— Разбра ли какво ти казах? Ако чуя само една думичка, с мене ще се разправяш!…
Слав тръгна, Баян гледа след него, докато изчезна в горичката. Той отново се върна при козите, но сърцето му беше свито. Какво ще стане в селото, ако наистина Слав се разбъбра. Сам не знаеше какво би могъл да им каже. Жена от времето — разбира се, никой нямаше да повярва на такива глупости. Навярно щяха да помислят, че девойката е византийка. А това никак, ама никак не беше хубаво.
Когато след малко Баян се върна в хижата, намери девойката клекнала край пещта. Със зачервени от дима очи и с издути бузи, тя с все сила се мъчеше да разпали огъня. И, разбира се, не успяваше — всичко от пещта се връщаше обратно в хижата. Ина дори не го забеляза, че е влязъл вътре — толкова се беше улисала в своето занимание.
— Какво правиш, Ина? — запита той зарадван.
Тя трепна и се обърна.
— Нищо, мъча се да запаля огъня…
Той се засмя:
— Остави, не е толкова лесна тая работа… Трябва най-напред да погледаш…
Баян клекна край пещта, стъкна съчките, ловко разпали огъня. След малко той весело пламтеше, без да издава никакъв дим. Баян изсипа половината от ведрото в голямата глинена паница. Млякото можеше да се пие и сурово, разбира се, той даже го предпочиташе, но така се разваляше по-бързо. Нека кипне, в топлото мляко по-хубаво набъбва хлябът.
— Днеска цял ден сме на мляко — подхвърли той шеговито. — Щом не даваш да убивам животни.
— Аз ти казах, Баян. Вече няма да ти преча за нищо… Ама съвсем за нищо… Прави си това, което си правил винаги.
Баян я гледаше изпитателно.
— Да, но няма да ти бъде приятно — каза той.
— Наистина — изрече тя с усилие. — Няма да ми бъде приятно… Но това няма значение…
— За мене има.
Погледна я дълго, някак тежко и напрегнато се замисли. И тя усети, че ще каже това, което не биваше да казва.
— Слушай, Ина — започна той бавно. — В края на краищата аз мога да се откажа от лова… И да се хвана като всички други за ралото. Но ти трябва да обещаеш, че ще останеш да живееш при мене…
Ина въздъхна горчиво. Не биваше да отлага повече. Трябваше да му обясни това, което той никога нямаше да разбере. И все пак трябваше да го обясни. Трябваше поне съвестта й да бъде чиста.
— Баян, Баян, колко работи не разбираш! — промълви тя тъжно.
— Само едно нещо разбирам, че искам да останеш при мене!
— А точно това абсолютно не е възможно. Ние сме като осъдени… Ама разбери, че наистина не мога, не ми е разрешено… И вече никога не бива нито да мислиш, нито да говориш за това. Иначе веднага ще си отида…
— Защо, Ина?… Аз лош ли съм?
— Не си лош, Баян… Даже напротив…
— Ами тогава?… Какво ни пречи?…
— Какво ни пречи?… Ами пречи ни една теория… Но ти не знаеш какво е теория… На по-прост език тя се казва причинно-следствената теория…
— Нищо не ти разбирам…
— Да, трудно ще разбереш… Седни, Баян…
Баян седна на едно от ниските дървени столчета. Ина по очите му познаваше, че не й вярва.
— Как да ти обясня! — започна тя притеснено. — Там е цялата работа, че всяко нещо на тоя свят е произлязло от нещо друго. Това разбираш ли?
— Ами това е съвсем просто. Козичката е произлязла от козата.
— Точно така… Птицата от яйцето, цветето от мъничкото семенце. Философите казват, че всяка причина си има следствие и не може следствие без причина… Това е железен закон — казват те. Ето например — ти живееш в своето време. И ти си реален в това време, както аз съм реална в моето време… Ако не съм аз, ти ще се ожениш, ще имаш деца… Те ще станат князе, пълководци, може би ще водят войни, ще сътворят човешката история… Но там е цялата работа, че нашата история е вече произлязла от вашата.
— Не те разбирам — вдигна рамене Баян безпомощно.
— Но трябва да разбереш! Мисли, докато го разбереш — в края на краищата това не е толкова трудно… Нашето време се е излюпило от това яйце, което наричаме твое време… Ако ние сменим яйцето с наше яйце, тогава ще се роди не моето време, ще се роди някакво друго време… В което аз навярно няма да съществувам същата, каквато съм сега, защото вече съм съществувала… Сега разбираш ли?
Той мълчеше. И все пак тя усещаше, че тоя път нещо разбира.
— Това означава, Баян, че всичко от мен до теб е подредено по един железен начин причина-следствие, причина-следствие. Ако се върна назад и променя нещо от миналото, ще се обърка цялата световна история. Нашите теоретици казват, че от това може да произлезе мирова катастрофа…
Баян я гледаше с втренчен, неподвижен поглед.
— И ти вярваш в тия измислици? — запита той мрачно.
— Длъжна съм да вярвам…
— А това значи, че ти изобщо не мислиш за мен — помръкна той. — Историята! Какво ме интересува историята?… Всеки човек си има своето право… Те не могат да вземат нашето право.
Тя изведнъж почувствува, че сърцето й се изпълни с необясним гняв.
— А ти пък нямаш право да говориш от мое име. Отде знаеш, че аз те харесвам… Мислиш, че като си ловец и син на княза, та всичко ти е позволено?… И всичко трябва да става така, както на теб ти се иска?
Той се изчерви едва забележимо, в погледа му се появи недоумение.
— Но ти сама дойде в моята хижа.
Тя разбра мигновено, че очевидно с тая постъпка — поне в неговите очи — бе направила своя избор.
— Извинявай, Баян, но в нашето време това не означава нищо.
— Нищо?
— Искам да кажа никакво обещание.
— И ти ще си отидеш някой ден?
— Да, Баян!
Той мълчеше, лицето му бе съвсем потъмняло.
— Тогава по-добре си иди веднага — каза той. — Утре ще бъде много по-лошо от днес…
— Да, в това си съвсем прав…
Тя стана и почна мълчаливо да подрежда вещите си в малкото куфарче. Когато погледна към него, той все още седеше на столчето, лицето му не изразяваше нищо.
— Сбогом, Баян…
— Сбогом — промълви той едва чуто.
На прага я лъхна топлината на слънцето, което се бе показало над върховете на дърветата. И заедно с блясъка отново усети в сърцето си непонятната мъка. Острото усещане за безсмислие и празнота едва не закова стъпките й. Но тя храбро продължи. В гората самотно се обаждаха птици, жужеха насекоми. Никога вече нямаше да чуе тия звуци. Никога нямаше да види луна без хора. Никога вече няма да пие топло козе мляко. И него нямаше да го види повече до края на своите дни, колкото и да са те далече. Нито него, нито очите му, нито копието му, което прониза звяра. Мъката изстискваше сърцето й, но тя знаеше, че няма да се върне. Все пак психолозите нещичко разбираха, вековете ги бяха научили. Хората от нейното време умееха да владеят своите чувства. Вече не плачеха дори на филмите, в които хората от старите времена все още плачеха. Вече не се хвърляха в дълбоките пропасти, не се нараняваха до смърт, не се тровеха. Бяха господари на себе си. Може би понякога съжаляваха дълбоко в душите си за това, но наистина се владееха.
Стъпките й ставаха все по-уверени и по-твърди. Мъчеше се да не чува гласовете, които я съблазняваха — гласовете на птиците. Мъчеше се да не вижда глухарчетата, които вятърът носеше над ниските храсти. Мъчеше се да не усеща горещия дъх на билките. Тоя чист и прозрачен свят я спираше на всяка крачка, но тя вървеше. Нямаше да се върне.
И внезапно чу в далечината глас, плътен като звук на тръба:
— Инаа!.
Тя трепна, но продължи със същата стъпка. Все пак той скоро я настигна.
— Ина! — И тръгна редом с нея.
Сега пък Ина мълчеше и лицето й бе неподвижно.
— Остани, Ина — каза той, като все още леко се задъхваше от тичането. — Остани поне още няколко дни… Аз вече нищо няма да ти говоря.
— Не бива, Баян — настоя тихо девойката. — Ти си прав, днес е по-добре, отколкото утре…
— Само няколко дни…
— Безсмислено е, Баян…
— А приказките? — досети се той изведнъж. — Ами аз още не съм ти разказал всички приказки…
Тя бавно поклати глава:
— Изглежда, че моето време няма нужда от вашите приказки… Те само ни объркват…
Тя все тъй мълчаливо вървеше напред. Нейната проклета машина не беше много далече. Скрита зад силовото поле, тя беше невидима за очите на хората. А пътуването траеше толкова кратко, толкова невероятно кратко, сякаш вековете бяха наслагани един върху друг като прозирно тънка хартия.
Изведнъж тя трепна и спря.
— Пеперудата! — пророни Ина с притаен дъх.
Голямата жълта пеперуда се премяташе в някакво упоение из прозрачния въздух.
— Съвсем същата! — повтори тя.
Първата пеперуда, която бе срещнала в живота си, тази, която я изуми. Отново летеше като голямо, жълто, оживяло цвете, отскубнало се от своите нежни корени и полетяло над всички цветя. Ина го гледаше очарована и не помръдваше от мястото си.
4
Тя се завърна. Дори не разбра как стана това — с такава лекота пеперудата я бе победила. Просто се усмихна и отстъпи. И тръгна по обратния път с малко срам в душата си и повечко гордост. В края на краищата тия — великолепните психолози — да не си въобразяват, че всичко знаят.
Изминаха три спокойни дни. Просто живееха в дълбоката тишина край леса, почти не говореха. Баян отново носеше фазани, скубеше ги жестоко пред очите й. Тя не протестираше. След това дълго и старателно ги препържваше с прясно масло, докато добият цвета на ба-кър и злато. Тя покорно ядеше. Понякога тъмните й очи ставаха по-тъмни, тя се мъчеше да ги скрие. В такива мигове и той се отдалечаваше, оставяше я самичка, уплашен да не я загуби. Той вече разбираше, че рано или късно ще дойде тоя час, но не искаше да мисли за него.
На третия ден тя му каза:
— Баян, искам да видя хора.
— Какви хора? — трепна той.
— Обикновени хора… От твоето племе…
Баян дълго мълча.
— Не знам — каза той най-сетне. — Те ще те помислят за византийка. И ще ни прокълнат и двамата.
— Искам, Баян…
— Щом искаш — въздъхна той примирено.
В края на краищата Ина се съгласи да види селото отдалече — от покрайнините на леса. Просто да го зърне. Тръгнаха още същия ден и с хиляди предпазливости. Вървяха през горичките, по хълмовете, обрасли с храсталаци. Навсякъде избягваха пътеките и откритите места. Беше спокоен и тих ден без никакво облаче по небето, без никакъв повей на ветрове — топъл ден, потънал в следобедна дрямка. Най-после навлязоха в дъбовата гора, която граничеше със селото. Беше глуха и влажна като стария лес, стъпките меко потъваха в изгнила шума. Тежката сянка бе погасила всяка друга растителност — само тук-таме се мяркаха белите или ръждиви шапчици на гъбите. Баян пристъпваше все по-бавно и по-предпазливо. И най-сетне спря.
— Ела — каза той тихо.
И посочи с пръст. В малката котловинка наистина жълтееха сламените покриви на селото. Никак не беше далече. Ясно се виждаха фигурите на хората, които бродеха из дворовете без огради. Бяха повечето жени и старици. Ина жадно гледаше своите далечни сестри. Бяха всичките руси, доста високи и едри, с дълги рокли, препасани здраво през кръста. Тя чуваше гласовете им, мощни и гърлени, изпълнени с някаква притаена сила и жажда. Усещаше как леко настръхва при тия звуци. Чуваше и крясъка на децата, дрънкането на съдовете, врещенето на козите. За тях това бе обикновен, спокоен, мирен ден, дълъг като вечността, изпълнен с предчувствията за сладката нощ. Обзе я внезапно някакво мъка, която сякаш идваше от кръвта — от същата червена и гъста кръв, по-жива и от хората, с памет, която идваше от най-далечните векове.
— Да вървим — изрече тя внезапно.
Отново тръгнаха през леса, мълчаливи и замислени. Тя усещаше, че й се завива свят при спомена за женските гласове, за тяхната първична сила и жажда. Яките им фигури стояха като живи пред очите й. Тая, която носеше ведро с вода от реката. Тая, която се кискаше. Тая, която гонеше две деца през поляната. Тая, която клекна край един храст и вдигна грубите поли на роклята си.
— Баян, вашите жени са много силни…
Той кимна спокойно:
— Да, вярно е… Баща ми каза веднъж, че в жените е нашата сила. Те умеят да раждат… И раждат все хубави и здрави деца… Той каза, че никой не може да изтреби нашите племена… Жените ни винаги раждат.
— Ти не се ли страхуваш малко от тях? — запита Ина внезапно.
— Да се страхувам ли?
— Те са по-силни от вас… Те биха презрели мъж от моето време.
Той се усмихна:
— Не вярвам… Те не обичат груби мъже… И не винаги изглеждат такива… Поне девойките. Когато ги наближи момък, те приличат на гълъбици, толкова са плачи и кротки…
— Преструват се — заяви Ина враждебно.
Върнаха се мълчаливо в хижата. Вечерта, както винаги, тя седна на еленовата кожа край вратата, подпря с юмруче малката си брадичка. Баян разказваше своите приказки. Беше нощ като всички, много по-синя от нощите в нейния свят, много по-тиха, макар че щурците цвъртяха упоително и глухо се обаждаха нощните птици. Тя слушаше разсеяно. Усещаше тая нощ с цялата си душа любовта около себе си — светулките, които се търсеха в мрака със сините си фенерчета, щурците, които се мамеха с песните си, птиците, които отмалели се зовяха. Никой не спеше в тая нощ, всички се търсеха. Тя почти загуби тънката нишка на приказката. И внезапно се обади:
— Баян, вашите приказки не са измислени от жени, както ти казваш… Вашите приказки са измислени от мъже.
— Защо, Ина?
— Ами приказките са като сънищата и мечтите… А вашите жени са твърде примитивни, за да имат сънища и мечти.
— Тая дума лоша ли е?
— Не знам — отвърна тя неспокойно. — Но в нашето време не се споменава за хубаво… Пък може и да не сме прави.
— Не те разбирам.
— Та как ще ме разбереш? — нещо гневно трепна в гласа й. — Нашите биолози превърнаха хромозомите в бойно поле… Режат, прибавят… Аз вече не знам коя съм, откъде идвам, колко съм истинска…
— Ти си най-истинската. И щом вашето време е родило девойка като тебе, то е безкрайно по-велико от нашето.
Тая нощ и двамата спаха много неспокойно. Баян стана още в тъмно, за да обиколи капаните. Намери в тях само един заек, преряза с нож гърлото му, спокойно почака, докато му изтече кръвта. Много му се искаше да прескочи до поляната на фазаните — Ина ги предпочиташе пред жилавото месо на зайците. Но това означаваше да загуби време, а той бързаше… Да, бързаше да се върне при нея, страхуваше се да я остави самичка.
Хижата изглеждаше съвсем тиха, навярно девойката още не се бе събудила. Баян закачи заека на клоните и започна ловко да го дере. От време на време се обръщаше и поглеждаше към вратата — нямаше ли да скръцне, нямаше ли най-сетне да се отвори. И изведнъж забеляза, че от комина на хижата излиза слаб дим. Ясно — станала е, опитва се да запали пещта. Необяснима нежност нахлу в сърцето му — не просто нежност към жена, нежност към несръчно дете. Той се усмихна и влезе в хижата. Ина наистина бе клекнала пред пещта и както миналия път неуспешно се опитваше да я запали.
— Ина! — изрече той с укор.
Девойката трепна и се обърна. Баян много ясно видя, че очите й са пълни със сълзи.
— Ина, ти плачеш? — остана той поразен.
— Не, не! — възкликна тя уплашено. — Това е от дима.
— Лъжеш ме, Ина…
Тя започна да бърше сълзите си с ръкава на пижамата.
— Да, лъжа те.
Той стоеше пред нея и не знаеше какво да й каже — толкова го бяха поразили сълзите й. И тъкмо искаше да пристъпи напред, някой почука на вратата. Не беше обикновено почукване, а грубо, остро и настойчиво. Баян се обърна намръщен и отвори. Пред прага стоеше въоръжен селянин. Не беше млад — гъста, леко прошарена брада скриваше почти цялото му лице. В ръцете си държеше грубо копие, с което навярно бе почукал, поясът му бе препасан с широк и тежък меч. Той дори не погледна към девойката, строгите му очи бяха впити в Баян.
— Княже, вика те старият княз — каза той. — Заръча веднага да дойдеш при него.
— Добре — отвърна с достойнство младежът. — А сега си върви…
Някаква особена власт и сила имаше в гласа му, които накараха девойката да трепне. Хората в нейния свят никога не говореха така помежду си — говореха като равни с равни. Сега младият княз заповядваше. В очите на славянина пламна в миг някаква скрита враждебност, но веднага угасна. Той покорно се обърна и си отиде. Баян блъсна вратата зад гърба му. Когато отново се извърна към девойката, лицето му бе потъмняло.