— Нямаш право да говориш, Баян! — каза твърдо Слав. — Ти не си с ума си…
— Та ти ли си с ума си, проклет да бъдеш… Как може да изгорите невинен човек?… Какво лошо сте видели от нея?
— Ние вече сме я осъдили…
— Не признавам вашата присъда! — изкрещя Баян. — Който пристъпи напред, ще падне от меча ми…
С рязко движение Баян извади меча си. Очите му горяха като трескави.
— Събери си ума, Баяне! — изрече мрачно Слав. — Ти никого няма да убиеш… Ние ще те заградим с нашите копия и ще те пронижем, преди да гъкнеш.
— Добре! Изгорете ме заедно с нея…
— Не! — извика зад гърба му девойката.
Гласът й беше и умолителен, и отчаян. Баян бавно се обърна към нея. Привързана към костера, тя не можеше да помръдне. Но очите й го молеха и заклинаха.
— Баяне, не ти!… Ти не бива!… И никой друг… Не бива никой да загине заради мене… Ще стане страшно…
Без да каже дума повече, Баян бавно тръгна към кладата. И усети как някакво раздвижване стана зад гърба му, чуваха се гласове, слаби възклицания. Баян се обърна. Всред тълпата се бе изправил старият княз, високата му суха фигура стърчеше над всички други. Но изглеждаше съвсем спокоен, само сините му вдлъбнати очи блестяха по-силно.
— Оставете ги да си вървят! — каза той властно.
В тълпата се чу глух ропот.
— Давам три дни срок на чужденката да си отиде… Тя е дошла с добро, нека си върви с добро…
— Нямаш право, велики княже! — обади се Слав. — Това е народна воля…
— Когато стане нужда, народната воля трябва да се събере в юмрук. Сега аз съм юмрукът.
— Но тя е магьосница, велики княже…
— Мълчи, Слав! — тоя път нетърпеливо и строго се обади старият княз. — Баян е прав, не искам да въвеждаш тук византийските нрави…
После се обърна към тълпата и вдигна властно ръка:
— Хайде, вървете си по домовете…
През тълпата мина сърдит ропот. И като че ли известно време хората се колебаеха — да послушат или да не послушат своя княз. Но после ропотът утихна, те с наведени глави поеха към хижите. Само Зара остана още известно време сама на площада, сините й очи бяха пълни с гняв и мъка. Но тя не гледаше към Баян, гледаше към привързаната за стълба девойка. Не разбираше какво е харесал той в това слабичко телце, в тая рядка, права руса косица. Най-после погледите им се срещнаха — светлият и тъмният. И светлият не издържа, макар че в тъмния нямаше ни омраза, ни тържество. Беше просто нещастен поглед на обикновено нещастно момиче. Зара прехапа устни и разплакана тръгна към бащината си хижа.
През това време Баян бе вдигнал меча и трескаво режеше с него конопеното въже, с което бе привързана за стълба. Ина слезе от костера. Старият княз все още стоеше на площадката — сух и величествен. Той гледаше към девойката и погледът му ставаше все по-добър и по-тъжен. Двамата приближиха към него, като че ли без дъх от преживяното премеждие.
— Кажи ми, дъще, истината — проговори тихо старият княз. — От коя страна си дошла при нас?
Ина мълчеше смутено. Как да му обясни гая неразбираема истина? Как да не огорчи стареца, който я гледаше с такова доверие?
— Княже, дойдох при вас от страната на великата надежда — отвърна тя най-сетне.
— И тая далечна страна се намира в далечното бъдеще? — попита недоверчиво князът.
— Всяка надежда се намира в бъдещето. И колкото е по-голяма, толкова по-далече се намира от нас…
— Ако е тъй, надеждата никога не може да стане истина… Защото винаги трябва да вървим след нея…
— Не, княже, настигаме ги понякога… Особено по-малките и по-близките надежди… Но ги изяждаме бързо като медена пита… Само великата надежда стои винаги пред нас.
— Мъдро говориш, дъще — поклати глава скръбно старецът. — Но не блести ли тя много силно, когато е близко… Май че не е за слабите човешки очи… Ето, съвсем е заслепила моя син… И не вижда вече той нито себе си, нито своето племе…
— Ти си прав — отвърна тихо девойката. — Дойдох при вас да събирам приказки, а ще събера скърби и огорчения… Аз ще се върна в моята страна, княже…
— Ина! — трепна Баян.
— Всеки в своето време, Баян… Така е било и винаги така ще бъде… Не може да има друг закон.
Това бяха последните думи на девойката. Тя се поклони леко на стария княз и пое към ловджийската хижа.
6
Баян я настигна и се изравни с нея. По лицето й обилно течаха сълзи.
— Ти си отиваш, Ина?
— Да, Баян…
— Но великият княз ни даде три дни.
— Страх ме е, Баян.
— От какво?
— От всичко… От моето бъдеще ме е страх… И от твоето настояще…
— Но князът обеща… Те повече нищо лошо няма да ни направят…
— И все пак ме е страх! — изрече отчаяно девойката. — Заради тебе, Баян… И не само заради тебе… Нали ти обясних… От едно яйце не се излюпва само едно пиле. Излюпват се хиляди… Ако ти загинеш, ще изчезне в бъдещето всичко, което произхожда от тебе… Ще се наруши целият световен ред…
Младежът спря. Нещо непонятно, нещо трескаво я парна в погледа му.
— Той и без това ще се наруши! — заяви младежът рязко. — Ще се наруши, ако си отидеш веднага…
— Какво искаш да кажеш? — попита Ина, поразена и от погледа му, и от думите му.
— Каквото казах! — все така рязко отвърна младежът. — Тоя меч може да погуби всеки живот… Даже и моя…
— Баяне, това е ужасно!
Ина го гледаше със затаен дъх и все още не можеше да повярва на ушите си. Наистина ли беше произнесъл тия невероятни думи?… Откъде можеха да се родят в душата му?… Това съвсем не приличаше на всичко, което бе чела за древните векове… Човек да се убие за любовта си!… Тя все още го гледаше. Нещо безумно се бе затаило в дъното на неговите очи, нещо, което не съществуваше в нейния свят. Тя не го разбираше, но усещаше как властно прелива в сърцето й. Струваше й се, че нейното сърце няма да издържи, ще се разкъса на хиляди късове. Такова огромно и страшно чувство имаше у тоя древен човек.
Тя се обърна и тръгна безпомощно по пътеката. Не, нищо не беше вълчият капан с острите металически зъби. Тоя беше много по-жесток и безмилостен. Тя поразена разбра, че вече няма да се отскубне от него. А като че ли в тоя миг и не искаше.
Баян отново я настигна.
— Разбра ли, Ина?
— Разбрах — отвърна тя едва чуто. — Ще остана при тебе…
Тя не каза: „Ще остана при тебе три дни.“ И разбираше добре, че вече не владее себе си… Може би по-късно!… Може би като мине това необяснимо замайване, това непонятно чувство, което цялата я разтърсваше. По-късно, по-късно!… А сега да върви!…
И от тоя миг девойката заживя като в сън. И като че ли стана съвсем друга, непозната и непонятна дори на себе си. Ина покорно скубеше фазаните, които той носеше. Това не я ужасяваше, не хвърляше душата й в смут. Пеперудите вече не й приличаха на летящи цветя. Те си бяха просто обикновени пеперуди. Тя вече не усещаше себе си. Не знаеше дали е щастлива, или нещастна. Но не можеше в тия часове да си представи някакъв друг живот… Сега тя просто живееше, без да си дава сметка за нищо — като тревите и като дърветата.
Колко хубави бяха дните!… Колко хубави бяха нощите! Навън пееха щурци, неспокойно се търсеха в мрака. Луната светеше в малкия дървен прозорец, бялото петно на пода грееше като късче бяла човешка плът. И колко миризми!… Миришеше на гаснеща пепел в пещта, на билки, на кожи. Миришеше на мляко, на борови връхчета, на прегоряла мед. Тия миризми съвсем я замайваха, тя не можеше да заспи. Колко тясно й се струваше сега широкото ловджийско легло… Тя лежеше от-вита и гледаше малката бяла плът на пода. С каква неизмерима сила я привличаше… И сякаш след всеки миг ставаше все по-голяма и по-голяма. И нейната собствена малка и бледна плът в тия нощи бе гореща и неспокойна. Никога не бе имала толкова кръв, никога лака не бе шумяла в ушите й. Искаше й се да стане и да тръгне из топлата нощ — да върви през леса край малините, изпускащи топлината си, малините с алена кръв като нейната, с любов като нейната — тръпчива и сладка. Между черните дървета ще прелитат птици, събудени от лекия птичи сън — сън само от небе, облаци и мушици. Като звезди, паднали от небето, ще светят белите шапчици на гъбите. Светулчици ще я водят по глухите пътища, ще й показват тайните кътчета на сърцето й. И ще я зовят от дълбините на леса глухите призиви на елените.
На сутринта тя се събуди щастлива и решителна.
— Заведи ме на вира! — каза Ина. — На най-дълбокия и на най-синия вир. Искам да се окъпя…
Той седеше на брега и тя се къпеше пред очите му. Той гледаше с притаен дъх, не смееше да помръдне. Приличаше му в тоя миг на сините водни кончета с прозрачни крила, които се люлееха под клоните на върбите. Толкова бе лека и прозирна и в същото време бе толкова силна и истинска. Къпеше се щастлива като децата всред водните пръски и слънчевите отблясъци на слънцето. Смееше се щастливо и дръзко. Никога не се бе смяла така в живота си, никога така не бе ликувала…
Тя лежеше до него, облегнала бузата си на коравото му коляно. Пред погледа й се простираше топлата равнина, в дъното й синееха планините. Нищо по-неподвижно и по-вечно не бе виждала през живота си от тая гледка. Нищо не потрепваше в спокойното утро — ни лист, ни цветче. И въздухът бе неподвижен и плътен като изстиваща плазма. Времето бе спряло. И едва сега тя осъзна, че то никога не се бе движило и че се движеха всъщност само ге върху неговия спокоен и безстрастен екран. Това спокойствие и това чувство за вечност постепенно я завладя и измести от сърцето й всичко друго.
Най-сетне тя каза:
— Знаеш ли, Баян, нашите философи и мъдреци ужасно са сбъркали… Всъщност истината е много по-проста…
Той мълчеше.
— Твоите думи ме измъчват — изрече Баян най-сетне. — Тебе те разбирам, но никога не разбирам твоите думи…
— Не бива да те измъчват — отвърна тя. — Това, което ще ти кажа, е хубаво… Нашата съдба е запечатана завинаги във времето… И понеже то е вечно и неизменно, ние ще живеем в него винаги и всякога…
— На мене и днешният ден ми стига.
— Но и той ще бъде вечен — усмихна се тя. — Ето къде са се излъгали мъдреците, Баян… Понеже вече не могат да видят такава спокойна и топла равнина, те не могат да стигнат и до истината. Причината не пре-дизвиква следствие, Баян… Само по себе си това е абсурдно… Всъщност следствието се съдържа в причината… А това е велико… Или поне е достатъчно.
— За нас ли?
— Да, за нас! Но остави ме още малко да си помисля…
През нощта за пръв път заваля дъжд. Затропа с корави пръсти по покрива на хижата. Но Баян не стана да прибере кожите. Тоя дъжд би могъл да развали всички кожи по света, но той пак не би станал. Те лежаха и слушаха шума, който след всяка минута се усилваше все повече и повече. Скоро дъждът се превърна в истинска буря. Навън забучаха клоните на дърветата, блесна мълния и само миг след това мощно и страшно удари гръм. Ина потрепера и се сви до парещото му рамо. За пръв път в живота си тя слушаше шума на истински дъжд — неовладян, ненаправляван. Мълниите се усилиха, дъждът вече не потропваше, а шуртеше. И тоя древен и радостен шум сякаш изми и последните съмнения в душата й.
Сутринта тя се събуди първа и изтича при козите. Нищо лошо не се бе случило с тях, лежаха си все тъй кротко една до друга, с влажни от дъжда гърбове. Тя отвори дървената преграда, те скочиха веднага и се разпиляха из шубраците. Ина остана да ги гледа още дълго време, докато красивите им извити рога съвсем изчезнаха в храсталака.
— Трябваше да ги издоим — каза Баян.
Тя трепна и се обърна. Не беше чула кога се е приближил, умееше да ходи така безшумно, почти като горските зверове.
— Нима снощи не ги издои?
— Снощи ги забравихме. А това не е хубаво, млякото им ще прегори…
И понеже видя разтревоженото й лице, побърза да добави:
— Не е страшно, ей сега ще ги прибера…
— Баян, набери ми малини. Сънувала съм ги цяла нощ… Набери ми топли малини, искам да си направя истински сок.
Ина остана да го чака пред хижата. Сега равнината пред нея не бе така спокойна като предния ден, сега тя блестеше по-ярка и по-плътна. Нощният дъжд я бе измил, зеленината бе станала по-ярка и по-плътна, росата сияеше. Седеше неподвижна, не искаше за нищо да мисли… Важно е той да й донесе малини, важно е да не прегори млякото на козите. И нищо друго на тоя свят не е важно.
Внезапно тя чу някакъв шум — странно познат, смразяващо неприятен. И видя точно това, което очакваше да види — бяло, искрящо кълбо, което едва ли не заслепяваше погледа. Внезапно то се стопи, показа се Машината.
Ако се беше показал див звяр, надали би се слисала повече. Тя седеше като закована на мястото си, нямаше сили дори да се помръдне. Най-напред се появи Алек със своята смутена усмивка. На девойката се струваше, че се отскубва от някакъв дълбок сън, че постепенно идва на себе си. И изведнъж се събуди. Наистина Алек вървеше към нея със своето свежо и гладко като ябълка лице. След него бавно и малко намусено крачеше професор Хемниц. Всичко бе толкова просто, толкова истинско. Внезапно целият свят, в който сега живееше, се стопи като бялото искрящо кълбо, остана Машината.
— Алек! — възкликна тя зарадвано.
Алек отново се усмихна и подаде ръка. Колко странно бе това докосване на деликатната, мека ръка, колко неочаквано чувство предизвика у нея. Тя мигновено разбра за какво идват при нея.
— Как ме намери, Алек? — запита тя с променен глас.
— Всъщност аз те намерих — обади се Хемниц.
Ина се ръкува и с него.
— Ами естествено, професор Хемниц — отвърна тя сдържано. — Само вие можехте да се досетите къде съм и какво мога да търся…
— Не беше толкова лесно — призна си професорът. — Вече четвърти ден скитаме из тия безбрежни славянски пущинаци… Добре, че индикаторът откри силовото поле на твоята Машина…
Тя едва не прехапа език — как бе допуснала тая елементарна непредпазливост. Вълна от ярост нахлу в сърцето й — и към себе си, и към тях. Но се овладя, само погледна враждебно техните леки облекла, така противно изящни всред суровата природа наоколо.
— Ами заповядайте! — покани ги тя. — Това не е просто хижа… Това е княжески палат, ако нямате нищо против… Сега засега мога да ви предложа съсирено козе мляко…
Алек и Хемниц бързо се спогледаха.
— Не бива, Ина — каза колебливо младежът.
— Защо, Алек?…
Съвсем мъничко враждебност се пропука и бликна в гласа й, но Алек много добре я усети.
— Защото не бива да рискуваме — отвърна младежът. — Той всеки момент може да се върне…
— Вие го видяхте? — трепна тя.
— Да, видяхме го…
— Доста приличен момък! — подхвърли иронично професорът. — Аз мислех, че са по-дребни!…
— А аз мислех, че вие сте по-едър, професор Хемниц! — изрече сухо девойката. — Всички глупави малки студентки мислят така за своите професори… И обикновено се лъжат.
Внезапната атака не направи никакво впечатление на професора.
— Не е лошо казано! — отвърна той шеговито. — Обичам, когато ме критикуват…
— Аз не ви критикувам, професор Хемниц, аз просто ви оценявам…
— И какво оцени?
— Че сте недостоен за катедрата. Славяните не са дребни. Но едва тук разбрах, че вашата наука за тях е доста дребна.
Професор Хемниц изведнъж загуби хубавото си настроение. През всички епохи до неговата младите асистентки бяха говорили със своите професори на крайно коректен език. Пък и сега го обидиха не толкова думите, колкото дълбоката й искрена убеденост, която лъхаше от тях.
— Сега нямаме време за дискусии, Богомолова — каза той. — Нареждането е да се върнеш веднага!…
— А ако откажа?
— Как тъй ще откажеш? — сякаш не повярва на ушите си Алек. — Много добре знаеш какви ужасни последици може да има твоето лекомислено поведение…
— Аз не вярвам в тия престарели истории, Алек! Според мене всяко време в историята е реално и истинско… Щом това се е случило с мен, то е трябвало да се случи… И всички възможни негови последици са вече вписани в нашето време.
— Това не е според тебе, а според Хансен! — обади се малко нервно професорът.
— Какво, като е според Хансен?
— Неговата теория не е официално призната… Защото с нищо не е доказана…
— Ето ви сега един експеримент — изрече Ина спокойно.
Алек и Хемниц се спогледаха смаяно.
— Ина, ти май не си с ума си! — каза меко Алек. — Невъзможно е да се направи такъв експеримент… Той може да се окаже фатален… Никой не е в състояние да предвиди какво може да разруши в нашето време…