Но да мисли за друго, за каквото и да е. Тая сутрин бе помолил жена си да му купи летни обувки, все едно какви, но да бъдат с някакви дупки и да не запарват краката. Наталия му бе отговорила, че един академик не може да носи каквито и да е летни обувки. Все пак тя излезе на пазара и се върна оттам, както винаги, намръщена и ядосана. Каза му, че летните обувки в магазините са достойни само за зарзаватчии и келнери от откритите бирарии. Толкова скъпи? — пошегува се той. Но тя не разбра шегата и продължи да мърмори. Като ходи всяка година по какви ли не конгреси и симпозиуми, защо не си купува поне тия дребни вещи, които му са потребни. Ето, няма нито едни свестни копчета за ръкавели. Няма нито една хубава бяла риза за официални приеми. Няма… Той благоразумно мълчеше. А можеше да й отвърне нещо. Можеше да й каже например, че като ходи в чужбина, харчи цялата си валута за разни козметики, помади и биокремове, от тия, които си купува Жаклин Кенеди… Можеше, но си мълчеше…
Той се поусмихна и погледна към леглото й. Мракът в стаята сякаш се бе просветлил, сега виждаше много по-ясно. Жена му спеше, както винаги, по гръб, с отвити рамене. Бе привързала силно главата си през челото с тюлено шалче, правеше го понякога, когато имаше мигрена. Спеше винаги много тихо, никога не чуваше дори дишането й. Скоро очите му свикнаха съвсем с тъмнината, той вече виждаше нейния красив профил, с малко едър нос и строго изрязани устни — силна и властна както в живота, така и в съня. Лежеше съвсем бездиханна, бледа и неподвижна като статуя, целият й вид като че ли излъчваше стаена вечност. Понякога той се учудваше сутрин на бледостта й, сякаш нямаше капка кръв в нейните обезцветени, невидими вени. Бледи, почти бели бяха и едро изрязаните й устни. Но след четвърт час, като поработеше малко пред огледалото с четчици и бои, видът и отново ставаше съвсем нормален.
Той въздъхна и затвори очи. И изведнъж го обзе някаква непонятна тревога, толкова тягостна, че съвсем се разсъни. Обърна се и отново погледна към леглото й — нищо, спеше си, както винаги. Но тревогата не затихваше, даже повече се усили. Мисълта беше съвсем нелепа, но какво от това? Беше толкова лесно да се опровергае. Лесно, но глупаво. Той лежа още няколко минути, като се бореше със себе си, после стана и тихичко се промъкна до леглото й. Ставаше смешен, разбира се, ето сега ще отвори своите едри порцеланови очи и ще му изръмжи нещо сърдито с дълбокия си плътен глас на лъвица. Навярно всички жени по света стават непоносими и зли, когато някой посегне на съня им. Някой чужд — помисли той внезапно. Не собствените им деца например, не бебетата, които реват нощем, не синовете им, които се връщат пияни призори, и не дъщерите им, които се прибират разплакани и с изподрани блузки. Притаил дъх, той докосна челото й едва ли не с пигмента на мършавите си пръсти. Сърцето му мигновено се вледени. Тя беше мъртва. Тогава се опита да намери пулса и. Какви глупости прави, тя беше мъртва от часове може би, мъртва, мъртва, мъртва.
Краката му омекнаха изведнъж, той приседна на табуретката. После не можеше да си припомни колко време е стоял тъй — минути ли, часове ли? Като че ли бе изчезнал безпаметен за света. Най-страшното беше, че в сърцето му нямаше нищо — ни болка, ни тъга, ни мъка. Ни дори най-обикновена човешка жал. Приличаше в тия минути на празно, прекършено чучело, в което нямаше нищо освен суха, безчувствена слама.
Най-сетне се посъвзе. Първото живо чувство, което изпита, бе ужасът. Но скоро то изчезна така внезапно, както се бе появило. Беше виждал много трупове през живота си, това не можеше да го уплаши. Но нямаше сили и да помръдне от мястото си, бе така безпомощен и празен. Имаше само едно усещане в него — за безпределна и мъчителна самота. Разбираше само, че трябва да се махне оттук, да извика някого — някой друг човек, какъвто и да е той, само да не бъде сам със смъртта, която все още присъствуваше някъде тук, наоколо. Като напрегна цялата си воля, той се повдигна от неустойчивата табуретка и запали лампата, която блесна ослепително в млечния глобус. Не се обърна назад, за да я види — истинска, в светлината. Тая мисъл го изпълваше с ужас. Вървеше напред като сляп, като палеше лампите по пътя си, една по една, докато ги запали всичките. После седна отново край бюрото си, притегли телефона и спря безпомощен.
Вече нямаше никакви приятели, никакви близки на тоя свят. Повечето бяха измрели, а старостта бе разнищила връзките и с последните живи. Старостта не обича да вижда себе си, угасналите си очи, вдървената си походка. Тя винаги е много самотна, освен ако не намери нещо в себе си. Той дори нямаше тефтерче с телефонни номера, не търсеше вече никого, макар че него все още го търсеха. Освен да извика, разбира се, но… но не е ли несправедливо, не е ли малко жестоко? Та Сашо е все още момче, защо трябва да гледа чужди трупове?
Той преглътна сухо и започна да набира номера. Нямаше никаква надежда да събуди някого там по това време, но въртеше безпомощно шайбата. Телефонът даде свободно, той чакаше, като придържаше едва-едва с обезсилената си ръка слушалката до ухото. И изведнъж чу сънлив мъжки глас.
— Кой е?
— Сашо, ти ли си? — попита академикът.
Младежът оттатък не позна гласа, толкова той бе станал неузнаваем.
— Аз съм… Кой се обажда?
— Вуйчо ти — отвърна той.
— А, ти ли си? — Гласът на младежа оттатък му се стори зарадван. — Да не е станало нещо?
— Да, стана — отвърна академикът. — Почина вуйна ти…
Нещо щракна, сякаш му бяха затворили слушалката. Но след миг отново долетя гласът, тоя път доста стреснат:
— Какво приказваш?… Кога почина? От какво?
— Не знам… Навярно инфаркт… Сашо, прощавай, трябва да дойдеш веднага у дома.
— Разбира се, ще дойда! — отвърна с готовност младежът.
— Как те събудих? Нали телефонът е в хола?
— Имам контакт и в моята стая… Пък бях поръчал да ме събудят сутринта.
— Трябва да ставаш рано?
— Не, не мисли за това… Да събудя ли мама?
Академикът замълча. Той все още се плашеше от прекалено любопитната си сестра.
— Не е нужно сега… Защо да я будим, тя нищо не може да ни помогне. Но ти вземи едно такси и ела.
Академикът затвори телефона. Отново го обзе непоносимото чувство на празнота. Искаше да има болка, а нямаше. Искаше да има жал, а нямаше. А това беше по-мъчително от болката и страданието. Искаше да има някакъв шум или поне някакво малко движение, та макар и от махалото на престарелия стенен часовник, който не работеше от години. Но всичко около него бе безжизнено като безжалостната светлина на лампата.
Искаше му се да вземе отново телефона, да потърси някого. Нужен му бе някакъв човешки глас. Но сега дори улицата мълчеше, не се чуваше никакъв звук, сякаш бе попаднал сред пустоша на звездите. Или сякаш съвсем внезапно бе оглушал. Той дори несъзнателно се докосна до слепоочието си, косата леко прошумя под пръстите му. И в ток миг погледът му попадна на пишещата машина, избутана малко встрани. На нея имаше празен бял лист само с една-единствена дума „възвание“ с главни букви и широка разредка. Той някак механично си помисли, че изобщо бе забравил за това възвание. После мислите му сякаш се посгъстиха, в отпадналото съзнание се появи някаква фраза, все още далечна и смътна. И без да съзнава какво прави, придърпа машината към себе си. Фразата бавно се оформи. „Живеем в бурно и преломно време, в което се решават за векове съдбините на човечеството…“
Ясните металически звуци от ударите на буквите, толкова познати и близки, му подействуваха като кислород при задушаване. Той си пое дъх и продължи: „Силите на прогреса и силите на мрака са се вплели в борба на живот и смърт“. Нататък като че ли бе по-лесно. Той писа тъй, докато навън се позвъни. Беше неговият племенник, все още задъхан от изкачването по стълбите. Личеше си, че се е облякъл набързо, гладкото му лице, винаги малко насмешливо, сега изглеждаше някак неестествено стреснато и уплашено. Той се огледа и запита учудено:
— Кой тракаше на машината?
Вуйчо му сякаш не го чу. Само притвори вратата и каза естествено и спокойно:
— Искаш ли да видиш вуйна си?
Не, не искаше. Но нима можеше да му го каже? Не обичаше да се среща с нея, особено насаме, дори когато беше жива. Тя беше винаги много любезна с него, дори ласкава, но именно това го плашеше и подтискаше. Една истинска вуйна се държи много по-майчински.
— Добре — каза той и потегли към спалнята.
Вуйчо му остана в хола със сухото си невъзмутимо лице. Походката на младежа му се стори в тоя миг много лека, почти безгрижна. И фигурата му бе много лека и малко суха, приличаше в това отношение на него, а не на баща си. Само тоя насмешлив израз на лицето, почти маска, бе взел от покойния си баща, гуляйджията, който също бе починал от инфаркт при доста съмнителни обстоятелства. Академикът се обърна и отново влезе в кабинета си. Изпитваше странното чувство, че след малко младежът ОТНОВО ще се появи и ще каже весело: „Вуйчо, какви глупости приказваш, вуйна беше само припаднала“. И наистина Сашо скоро се върна, но лицето му сега изглеждаше съвсем разстроено.
— Напълно се е вкочанила! — каза той. — Умряла е най-малко преди два часа.
Преди да се прехвърли във факултета по биология, той бе следвал два семестъра медицина.
— Да, както е спала — отвърна старият.
Сашо мълчаливо поклати глава. Лицето му бавно възвърна цвета си, очите му се оживиха. Той приседна на диванчето и добави:
— Вуйчо, то се знае, никоя смърт не е хубава, но нейната е била поне лека. Тя нищо не е усетила, просто е заспала завинаги.
Макар и печален, тонът му беше някак лек, като момчешката му походка. „Така не се говори за смърт! — мислеше академикът потиснат. — Всяка смърт е ужасна, за смърт просто не бива да се говори“.
— Как се чувствуваше тая вечер? — попита младежът.
— Нищо, обикновено.
— И какво вечеря?
Какво е вечеряла? Те никога не вечеряха заедно. Но като влезе тая вечер случайно в кухнята, видя, че си беше приготвила ягоди, леко посипани със захар. И лицето й беше намазано с крем от ягоди, приличаше в тоя миг на одрана. Като го чу, тя трепна и се обърна към прозореца. Знаеше, че не обича да я гледа така, затова побърза да се върне назад.
— Не знам — отвърна той.
— Повиках лекар — каза младежът. — Чакам го всеки момент.
И наистина лекарят дойде след десетина минути. Беше млад човек в болнична манта, на гърдите му висеше стетоскоп, сякаш се готвеше да съживи с него мъртвата. Държеше се прекалено почтително, почти на пръсти, но очите му бързо обходиха обстановката. На сутринта жена му щеше да го разпита най-подробно, включително и за цвета на пердетата, той трябваше да знае какво Да й отговори. Тя винаги живо се интересуваше как живеят известните хора. Лекарят зададе малко разсеяно няколко предварителни въпроса, после отиде в спалнята.
Докато го чакаха в кабинета, Сашо взе машинално някакво чуждо списание и все тъй машинално започна да го разлиства. Умът му очевидно бе някъде другаде, навярно в спалнята.
— Има статия от Мидуей — каза внезапно вуйчо му.
— Да, знам я — отвърна младежът. — Според мен ти си отишъл по-далече…
Старият не отговори. Стори му се грозно, че така внезапно се бе разбъбрал, докато жена му лежеше мъртва оттатък. Той стана от мястото си и отиде до отворения прозорец. Тилът му беше много мършав, небрежно подстриган, едното му рамо висеше по-ниско от другото. И в ума на младежа се въртяха някакви подобни мисли. Всъщност вуйчо му беше ли усетил смъртта? Или чисто и просто още не си даваше сметка. Виждаше му се съвсем безчувствен — или още по-зле — напълно равнодушен. Само колко старателно чаткаше преди малко на пишещата машина, освен ако е имал някаква звукова халюцинация. Но машината беше на мястото си, листът хартия — също. Това му се струваше невероятно, извън ума му. Освен ако е мръднал малко от тая неочаквана и неестествена смърт. Неговата собствена майка и досега изглеждаше малко смахната след смъртта на мъжа си. А на всичко отгоре вуйчо му бе много деликатен човек, в това напълно бе сигурен. А не може един деликатен човек да не бъде чувствителен. Той с тягостно чувство пропъди тия мисли от ума си. Беше привързан към вуйчо си, сега би трябвало да се чувствува облекчен, че не страда.
След малко влезе лекарят. Стетоскопът все тъй висеше на гърдите му, но сега поне бе пъхнал в джоба си бялата шапчица. Изглеждаше все тъй крайно внимателен и почтителен.
— Жена ви боледуваше ли от сърце?
— Не, никога — отвърна академикът. — От нищо. Дори от сливици… Тя беше изключително здрав човек… Като канара — изтърва се внезапно от езика му.
„Да, наистина като канара!“ — помисли младежът. Като гранитна канара край морето, заоблена от морските вълни в течение на милиони години. От нея наистина лъхаше нещо вечно, като от някаква жива, неостаряваща мумия.
— Главата й беше здраво превързана с кърпа. — Може би е имала високо кръвно налягане?
Академикът мълчеше затруднен.
— Не знам! — отвърна той неловко. Може би… Но тя беше малко особен човек, никога от нищо не се оплакваше… Особено пък от здравето си…
Това беше наистина така. Веднъж бе лежала цяла седмица, бяла като платно, без да каже нито една дума. Той само можеше да се досеща какво се е случило.
— Така или иначе, починала е от инфаркт — каза лекарят. — Ако желаете, можем да направим аутопсия.
— Не, не! — възкликна едва ли не уплашено академикът. — Не е нужно.
Наистина в тоя миг му се стори истинско светотатство мисълта да се разруши по някакъв начин съвършенството на нейната фигура.
— Добре, ако разрешите ще седна да напиша смъртния акт — каза лекарят.
— Моля.
Когато най-после си отиде и линейката отбръмча в пустотата на нощта, младежът каза:
— Вуйчо, мисля да те заведа на вилата… Утре тука ще бъде лудница.
— И да я оставим сама? — попита с укор академикът.
„Та точно сега надали някой ще я открадне“ — помисли с досада младежът. Съвсем не очакваше от един учен такова религиозно суеверие.
— Не, ще доведа майка ми… Бъди спокоен, тя всичко ще уреди. И без това ти само ще пречиш тук.
— Не! — каза академикът.
Но след половин час все пак успя да го убеди. Неговият престарял форд таунус беше паркиран наблизо, в една от глухите улички. Сашо бе возил с него чичо си не веднъж и не два пъти, носеше винаги в себе си резервните ключове. Скоро колата пърпореше меко с недопомпаните си гуми по шосето за Княжево. Нейният истински стопанин бе вуйна му и тя се грижеше за нея толкова немарливо, колкото взискателна бе към себе си. Пък и рядко я ползуваше, бе потънала в прахоляци и птичи курешки, така че Сашо се принуди да спре насред пътя и да изтрие с лакът част от предното стъкло. Вилата им беше в подножието на Витоша, не много голяма, по удобно мебелирана. Имаше водопровод със собствен каптаж, баня и няколко много хубави картини от Данаил Дечев, неизвестни за специалисти. Но колкото повече старееше, академикът по-рядко ходеше там, Сред буйната зеленина, сред жужукането на пчелите, сред непрекъснатото чирикане на птиците той се чувствуваше неспокоен и тъжен, не можеше да се съсредоточи, работата не му спореше. Много по-често ходеше там жена му, стоеше по няколко дни. Всъщност вилата бе нейно дело, беше я построила в една от гънките на самата Витоша. Това бе станало в краткия промеждутък между атомната и водородната бомба. Тогава в нейните кръгове всеки ден се шушукаше за война и тя бе решила да вземе някакви мерки. Но когато се бе появила и водородната, тя разбра, че е паднала в собствения си капан. Нямаше спасение от кошмара, трябваше да се примири. И все пак не се примири съвсем, след време купи от едно посолство форд таунуса, и то на прилична цена. Много внимателно следеше събитията, готова да офейка при всяка по-сериозна заплаха. И наистина при Карибската криза под разни хитри и деликатни предлози тя замъкна мъжа си чак в Нареченските бани. И, разбира се, отегчи се безкрайно там, докосваше се до всяка вещ едва ли не с отвращение, а на баните изобщо не отиде, въпреки че ги бе използувала за предлог.