— Да, естествено, докато съм все още директор! — засмя се неочаквано Урумов.
Скорчев нищо не отвърна — може би и тоя път бе улучил. Пък и сигурно е прав да мисли така, веднъж като се завърти шайбата, всичко може да се случи. Когато той се върна на мястото си, заместникът му смутено стана.
— Довиждане, другарю Урумов. Страхувам се, че излишно ви разтревожих.
— Ни най-малко! — усмихна се Урумов. — На тая възраст какво повече може да загуби човек?
Скорчев кимна и излезе, панталоните се усукваха около кривите му крака. Академикът тръгна отново из кабинета си. Брожение! Само тая дума не бе очаквал да чуе! Не се чувствуваше ни обиден, ни огорчен, само учуден. През десетилетията, които бяха изминали, никой не бе оспорил неговата власт. Нито се бе усъмнил в нея. И старшинството, и авторитетът му бяха неоспорими, делото — повече от внушително. Справедливо или не — ползуваше се с името на световен учен, беше действителен член на няколко академии. И изведнъж при първия малък повод — брожение! Дали Скорчев не преувеличаваше цялата работа?
Урумов се опита да попрегледа отчета, но работата му не спореше. И все пак напредваше бавно. Както винаги, всичко беше наред освен лабораторията може би. Това му се видя странно. Началникът на лабораторията беше един от най-спокойните и най-работливите в института. Ако неговата работа изостава — каква друга можеше да бъде наред? И изведнъж си даде сметка, че всъщност не познава своите хора. За него те по-скоро бяха символи на работата, която вършеха. Ето — затова се получават изненади. Чувства, страсти, амбиции — всичко това навярно мъждукаше или дори искреше под покрива на института, без да го подозира. Той пъхна ръце в джобовете на сакото си и потегли към лабораторията.
Като чу тихите стъпки по линолеума, Аврамов малко учудено го погледна. Изглеждаше доста невзрачен. Сухото, аскетично лице не подхождаше никак на мускулестата му фигура. Но затова пък главата му бе отлично скулптирана, особено дълбоко вдлъбнатите плоскости на двете му слепоочия. Той се обърна на кръглото си винтово столче, лицето му не изглеждаше никак гузно.
— Как е? — попита Урумов и приседна близо до него.
— Добре — отговори той кратко.
На всичко отгоре в гласа му като че ли се усещаха нотки на самочувствие.
— Не се съмнявам, че е добре — отвърна Урумов, — но не личи от отчета.
— От отчета ли? — попита разсеяно Аврамов. Явно, че умът му беше някъде другаде. — Да, разбира се. Но това е една формалност, тия отчети никой не ги чете.
— И аз ли? — усмихна се Урумов.
— А на вас най-малко би ви подхождало. Важното е какво всъщност се върши в тая лаборатория. Той се замисли за момент, после добави без тон на съжаление: — И все пак аз съм малко виновен пред вае.
— Тъй ли?
— Може би трябваше да ви кажа по-рано! — продължи Аврамов и академикът съвсем ясно усета скритото вълнение в гласа му, — Но на мен ми се струва, че стигнах до нещо важно, другарю Урумов. По свой самостоятелен път и то до нещо, което ще бъде от полза за вашата работа.
Академикът го погледна внимателно. По свой път — това никак не беше лошо.
— По кой проблем?
— По въпроса за катализаторите при обмяната на веществата. На нивото на клетката и клетъчното ядро.
— Да, интересно… И докъде стигнахте?
— Аз се натъкнах на тоя проблем малко случайно, в хода на вашите опити. Но не се решавах да ви кажа, страхувах се да не избързам. Вие знаете, тия неща, докато не се докажат, могат да изглеждат и абсурдни.
— Много добре знам! — кимна Урумов, учуден от странното съвпадение на проблемите. — Разбира се, вие имате моралното право да завършите сам опитите си. Това се казва право на авторство, макар че, изглежда, у нас не му обръщат внимание.
— Не, не за това! — възкликна живо Аврамов. — Всъщност аз имах нужда от вашата помощ. Но се страхувах да не стана смешен. Както ще разберете, работата е малко особена.
Урумов имаше чувството, че ръцете на неговия помощник се изпотиха от притеснение, той пи обърса в бялата си манта и без туй не съвсем безукорно чиста.
— Ами разкажете тогава… Ще се опитам да помогна, без да застраша авторството ви.
И Аврамов започна, доста възбудено при това. Колкото повече говореше, толкова повече растеше това вътрешно възбуждение, двете панички на слепоочията му започнаха да пулсират като живи. Академикът слушаше мълчаливо, лицето му не изразяваше нищо. Но колкото повече слушаше, толкова повече растеше в сърцето му притеснението и мъката. Той знаеше много добре, че трябва да каже своето мнение. И точно от това се страхуваше. Най-сетне Аврамов свърши и го погледна с такава няма надежда, че академикът изтръпна.
— От колко време работите върху тоя проблем? — запита той меко.
— Около една година.
— Но това е колосална работа! Как сте успели?
— Да, разбирам ви — отвърна Аврамов малко унило. — Но аз вършех основната част от моите опити в извънработно време?
— Защо в извънработно време?
— За да не страда моята текуща работа… И вашите опити.
Урумов не отговори. Текущата работа бе пострадала очевидно. Но не в това се състоеше бедата. Откъде да почне, ето там е въпросът. Освен да му каже всичко направо, както си е.
— Съжалявам, колега, но трябва да ви разочаровам! — започна той най-сетне.
— Да ме разочаровате? — погледна го недоверчиво Аврамов.
— Там е цялата работа, че това, което с такъв труд сте открили, е вече открито. Вие не ползвате английски, това е бедата. А това научно съобщение бе направено в Щатите още преди половин година.
Аврамов силно пребледня.
— Не може да бъде! — каза той поразен.
— Неприятно наистина! — съгласи се Урумов. — И все пак това, до което сте стигнали, ви прави чест. Искрено ви казвам — просто съм смаян. Знаете ли къде са извършени тия опити? В Йелския университет. Той има може би най-великолепната лаборатория на света, с най-съвършената апаратура.
Но Аврамов сякаш не го чу.
— Толкова труд! — прошепна той едва доловимо. Това си беше наистина драма — академикът много добре го съзнаваше. Толкова труд, толкова усилия, толкова надежди! И накрая едно абсолютно нищо.
— Какво да се прави, и друг път са се случвали подобни работи. И все пак имате много сериозна утеха, честна дума ви казвам. Там с тоя проблем са се занимавали цял щаб световноизвестни учени. Похарчили са милиони долари. А вие сте извършили всичко сам.
— Или може би вие не ми вярвате? — трепна внезапно Аврамов.
— В какъв смисъл?
— Може би смятате, че съм си присвоил техните изводи?
— Глупости! — измърмори академикът. — За да направите смешен института и себе си?
Аврамов бръкна нервно в едно чекмедже и извади оттам куп тетрадки.
— Ето ви моите записки! — каза той. — Водил съм ги подробно по дати. Много ви моля да ги прегледате. Може да ви хрумне някаква полезна идея.
В гласа му се усещаха умолителни нотки, беше му навярно много мъчно да се помири с мисълта, че трудът му е отишъл съвсем напусто.
— Добре — кимна академикът.
След малко те излязоха заедно за обедната почивка. Като свали мантата, академикът видя костюма му може би за пръв път през последните няколко години. Беше съвсем износен костюм и ризата, и вратовръзката му отдавна бяха загубили истинския си цвят. Целият му вид беше доста ергенски, всичко в него изглеждаше износено и похабено, включително и обувките, които, кой знае откога, не бяха видели ни боя, ни четка. Дали пък наистина не е ерген? Виждаше му се невероятно. Колкото и да беше странно, никога не се беше запитвал женен ли е, или не един от най-близките му помощници. Никога не беше седял с него край маса. Може би това беше чисто урумовска черта — да живеят затворени в кръга на своята работа, да не смесват никога работата с дружбата или приятелството. И неговият собствен баща нямаше никакви приятели между лекарите и дори странеше упорито от тях.
— Извинете — каза предпазливо Урумов, имате ли деца?
Така въпросът му имаше много по-приличен вид, отколкото ако го запита направо — женен ли сте, приятелю?
— Разбира се — отвърна Аврамов учудено. — Имам две големи деца.
— На колко години?
— Синът ми е първа година студент… А дъщерята…
Той някак неловко прекъсна фразата си, лицето му съвсем посивя.
— Някакви неприятности ли имате?
— Доста големи — отвърна неохотно той. — Страда от глаукома, в много тежка форма при това. Не знам дали ще успеем да я спасим от ослепяване.
— Колко годишна е?
— Едва дванайсет… Много нещастен случай, както виждате. Направих всичко, каквото може да се направи, водихме я къде ли не в чужбина. В момента е във Виена с майка си…
Това наистина беше тежко нещастие — дванайсетгодишно момиче, застрашено от пълна слепота. Всеки човек и всяко семейство като че ли имат по някакво свое нещастие, понякога съвсем скрито и невидимо, понякога пред очите на хората. И той изведнъж разбра цялата му беднотия, увехналия му вид. Сигурно не беше никак лесно за неговите скромни средства да праща жена си и дъщеря си по чуждите столици.
— Трябваше да ми се обадите — каза е едва доловим укор академикът. — Бих могъл да помогна нещо в министерството.
— Те правят, каквото могат — отвърна някак уморено Аврамов. — Не могат всичко.
— Защо да не могат?
— Ами чужбина е това… Пък и детето не може да пътува само.
— Може би все пак има някакви вратички. И някакви фондове.
— Не знам! — въздъхна помощникът му. — Но законът си е закон, не можеш да го разтягаш, както си искаш.
Урумов едва ли не каза — можеш! — но благоразумно замълча. Защо да му създаде излишни надежди? И едва сега разбра, че Аврамов навярно е разчитал на своето откритие. Колкото и да беше неприложимо в обикновената практика, пак би му донесло нещо. Навярно е задлъжнял до гуша на приятели и роднини и не е виждал никакъв начин как да се разплати.
Те вървяха мълчаливо до пресечката, на която трябваше да се разделят. Урумов му подаде ръка.
— Ще прегледам още днес вашите записки — каза той. — В случая е много важно как сте стигнали до това откритие. Нали знаете, ако една теорема има две доказателства — и двете са законни. Но винаги се предпочита по-ефектното и по-краткото.
Някаква надежда блесна за миг в погледа на Аврамов, но бързо угасна.
— Вие искате да ме утешите — каза той. — Това не е теорема, за съжаление. Какъв смисъл има да откриеш втори път велосипеда?
— Има, разбира се. И без това е откриван няколко пъти. Както знаете, първият е бил ужасно смешен.
— Нищо, прочетете, после ще поговорим.
Урумов обядва умислен под укоризнения поглед на сестра си. Бе му сварила неговата любима леща чорба. Рядко я правеше да не би да свикне с нея, но той я гълташе, без да й обръща внимание. Като че ли я изливаше на земята — така се свиваше сърцето на нещастната му сестра. Най-после не издържа и се обади троснато зад гърба му:
— Това е леща!
— Да, виждам! — отвърна учудено брат й. — Чудесна е!
— Чудесна е — мърмореше огорчено тя. — Много виждаш какво ядеш.
И излезе от кухнята. Като че ли е много лесно в тоя идиотски модерен свят да се намери леща и чубрица. По-добре да си върви в къщи, там нейният непрокопсаник вече трети ден нагъва някаква залоена попска яхния. Така внезапно захапана за съвестта, тя изрита плъстените си туфли и яростно нахлупи своята любима зелена шапка с изкуствени черешки.
— Довиждане! — каза тя сухо от прага на кухнята.
Академикът тъкмо изсмукваше разсеяно един по един слитък чесънчета, сварени в лещата.
— Довиждане!… И кажи на Сашо да мине към мен привечер.
— Ще му кажа! — отвърна тя. — Но утре ще ти сготвя налъми с праз. Ти и без това не гледаш какво ядеш.
Урумов прекара целия следобед над записките. Когато най-сетне свърши, той се чувствуваше подтиснат и раздвоен. За съжаление Аврамов бе използувал същия метод като американските си колеги. Но той бе вървял по-много по-преки пътища, които го изумяваха със своето остроумие и ефикасност. Пред него се разкриваше все повече и повече наистина блестящ учен с огромна рутина и находчивост. И все пак никой нямаше да даде и пет пари за неговото откритие, малцина щяха да оценят истинската му същност.
Той гледаше с тъга вехтите износени тетрадки. Повечето от тях бяха с откъснати листа — навярно бе използвал стари тетрадки на децата си. Всичко беше грижливо и точно изписано, почеркът му бе ясен и категоричен. Може би такъв беше и характерът му, само житейските беди го бяха подтиснали и сломили.
Към седем часа навън се позвъни, доста свободно, както обикновено звънят свои хора. Беше Сашо, разбира се, съвсем го бе забравил тоя следобед. На слабата светлина на антренцето лицето му не показваше нищо особено — ни сръдня, ни благоволение. Но като че ли не беше същият Сашо, нещо сдържано, може би нещо притаено враждебно се усещаше в цялото му поведение. И като седна на обикновеното си място, не се облегна назад, както винаги, остана си там с изправен гръбнак.
— Хайде, без фасони, мойто момче! — засмя се вуйчо му. — Утре можеш да си подадеш документите.
— Много важно! — вдигна рамене младежът. — Ако искам, мога да плета и пуловери.
— Не се сърди, ами води някъде да почерпиш!
— Къде да те заведа?
— Знам ли? Според теб в кой ресторант е модерно сега да се ходи?
— Сега е модерно да се ходи по разни ханчета — отвърна младежът. — Със служебна кола и със секретарка. А за маскировка се взима един какъв да е чужденец. Тогава всичко върви на държавни разноски.
— Има ли сепаренца? — полюбопитствува Урумов.
— Какво е това сепаренца?
— Какво знаете вие! — измърмори снизходително вуйчото. — Сепаренце е уединено място, където се скрива дамата, за да не я компрометирате?
— Или където трябва ние да се скрием, за да не ни компрометира дамата. Но за съжаление аз нямам такива връзки.
— Тогава защо да ходим по тия ханчета?
— Прав си! Като е толкова по-лесно в Руския клуб.
Отидоха пеша до Руския клуб, за да се поразтъпчат. Духаше тънък, вечерен ветрец, из въздуха се премятаха самотни снежинки. Но нямаше да вали, небето се бе изяснило. Ниско над хоризонта жълтата луна се бе разцепила като тиква между тънките пера на облаците. Двамата я гледаха респектирани, сякаш парчетата наистина можеха да се изтърсят над старата грешна земя. Академикът се стараеше да върви в крак с младежа, стъпките им кънтяха приятно в студения въздух.
Големият салон на клуба бе доста хладен, почти студен. В тоя ранен час имаше само една заета маса, келнерите висяха зиморничаво по ъглите. Взеха удобно място, далече от прозорците, младежът енергично по-три ръце.
— Знаеш ли, вуйчо — каза той зарадван, — за да се стоплим, ще си поръчаме греяно вино. В хубава порцеланова кана с нарязани ябълки и джинджифил.
— Готово! — съгласи се охотно академикът.
Точно в тоя момент приближи келнерът, доста възрастен, с къса яка коса, толкова бяла, сякаш цял ден я бе търкал с четка. Сашо веднага забеляза, че лицето му излъчваше някакво особено почитание.
— Ще го приготвим специално за господин професора — каза любезно келнерът.
Едва сега академикът вдигна глава и го погледна. — Вашето лице ми е познато — каза той.
— От Юнион клуб — поясни все така любезно келнерът. — Вие идвахте там с баща си преди Девети.
— Да, да — сега си спомних.
— Десет години работих там! — продължи с едва прикрито достойнство келнерът. — Поверяваха ми най-отговорните маси… Обслужвал съм и регентите.
И като рече тая крилата фраза, достолепно се упъти към кухнята. Младежът едва скри усмивката си.
— Вуйчо, тоя страшно ти се израдва. Сигурен съм, че те взе за някоя буржоазна реликва.
— Защо, не приличам ли?
— Как не — много повече! Според мен приличаш на маркиз Ексетър. Или той би трябвало да прилича на тебе, ако държи на титлата си.
Греяното вино има много интересни и скрити свойства, които го отличават от обикновеното. Още след първата чаша ушите на Ексетърския маркиз добиха цвят на вишнев сироп. След втората той подробно разказа за срещата си със Скорчев. През цялото време разбираше, че не бива да го прави, но езикът, вследствие на джинджифила може би, упорито го сърбеше. Но Сашо и след третата чаша изглеждаше доста загрижен.