко се пораздвижиха. Още рано сутринта в градинката пристигна Бебо и веднага прати да извикат Пешо. Когато момчетата се събраха, Бебо извади от джоба си лист хартия и тайнствено зачете:
— „Драги Бобев“…
— Какво е това? — прекъсна го нетърпеливо Пешо. — Писмо ли?
— Чакайте, ще видите…
— Ти по-напред кажи какво четеш…
— Ясно, че е писмо! — разсърди се Бебо.
Все пак не го оставиха да прочете писмото, преди да разкаже историята му. А историята беше съвсем простичка. Като минал рано сутринта през кабинета на баща си, Бебо намерил на масата писмо и го прочел, „без да иска“. Писмото било от баща му до някой сн „Бобев“, директор на мините за цветни метали „Юг“. Съдържанието на самото писмо беше следното:
„Драги Бобев,
Преди няколко дена при мен дойде инженер Тороманов с молба да му ходатайствувам да постъпи при теб на работа. Разбира се, далече съм от тая мисъл, но тъй като могат да се намерят други доброжелателн, а ти си на зор с инженери, длъжен съм да те предупредя. Според мене Тороманов е отчаян фашист и рядък двуличник. Преди Девети септември служехме заедно във Военноинженерната работилница, където той беше военен инженер с чин подполковник. Благодарение на него там бе разкрита конспирация па наши другари, конто се готвеха да изнесат оръжие за партизаните, и един от тях бе осъден и разстрелян. След Девети Тороманов бе арестуван за известно време, но вината му не можа да се докаже и го освободиха. Във всеки случай дълбоко съм убеден, че това, което ти говоря, е истина. Нямам нищо против да си намери някаква работа и да бъде използуван трудът му, но според мене това не бива да става в твоето предприятие, което е обект на сериозна държавна тайна. Самият факт, че търси при тебе работа, е вече крайно съмнителен.
С другарски поздрав: К. Апостолов“
Когато Бебо свърши писмото, момчетата поразени се спогледнаха.
— Гледай го какъв подлец! — каза с отвращение Коста. — Заради него комунист разстреляли!
Престъпник! — Такъв жив да го дереш, а не да го оставиш да си купува романчета!
— Нали ви казах, че тук има нещо — обади се Веселин. — Да пукна, ако не открием някаква интересна работа!
— Трябва да разберем какъв е тоя Бобев — забеляза накрая Пешо. — И какво е това негово предприятие!
Разбира се, натовариха отново Бебо да събере по някакъв начин сведения и момчето веднага се съгласи.
— Само че внимателно! — предупреди го Пешо. — Никои нищо не трябва да разбере!
— За това можете да бъдете съвсем спокойни! — усмихна се снизходително Бебо. — Аз си знам работата!
— Не сме много спокойни — обади се Веселин. — Ами ако сега баща ти се върне внезапно да потърси писмото? Ти какво ще му кажеш?
— Нищо няма да му кажа…
— Как тъй нищо? — намръщи се Пешо.
— Ами нищо… Той няма да ме пита…
— Ти си глупак!… Как може да не те попита, като види, че писмото го няма на масата!
— Там е работата, че ти си глупак! — отвърна пренебрежително Бебо, като едва забележимо намигна на другите. — Писмото си е на масата… Аз само го преписах!
Отговорът дойде така на място, че Пешо, макар да бе обиден, се усмихна като другите и погледна с уважение новия член на групата. Дяволски момчета, уж новаци, пък винаги се досещат какво трябва да направят.
Към обед момчетата се разотидоха и Чарли пръв побърза да се прибере у дома си. Съвестта му не беше съвсем чиста. Сутринта той се беше измъкнал от къщи, без да се обади на майка си, а това много рядко се случваше. Майка му беше вдовица, от десетина години прехранваше сама малкото двучленно семейство, като шиеше рокли и бельо на ония жени из квартала, на които парите им не стигаха, за да ходят при прочутите и скъпи шивачки. През ваканциите и през свободното си време Чарли помагаше на майка си в домакинската работа и ходеше по магазините да пазарува. Само тая сутрин той бе излязъл, без да се обади и без нищо да помогне, понеже се страхуваше да не закъснее за поста в градинката.
Като се изкачи до втория етаж, Чарли малко плахо и виновно натисна звънеца. Това той правеше винаги, за да предупреди клиентите на майка си, че идва външен човек. Тоя път никой не му отвори и след кратко колебание Чарли извади ключа и влезе сам. В антрето той дочу два женски гласа — единия висок, дрезгав и малко нервен, глас на непозната жена, а другия тих и примирителен, гласа на майка му.
— Кой е — попита отвътре тихият и примирителен.
— Аз съм, аз! — отвърна Чарли и влезе в стаята.
Вътре както винаги в работно време беше разхвърляно, по земята се търкаляха трапоски, парчета плат, книжни кройки и макари. Пред голямото стенно огледало стоеше права висока, елегантна жена, с боядисани руси коси, а майка му, с шивашки метър в ръка, и вземаше мярка. Чарли се изправи пред вратата и виновно зачака.
— А, ти ли си? — каза шивачката и Чарли не можа да открие в гласа и нищо огорчено или сърдито, — Тъкмо навреме — иди да измиеш чиниите!
Чарли се понамръщи. Като всички сираци той обичаше с нежна и предана любов майка си, с радост и помагаше в домакинската работа, но винаги се сърдеше, когато му споменат за нея пред външни хора. В края на краищата той е момче и да знаят хората, че мие чинии като някаква бабичка, не е съвсем приятно.
— Добре — отвърна той кратко и понечи да излезе.
Точно в тоя миг Чарли погледна случайно в огледалото и се закова смаян на мястото си: там той бе зърнал слабото, старателно боядисано и капризно лице на госпожа Тороманова. Гледай ти какво нещо — говорят за вълка, а той в кошарата! Като превъзмогна изненадата си, Чарли излезе от стаичката, но не забрави да остави полуотворена междинната врата. Любопитството го гризеше, струваше му се, че всяка случайна дума на Тороманова може да му подскаже нещо интересно и да го насочи на важна следа.
Като влезе в кухнята, Чарли натопи бързо чиниите в горещата вода, изу обувките си и тихо, на пръсти се промъкна в малкото полутъмно антренце. От стаичката се дочуваха съвсем ясно двата женски гласа и той със затаен дъх заслуша. Сега това не му се струваше нито подло, нито невъзпитано — голямата цел, която си бяха поставили момчетата, оправдаваше всичко.
— Басмите ви, госпожа Тороманова, са скромнички — говореше с тих глас шивачката. — Но аз имам няколко нови, елегантни и модерни моделчета, които просто ще ви разхубавят!
— Не, не трябва! — отговори някак рязко Тороманова. — Вие не ме разбирате! Аз не искам хубави и модерни роклии Аз искам просто две обикновени и скромни домашни рокли! И никаква очебиеща елегантност! Това трябва непременно да го запомните…
— Жалко! — каза шивачката. — На вашата фигура щеше да отива чудесно ей това моделче! Виждате ли как добре е вталено, а деколтето не е дълбоко, но затова пък е широко и открива раменете!