— И защо според тебе?
— Не знам как да ти обясня — замънка младежът. — Иначе добре е написано, с чувство, но ми се струва неподходящо за политическия момент. Ето, например вземи началото — за двата свята, дето здраво са се вчепкали един в друг. А ние сега говорим за мирно съвместно съществуване. И за разведряване на международната обстановка.
— А тоя фашистки преврат! — каза намръщен вуйчо му. — Да не съм го инсценирал аз?
— Добре, вуйчо, напиши там нещо за американските монополи, прибави и за ЦРУ. Но за двата свята, дето са се вчепкали на живот и смърт, не е така. Защото няма да е на живот, а на смърт.
— Добре, напиши го, както ти знаеш. Все пак това е проект.
— Кой ти го е поръчал?
— Комитетът, естествено.
Вуйчо му бе подпредседател на Националния комитет за мир.
— Добре — отвърна младежът. — Но ще ти кажа, че напразно си се старал. Те са поръчали това възвание още на неколцина. След това ще изберат най-баналното и точно него ще напечатат. И да ти кажа — най-трудно е да се пише банално, освен ако не ти е естествено.
Сашо имаше чувството, че вуйчо му изобщо не го е чул — толкова в тоя миг изглеждаше някъде извън кабинета си. Но беше го чул.
— И тъй да е — каза той. — Но това надали е най-същественото. Всеки човек трябва да върши своята работа според себе си. А как ще я преценят другите — това не е толкова важно.
От няколко години младежът беше нещо като частен секретар на вуйчо си, изготвяше му всички ония материали, които академикът нямаше как да откаже. Бяха главно статии, политически бележки, даже изявления и интервюта — всичко това минаваше през безупречното, кажи-речи, вдъхновено перо на младежа. Точно това вдъхновение и тая натрапваща се убеденост и искреност понякога смущаваха академика. Нищо подобно той не можеше да открие в обикновените им разговори. Сашо му се струваше прекалено трезв, по-скоро скептичен и сдържан, отколкото пламенен и доверчив. Кое беше негово лично убеждение, а кое ловко нагласява не към становището на инвеститора, това старият никога не можеше да разбере. Защото в крайна сметка академикът наистина беше нещо като инвеститор — и на средства, и на идеи. Той отстъпваше на племенника всички хонорари от поръчките, а когато те имаха чисто обществен характер, намираше някакви начини да го възнагради. Така или иначе и двамата имаха полза от това сътрудничество. Обществената работа на академика беше в ред, без да краде от времето за научната. А пък Сашо винаги имаше малко пари в джоба си, в това отношение не приличаше на обикновените студенти.
— А сега аз да си вървя — каза младежът. — Искаш ли да ти помогна нещо?
— Върви, върви — каза академикът. — Ще се оправя сам.
Когато Сашо си отиде, той се повъртя безсмислено из празния апартамент, после полегна на диванчето. От сутринта се чувствуваше някак изпразнен, почти кух. И мисълта му непрекъснато се връщаше към вчерашното погребение, сега е малко повече срам и стеснение. Защо така внезапно се бе разридал в залата на покойниците? Така страшно, така неутешимо? И кого бе оплакал — себе си или нея? Може би нито едното, нито другото. Себе си той никога не бе жалил, защото, като всеки зает човек, никога не се бе замислял сериозно за съдбата си. Никога не се бе обръщал назад, за да огледа пътя си. Дори не се бе опитвал да премери ръста си в своята собствена наука — докъде бе стигнал, какво още можеше да очаква? А жена си бе загубил постепенно и спокойно, без сътресения и без кризи освен в случая, за който изобщо не искаше да си спомня. Беше свикнал с нея, но никой не оплаква така горчиво своите навици.
Тогава защо?
Да, трябваше непременно да разбере това, трябваше да стигне до истината, преди да е дошла смъртта. Да, далече преди това. Когато тя наближи съвсем, човек става слаб, безпомощен, безразличен. Да, съвсем, съвсем безразличен към всичко, даже към себе си. А тон чувствуваше смътно, че в тия ридания е имало някакъв смисъл, че не са били без причина. И тоя смисъл е бил може би истинският смисъл на неговото съществуване, на всяко човешко съществуване. Най-малко на тоя свят човек познава себе си, това, което е в него. И най-малко разбира пътищата, по които броди денем и нощем като сляп. Такива мисли минаваха сега през ума му, но не му се струваха нито горчиви, нито страшни.
Той не усети как внезапно бе заспал, сякаш се бе скъсала някаква нишка. Тоя път нямаше нищо в съня му — бе празен и дълбок като смъртта.
3
Десетина дни академикът не излезе никъде, дори не прекрачи прага на дома си. Не работеше нищо, не мислеше нищо. Но не се чувствуваше и нещастен. Като че ли го бе обхванало някакво пълно безразличие, по-лошо и от апатията, в която винаги има някаква скрита драма. Не, нямаше драма, нямаше нищо. Просто бе загубил всякакъв интерес към живота.
През тия тихи и съвсем безлични дни като че ли и времето беше негов съюзник. Той не си опомняше друг такъв студен и дъжделив юни. Приличаше повече на късна есен, ниско над града се влачеха огромни и тежки облаци, бръскаше студен дъжд. В кабинета му бе винаги здрачно и малко хладно, дъждът миеше обилно стъклата и през тях светът му изглеждаше някак размазан и нереален. Най-странното бе, че телефонът упорито мълчеше, никой не се обаждаше. И така, както се бе затворил в кабинета, с тия обливани от дъжда стъкла, имаше чувството, че ще се понесе бавно, като загубена лодка, в мъгливия океан на времето и ще изчезне там завинаги.
Всяка сутрин към осем часа идваше сестра му, винаги с пълна пазарска чанта. Свършваше до към десет часа леката домакинска работа, след това се залавяше да му сготви. Вършеше това не просто и делнично, а едва ли не с някакво вътрешно благоговение. И наистина готвеше много хубаво.
Докато бе жив мъжът й, тя смътно усещаше, че това е, кажи-речи, единственият начин да го задържи в къщи.
Никога не се хранеше заедно с брат си, дори избягваше да се мярка пред очите му. Академикът пристигаше разсеян в кухнята, сядаше мълчаливо и изяждаше без да каже думичка, всичко в чинията. Но ядеше все тъй разсеяно, без никакъв апетит, просто набиваше, както веднъж кратко и непочтено се бе изразил синът и. Но колкото и да бе разсеян, все пак академикът си даваше някаква несъзнателна сметка, че яде повече, отколкото преди нейната смърт. Това го подтискаше, изпълваше го с чувство на неясна вина. Но беше безпомощен да се спре, изяждаше всичко и усещаше, че все още му се яде. Някога покойният му баща казваше, че така ненаситно и лакомо започват да ядат старците, преди да умрат. Но той не ядеше лакомо, той просто не знаеше къде да спре.
През цялото време го посети само Сашо, неговият племенник. Той му донесе възванието, както бе обещал, академикът го прочете внимателно два пъти. По лицето му бе все така безразлично, изразът му не подсказваше нищо.
— Много добре! — каза той внезапно. — Тая материя просто ти допада. Винаги съм смятал, че от тебе може да излезе чудесен политик.
Младежът го изгледа внимателно.
— Смяташ, че не ме бива за науката? — попита той. Академикът някак унило поклати глава, но това че означаваше нищо. В края на краищата Сашо бе наистина отличен студент, най добрият в целия курс. Всички му предричаха бляскава научна кариера, а сега неговият собствен вуйчо сякаш се бе усъмнил.
— Не исках да кажа това! — отвърна той. — Но твоят ум е повече спекулативен, отколкото аналитичен.
Младежът съвсем се обиди.
— Всъщност аз не обичам политиката! — отвърна доста сухо. — Аз не обичам нищо, което не е сигурно и положително знание.
За миг академикът сякаш изчезна от стаята и съвсем го забрави. Навън все тъй безутешно плискаше студеният дъжд.
— Ще дойде време и ще разбереш, че знанието не е всичко — каза някак тихо и без желание вуйчо му. А понякога даже може да пречи. Като гората, която пречи да видиш дървото.
Скоро след това Сашо си тръгна малко огорчен, без да се издаде съвсем. Академикът стана и отиде до прозореца, все тъй обливан от дъжда. Всъщност за какво му бе нужно да огорчи момчето? Той никога никого не поучаваше, дори своите студенти. Това просто не беше в стила му. Най-безнадеждно на тоя свят е да убеждаваш хората в нещо — мислеше той. Много по-лесно е да ги излъжеш. Всеки трябва да стига до своята истина сам, за да повярва в нея. А ето че сега без никаква нужда бе обидил своя племенник. И бе останал сам. Когато самотата му стана непоносима, тон набра първия телефонен номер, който му дойде на ума. Оттатък се обади слаб и небрежен женски глас:
— Кой, моля?
— Тук е академик Урумов — каза той. — Възванието е готово, може да пратите да го вземат.
Оттатък настана кратко неловко мълчание.
— Другарю академик, преди всичко моите съболезнования… Но ние мислехме… — тя се запъна.
— Че няма да се приготвя, така ли?
— Да, така… Извинете, но го поръчахме на друг и…
— Няма значение на кого сте го поръчали. Трябва да видите и моето, така че пратете да го вземат… Може да се окаже по-добро.
— Да, разбира се, ще изпратя веднага! — мърмореше секретарката.
Академикът затвори телефона. Ето защо никой не му се обаждаше — просто от неудобство! „Моите съболезнования!…“ Тая дума много трудно се превърта в устата на хората, защото всъщност е съвсем безсмислена. Не можеш да съучаствуваш в ничия болка, можеш само да съчувствуваш. Хората обичат да им съчувствуват, но се дразнят, когато им го показват натрапчиво. Малко поуспокоен, той се върна в кабинета си, бавно се пъхна под кардираното одеяло на диванчето.
4
Дъжделиви и мокри, дните се изнизваха един след друг в сивия сумрак на облаците. Постепенно академикът свикна със самотата си, тя вече не му тежеше. Започна отново да работи, макар и с някакво дълбоко неверие в сърцето си. Всичко се бе свършило, животът отиваше към своя край. Навярно други щяха да довършат това, което бе почнал. Други, но кои други? Може би неговият собствен племенник? Той бе наистина умен и талантлив младеж, в това нямаше никакво съмнение. И все пак някъде в дъното на душата си старият човек сякаш усещаше зрънце отровно недоверие. Работата се състоеше в това, че на младежа всичко му се отдаваше някак прекалено бързо и лесно. Не говореше ли това за малко лек характер, за повърхностно мислене? Истинският учен трябва да напредва по-солидно и бавно. Трябва по-малко да вярва и повече да се съмнява. И по-добре е мъничко да заеква, отколкото да говори съвсем гладко и хубаво. Сашо говореше гладко и хубаво, умът му работеше като кибернетична машина. Кой знае защо, това не му харесваше.
Той все по-често се връщаше към тия мисли, мъчеше се да се убеди, че не е прав. Защо пък, има и крилати гении. С каква лекота Айнщайн бе превъртял колелото на всички науки. Сигурно е несправедлив към момчето, тая мисъл все по-често му се натрапваше. Възрастните хора именно за това са възрастни, защото не харесват нищо, което е различно от тях. Не бива да смята лекомислен тоя млад човек само защото мисълта му лети по-бързо. Но дали само за това — мислеше той с горчивина. Ето толкова дни бяха минали, без да му се обади. Тия съвременни киборги навярно не можеха да вършат нищо, в което да няма известен разум. Или известна сметка. Но той бързо прогони тая мисъл.
— Къде се губи Сашо? — запита академикът сестра си. — Не се е мяркал пет-шест дни.
— Знам ли къде скита? — отвърна недоволно сестра му. — Да не мислиш, че крушата пада по-далече от опашката.
Очевидно тя намекваше за своя покоен мъж. Много рядко го правеше, особено пък пред брат си. Достойнството като че ли беше първата и най-чувствителна черта на Урумовци. Неговият баща не се бе съгласил да понаведе гърба си дори пред царя. И сам той не помнеше да се е унизил някога с някаква молба или оплакване. Дори сестра му не се оплакваше от нищо, макар да я бяха сполетели толкова беди в живота.
А на пръв поглед като че ли никак не приличаше на тях. Израсна в къщата невзрачна и незабележима като някакъв стаен лимон, който бавно се извисява в ъгъла, без никой да му обръща внимание. Беше слабичко плоскогърдо момиче с некрасива походка. Само очите й бяха много хубави, малко мечтателни и унесени като на майка й. И все пак нямаше нищо ни мечтателно, ни унесено в характера и. Винаги когато отваряше уста, оттам започваха да се ронят възможно най-обикновените и безинтересни думи. Да, точно така, тя беше безинтересна. Записа се в консерваторията, но бледият й момичешки талант много бързо угасна. Следването й се затегна, макар че смени класовете на трима професори. Завърши как да е педагогическия отдел, можеше да стане учителка но пеене, но не стана. Живееше все тъй невзрачно и незабележимо, в къщи гледаха през нея като през леко одимено стъкло. Единственото й живо желание бе да се облича малко по-добре от своите също тъй невзрачни приятелки. И тя го вършеше, въпреки военната немотия. Баща н беше много щедър към нея, по тоя начин изразяваше ако не своята бащина любов, то поне своята бащина жалост. Само заради нея той нарушаваше своята традиционна урумовска пестеливост.
И всъщност тая пестеливост й помогна в най-трудните години. Нейният брат се отказа от наследствените си права върху дома. На мястото на жълтата разрушена къща се издигна нов кооперативен дом. Най-хубавият апартамент на белетажа бе нейният. Останаха и доста пари, за да живее, без да работи. Тя продължи да съществува все така невзрачно и незабележимо, брат й понякога я забравяше с месеци. Всичко говореше, че скоро ще изсъхне съвсем и ще се превърне в кротка и неразговорлива стара мома. И точно тогава тя се омъжи по скандален за семейството начин. Омъжи се за шивач.
Разбира се, шивачът не беше какъв да е. Ставаше дума за известния Лукса, един от модните шивачи на София. Беше мургав и красив на лице, но малко нисичък и с доста оредяла коса. Обличаше се винаги много изискано, като застарял лондонски финансист, с раирани панталони и черни жакети, с черни, сдържани папионки на белите си колосани ризи. А иначе едва ли имаше и първоначално образование. Беше дошъл като чираче от бедните радомирски села, сам се бе издигнал до ранга на един от най-известните шивачи в София. Понякога, пийнал, твърдеше, че е шил костюми даже на принц Борис, но това не беше вярно. Все пак имаше хубава и богата клиентела, особено през военните години, когато всички разбогатели зарзаватчии смятаха, че е особен шик да си шият при Лукса. Печелеше много пари, но всичко прахосваше. Беше един от най-прочутите гуляйджии в града, всяко софийско кабаре се гордееше да го има между своите клиенти. Все пак той предпочиташе „Империал“, там оставаше всичко, което оскубваше от щедрите парвенюта.
Отначало никой не разбра защо тоя прочут столичен женкар се ожени за старееща невзрачна девица. Но работата беше съвсем проста, тоя път си бе направил добре сметката. Жени имаше в изобилие, макар че след войната доходите му бяха спаднали катастрофално. Сега на него му бе нужна добра и грижлива жена с апартамент, която при това да готви хубаво. Ангелина Урумова отговаряше идеално на тия условия. При това беше много по-млада от него. Известният столичен прахосник бе навършил четиридесет и пет години, без да има една керемида над главата, както се изразяваха неговите уредени в живота приятели.
Отначало той влезе в хубавия апартамент на жена си само със своя богат гардероб и с дузината си обувки. Но след това премести там цялото предприятие, което се състоеше от самия него, майстора и двама калфи. По това време всички шивачи влизаха къде доброволно, къде с малко натискане в новите шивашки кооперации. Но не, разбира се, и самият Лукса, той бе от особена категория. Остана да работи като частник, макар да плащаше много големи данъци. Но в тия години все още имаше и богати хора, които да ги плащат вместо него. Прахосникът се бе поукротил, макар и не съвсем, бе се отдал на нова, по-безобидна страст — хубавото похапване. Жена му тичаше по цели дни, за да му намери ту телешко месце, ту млада кокошчица.
След неочакваната и злополучна смърт на мъжа й настанаха десет гладни години, в които трудно свързваха двата края. Научи се да плете пуловери, след това да прави битови кукли. Едва след като пое домакинството на брат си, нейната стара готварска стихия я бе завладяла с нова, неудържима сила. Сега имаше доста пари, ходеше по специалните магазини, купуваше за храна най-хубавото, което намираше. Водеше си точна сметка, всеки обед я оставяше на едно листче върху бюрото на брат си. Но това беше друга сметка, не оная, вдовишката, която в течение на годините бе изсушила съвсем душата й. Навярно няма по-голяма радост от тая да харчиш свободно парите си — мислеше тя. Да харчиш, без да държиш сметка, без да ти се свива сърцето за левчето, без да се колебаеш мъчително пред всяко парче салам. Просто да харчиш, да харчиш… Така мислеше тя, но все пак харчеше със сметка.