Академикът спа неспокойно, но все пак се събуди доста бодър и с добро настроение. Усещаше някаква тиха радост в себе си или някаква надежда, без да съзнава причината. Скоро пристигна Ирена с една нова служебна „Волга“, както винаги насърчително усмихната и оживена. Докато се настаняваха в хубавата удобна кола, тя каза:
— Аз често пътувам — повече служебно, разбира се. И винаги се радвам, когато напускам града. А вие, господин професоре?
— Аз ли?… А, не — аз съм един най-обикновен стаен фикус… Какъв фикус — кактус, исках да кажа. И то с изсушени бодли.
— Не бива да говорите лошо за себе си! — каза с укор Ирена. — Това ми е неприятно.
Скоро се измъкнаха от града. Денят бе свеж, сив и хладен, лятото все още се бавеше. Не се виждаше никакво небе, но като че ли то не бе покрито с облаци, а с полупрозирна пелена. Това придаваше някаква особена мекота и замисленост на ранния утринен пейзаж — тъмнозелени полета и още по-тъмни гребени на горички към хоризонта. Той усети как постепенно се натъжава — точно такава живееше природата и в най-далечните му спомени — тихи, умислени вечери, небе като синя, едва размътена вода на езеро, тъмни сенки, влажни далнини. И не само той — и Ирена беше някак необичайно мълчалива, не откъсваше поглед от страничното стъкло.
— Всъщност къде отиваме? — запита най-сетне академикът.
— В Хортобаги — каза тя. — Хортобаги е сърцето на унгарската пуста.
— А това какво е? — той посочи равнината.
— Това все още е нищо! А пустата е истинско зелено море.
— Виждате ми се малко тъжна.
— Тъжна ли? Не, в никакъв случай. Просто се наслаждавам на природата.
— Когато човек се наслаждава, никога не изглежда тъжен.
— Да, прав сте — каза тя. — Наслаждение не е вярната дума. Разбира се, че не се наслаждавам. Това дори е малко вулгарно. Може би се зареждам с нея, както се зареждат акумулаторите. Само че аз не се зареждам с енергия, а със спокойствие. Защото точно това ни липсва в града.
— Спокойствие? Та вие сте толкова жизнена, Ирена. Вашата истинска природа е движението, а не покоят.
— Може би — отвърна тихо младата жена. — И все пак животът в града е толкова уморителен. Може би защото не е естествен.
— Да, точно така! — отвърна академикът.
Те мълчаха и си почиваха до Хортобаги. И когато колата съвсем се загуби сред необятната зелена пустош, тя каза:
— Спрете, моля!…
Шофьорът извади колата на банкета, те слязоха. Тънката пелена на небето се бе разпокъсала, сега ниско над пустата се носеха едва-едва прозирни космати валма от облаци с провиснали краища, които в далечината едва докосваха повърхността. Духаше поривист вятър, който като че ли се усилваше от своя собствен бяг, тъй като по пътя му нямаше нищо, което да го спре и забави — ни възвишение, ни дърво, ни дори нищожно храстче, само безкрайна зелена равнина, опряна в далечния ръб на небето. Така, заобиколени от облаци и сенки, духани от ветровете, те приличаха на две едва забележими човечета, загубени сред сиви крачещи исполини. Академикът дълго стоя така, с нос, вдигнат срещу поривите на вятъра, в сивия си костюм, със смешната си ненужна сива шапка, обзет от вълнение, което приличаше на страх от бездна. Струваше му се, че изведнъж е попаднал в някакъв друг свят, с някакви други нереални измерения, огромни по мащаб, в който ураганите могат да го отвеят като мушици в безкрая. Те стояха дълго тъй, без да си кажат нито дума, най-сетне Ирена го запита високо, за да надвика вятъра:
— Харесва ли ви?
— Малко е страшно! — отвърна удивен академикът.
— Да, но пък хубаво — каза тя. — Всичко хубаво е малко страшно. И вижте каква трева, господин професоре. Всъщност това не е трева, а детелина, истинска детелина, каквато са пасли и конете на Атила.
Но академикът все тъй не сваляше носа си към бедната земя.
— Да, тука не бива да живеят хора!… Тука трябва да препускат само могъщи коне.
Наистина те бяха нагазили в море от детелина със сладкия дъх на мед, който дори ветровете не можеха да отнесат. Току-що бе нацъфтяла и всичко наоколо бе посипано с малки розови петънца като капчици от зората.
— Господин професоре, искате ли да ви намеря четирилистна детелина?
— За какво ми е?
— За щастие — отвърна тя. — Не може да няма поне една сред тоя океан. А вие се разходете малко, господин професоре, това е полезно за вас.
Академикът тръгна бавно през пустата, с все същото чувство на страх от бездна. Вървеше бавно, едва ли не опитваше всяка крачка с върха на обувките си, сякаш се движеше по слаб лед. Усещането за нереалност стана още по-силно, имаше чувство, че се е върнал с хиляди години назад в далечното време, когато светът е бил пресен като росата, която сега влажнеше жалките му обуща. Вятърът все тъй свистеше, облаците бавно крачеха. Той вървя много дълго и най-сетне се обърна, малко изплашен, като плувец, който иска да види колко далече е останала сушата. Нищо не се бе изменило, всичко изглеждаше все тъй гигантско и пусто, само роклята на Ирена бе цъфнала като един-единствен мак в далечината. По-нататък се виждаше лъскавият гръб на колата — като глупава консервена кутия в рая, помисли обидено той. Стига му толкова — да се връща. Дробовете му бяха пълни с въздух, ставите с приятна умора. Стига толкова.
Беше изминал половината път, когато макът изведнъж оживя. Тя се бе изправила, махаше ръце и нещо оживено викаше:
— Господин професоре… господин професоре!
Нямаше никакъв страх в гласа й. Навярно бе видяла някакъв охлюв или нещо от тоя род, тука друго животно нямаше къде да се скрие. Но като наближи още малко, той ясно дочу:
— Намерих!… Детелина намерих!
Отначало помисли, че се шегува, но после действително видя, че държи в ръката си стръкче четирилистна детелина. Нежните листенца трептяха на вятъра, той дори ги подръпна едно по едно, сякаш се страхуваше от измама. За пръв път в живота си виждаше истинска четирилистна детелина, дори му беше трудно да повярва на очите си.
— Това е щастието, господин професоре! — говореше младата жена. — Вас ви чака голямо щастие!
— Глупости, щастието е ваше, вие намерихте детелината! — отвърна едва ли не обидено академикът.
— Не е вярно! — възкликна тя. — Аз го търсих заради вас, значи късметът е ваш.
Тоя се усмихна неволно:
— Много лесно се отказвате от щастието, мила Ирена. Вие сте млада, то ви е…
— Не, не, господин професоре, аз имам всичко, което ми е необходимо.
— А пък аз съм по-добре и от вас — каза професорът. — На мен вече нищо не ми е необходимо.
— Не бива да говорите така, господин професоре. Дори да е истина! — отвърна тя огорчена. — Много ви моля, вземете тая детелина. Имам лошо предчувствие, ако не я вземете.
В крайна сметка той се принуди да вземе детелината. Положи я грижливо между листовете на джобното си тефтерче, пъхна тефтерчето в джоба си. Ирена едва сега се успокои.
— Ето това е! — каза доволно тя. — Дори да не е вярно, какво пречи да си я вземете?… Поне ще имате един спомен от Унгария.
— Ще имам спомен от вас — отвърна той. — Невероятен спомен. Защото за пръв път виждам жена да се отказва от своето щастие. И то заради някакъв си стар, уморен човек.
— Ами вие не разбирате! — възкликна тя умолително. — Щастието наистина беше ваше. Човек може да излъже себе си, да излъже друг. Но няма как да излъже съдбата. Та съдбата затова е съдба.
Скоро те тръгнаха. Вятърът все тъй нагъваше безкрайното зелено море и там, където се образуваха невидимите вълни, тревата изведнъж добиваше много по-ясен цвят. Бе все така пусто, разпокъсаните облаци пред тях сега се вдигаха като изпарения към небето. И в един миг сякаш всичко се разруши — срещу тях се зададе раздрънкан и неугледен камион, като бляскаше със стъклата си.
Пристигнаха в Егер към обяд. Тънката облачна пелена се бе разтворила в небето, старият град блестеше от слънце. Настаниха се в хотела и веднага слязоха да обядват. Академикът се учуди колко леко го носеха краката му. И тая лекота сякаш идваше отвътре, от препълнените му с въздух дробове. Ирена вече го чакаше — тая странна жена като че ли не приличаше на никоя друга. Кога намираше време да се погрижи за всичко, включително и за тоалета си, той не разбираше. Сега нещо добро и шеговито проблясваше в очите й.
— Господин професоре, вие май че не вярвате в чудеса — каза тя. — И затова не вярвате и на детелината!
— А според вас какво значи чудо — запита той. — Нещо невероятно и свръхестествено?
— А защо не? Нима природата не е свръхестествена?
— Самото й име подсказва, че е най-естественото от всички естествени неща.
— Дори да е така! И все пак не може без чудеса, господин професоре, както не може и без надежди.
— А аз мога и без надежди, и без чудеса.
— Не, не вярвам! — отвърна тя. — Кажете ми, твърдо и безпрекословно ли вярвате, че някой ден ще умрете?
— А как иначе? — учуди се той.
— Съмнявам се! Вие естествено знаете, че ще умрете… И все пак не вярвате, в дъното на душата си, искам да кажа. Никой не вярва. Пък и аз не вярвам. Как така изведнъж светът ще остане без мен? Това абсолютно не е възможно! — завърши тя със съвсем сериозен глас.
Той едва забележимо се усмихна.
— Що се отнася до вас — непременно сте права. И на мен ми е трудно да си представя светът без вас.
— Аз не се шегувам.
— Знам — каза той.
В тоя миг дойде келнерът и им поднесе листа. Ирена веднага пъхна носа си в неговите гланцирани страници, може би беше мъничко късогледа.
— Наистина ли имате това — попита тя едва ли не възбудено. — Супа от опашки на раци?
— Да, госпожо! — отвърна с достойнство келнерът.
— По холандски?
— Да, госпожо.
— И вие твърдите, че на света не стават чудеса? — обърна се тя към академика. — Има чудеса, разбира се!
Късно следобед те разгледаха старините на града. Но оживлението на Ирена да му разкаже хубавите стари легенди, свързани още с борбата срещу турските нашественици, не срещна кой знае какво съчувствие. Академикът слушаше невнимателно, погледът му се рееше в далечината, където нямаше нищо освен няколко бели крави на едри черни петна. Кравите си пасяха спокойно и делово и това му се струваше много по-интересно от крепостните стени, по които преди много векове бе дрънчало оръжието. Доста отдавна тон бе загубил всякакъв интерес към вещите, които, го окръжаваха, дори към красивите и изящни вещи. Топа бяха вече неща от друг свят, от който бавно се оттегляше. Той инстинктивно чувствуваше, че трябва Да скъса всички връзки с тях, ако иска да изчезне без болка.
— На вас май че не ви е интересно — обади се най-сетне огорчено Ирена.
— Не ми е интересно! — призна си той.
— Ами тогава да отидем да вечеряме.
Вечеряха в една от старинните винарски изби па града. Вътре беше много хладно, миришеше силно на бъчви, оцет и стеаринови свещи, които мигаха с бледа светлина в полумрака на помещението. Първото нещо, което видяха, бе някакъв исполин с бял колосан нагръдник под коприната на реверите и с още по-бяла коса. Както трябваше да се очаква, в ръката си държеше голям стакан с тъмно вино, което тъкмо оглеждаше на слабата светлина. Още трима души имаше на масата, старинна и яка като самия него, но те просто не се забелязваха.
— Това е лорд Уелч — каза тихо Ирена.
— Кой Уелч, философът?
— Той същият… Казват, че пиел по половин бъчва на ден.
Тъкмо се готвеха да подминат масата, и от нея стана някакъв невзрачен млад човек с оредели зъби.
— Ако искате, заповядайте на нашата маса — покани ги той. — Тъкмо ще си правим компания.
Ирена погледна колебливо към академика — предложението явно не я въодушеви.
— Нямам нищо против — отвърна Урумов. Уелч си е Уелч…
Те тръгнаха към масата, Ирена запита тихо на унгарски:
— Вярно ли е, че налита?
— Като носорог — отвърна нехайно младежът с лошите зъби.
— Затова ли ме покани?… За да му завъртя тука някои плесник?
— Ако го направиш — роб ще ти стана! — заяви въодушевено младежът. — За цял живот!
Когато ги представиха, Уелч стана прав, леко изпъчил мощните си гърди. Изглеждаше напомпан като автомобилна гума, главно със самочувствие. Това не подхождаше много на титлата му, освен ако я бе получил съвсем наскоро. Другият от възрастните мъже се оказа някакъв световен нумизматик, швед по народност. Тая професия му подхождаше, мършавият му профил като че ли бе изрязан върху стара римска монета.
— Знаете ли, госпожо, че приличате ужасно на третата ми жена — каза Уелч, като оглеждаше доста безцеремонно Ирена.
— Чудесно! — отвърна Ирена. — Да се смятам ли в безопасност?
— Напълно! — каза философът с известна горчивина. — Тя беше испанка. И се разделихме, когато счупи в главата ми една китайска фарфорова ваза от деветия век.
— А главата ви? — полюбопитствува нумизматикът.
— Главата — нищо! Но вазата струваше няколко хиляди лири, честна дума ви казвам. А стана просто на прах.
— Това се казва глава! — измърмори с уважение нумизматикът.
— А вашият рекорд какъв е?
Нумизматикът се замисли.
— Преди двайсет години на киевската аерогара — каза той. — Пробих с главата си стъклената врата на бюфета.
— Никак не е лошо! — кимна съчувствено Уелч. — Руската водка е много опасно питие, особено ако не си свикнал с нея.
— Да, направо я подцених — съгласи се нумизматикът.
И за да не стане някаква грешка, двете светила сега смучеха „бича кръв“, силно, тъмно вино, малко сладко на вкус, като че ли специално създадено за студенокръвни северняци. Ядоха млади петлета с гарнитура от задушени картофи, поляха ги изобилно с виното, разговорът се повиши с цяла октава. След премеждието си с токайското вино академикът пиеше много внимателно, опитваше само по глътка. Но и това не се оказа съвсем безопасно, той неусетно се вмъкна в общия разговор.
— Господин Уелч, скоро четох вашата последна книга „Интуиция и познание“.
— Да, да! — засмя се философът. — Знам какво ще ми кажете — субективизъм!
— Ами няма да ви го кажа, щом си го знаете… Но книгата ви е интересна и остроумна.
— Приятно ми е да го чуя от вас… Вие марксист ли сте?
— Нямам нададен диплом… Но мисля, че…
— Да, ясно!… А какво не й харесвате?
— Как да ви кажа — запъна се леко академикът. — Вие май сте забравили да обясните какво всъщност е интуиция.
— Това никой не може да обясни — отвърна с достойнство философът. — Но, общо взето, означава усет към истина.
— А имахте ли тоя усет, когато се оженихте за испанката?
— Да, разбира се! И си бях застраховал вазата.
— Поздравявам ви! — каза академикът. — Тогава имате право да боравите с това понятие.
Към единайсет часа нумизматикът бе станал прав и държеше някакъв неразбран тост за монетите като средство за дружба и братство между народите. Уелч бе преминал на коняк и го гълташе на такива леки и спокойни глътки, сякаш все още пиеше вино. Някъде по залите свиреше оркестър, а цигареният дим бе станал толкова гъст, че дори свещите започнаха да мигат. Бичата кръв се бе оказала по-опасна от токайското, академикът усещаше, че трябва веднага да стане.
— Ирена, не е ли по-хубаво да си вървим? — запита той неуверено.
— Да, разбира се. Макар че тоя път, господин професоре, вие май добре се забавлявахте.
— Така ли ви се стори?
— Поне така ми се иска да бъде.
— Ами вие наистина сте прекалено добра — каза академикът. — Аз просто бях забравил, че има и такива хора по земята.
След малко те се измъкнаха почти незабелязано от развеселената компания. Но обратният път беше много по-труден — трябваше да изкачи няколко десетки стъпала едва ли не с обувки от скафандър — така тежеха краката му. Когато най-сетне излязоха на тъмната ветровита улица, той безпомощно се облегна на стената. Ирена го погледна загрижено.
— Лошо ли ви е?
— Не е от виното — отвърна той задъхано. — От старостта е…
— Може би малко прекалихме?
— Малко ли? Та аз тука съвършено се пропих.
— Мога ли да ви хвана под ръка? — запита Ирена. — Така по-лесно ще стигнем.
Тя го хвана подръка и го поведе като дете по тъмната улица. Все тъй духаше вятър, упорит н прохладен, но той не усещаше нищо, освен силната топла ръка и от време на време докосването на коравото й бедро до крака си. Това внезапно усещане като че ли го зашемети по-силно от виното. Съвсем, съвсем беше забравил какво значи докосването на топла женска ръка. Тоя спомен се бе заличил дори от паметта му — така дълго и така упорито го бе пъдил. Но сега виното сякаш бе разхлабило всички вътрешни връзки, той вече не можеше да се контролира. Чувствуваше се развълнуван и подтиснат в същото време, искаше да измъкне ръката си, а нямаше сили. След това се отпусна и се остави да бъде воден все тъй леко зашеметен от виното и вълнението, от горчивото усещане за безвъзвратност.