Той неволно махна с ръка. Та на техни години тука изобщо нямаше град. Тук течеше малка бистра речица, из вирчетата се стрелкаха мренки. А насреща се издигаше мекото полегато било на Курубаглар, цялото потънало във вишнев цвят. Тука дори за разходки беше далече. На техни години нощем по улиците на тоя кален и тъмен град не се мяркаха дори жени, та камо ли момичета. Те се разхождаха само денем, и то две по две, стиснали малките си запотени пръстчета. Бяха плахи и стеснителни, очите им едва се виждаха под широкополите шапки. Толкова безкрайно трудно бе да зърнеш крайчеца на някой поглед, частица от глезен. Колкото мъжете да бяха необразовани, колкото и да бяха прости — поне момичетата бяха момичета. Така мислеше той, докато стоеше край отворения прозорец.
А момичето долу навярно навдигаше заедно с другите бутилката гроздова. Академикът се върна в кабинета, преследван от чувство за зъбобол. Й сигурно пушеше заедно с другите, а в мрака се белееха едрите му, мускулести крака. Наистина как успяваха да станат толкова едри? В ония години той си спомняше в целия град само едно-единствено дебело момиче, и то беше наполовин чехкинче. Но да не мисли за това. Сега трябваше да обясни на своя племенник за какво го е извикал. А той сам не знаеше за какво. Старческата самота не е повод да се безпокоят безгрижните млади хора.
Когато след четвърт час Сашо му позвъни, той бе измислил нещичко. Стана бавно и му отвори. Младежът влезе малко нехаен и забързан, сякаш се отбиваше да си купи цигари.
— Знаеш ли — каза вуйчо му, — когато бях младеж, и аз играех билярд. Правил съм по петдесет карамбола.
Младежът се обърна да го погледне — с тия кьопави ръце петдесет карамбола никак не беше лошо.
— Вярвам ти, вуйчо, само няма как да си го представя.
— Защо?
— Ами, откакто те помня, все си възрастен и сериозен — отвърна младежът. — И в моите очи все си същият — не си остарял даже с едни ден.
Двамата влязоха в кабинета. Сашо седна на креслото, което опираше до бюрото му.
— Бях младеж като всички други — продължи вуйчо му. — Не се различавах по нищо.
— А гуляйджия бил ли си? — младежът искрено се засмя.
— Не, по това време още нямахме така наречената „златна младеж“… Не беше прилично да ходим по заведения.
— Ами тогава с какво се забавлявахте?
— С билярд, карти… Зимно време се пързаляхме с кънки.
— Какви карти? Покер играехте ли?
— Не. Почтени хора не играеха покер… Аз играех вист. Но дядо ти, като руски възпитаник, го играеше просто отлично. Всяка вечер ходеше в „Юнион клуб“, там имаше постоянно каре.
— Пък аз се чудя на кого съм се метнал! — усмихна се младежът.
— Защо? Ти добре ли играеш?
— Ами как?… С моята математическа памет… Мога да направя само теоретична грешка, практическа никога!
Никога досега не бяха говорили на такива теми. Вуйчото зяпаше любопитно своя племенник.
— И какво друго? Искам да кажа е какво друго се забавлявате?
— Ами какво… Малко секс, малко плуване, малко подводен риболов…
— Малко алкохол…
— Малко или повече — според случая. Но, общо взето, не се пристрастявам особено.
— Да, ти си разумен младеж.
Сашо като че ли отново се обиди.
— Вуйчо, нямам спекулативен ум… Нито пък практичен. Най-много бих казал, че имам комбинативен ум.
— Да, изобщо вие, младото поколение, сте реалисти! — каза вуйчо му, но това никак не звучеше в устата му като комплимент.
— Защо, това лошо ли е? — попита шеговито младежът.
— Не е лошо, стига да не е прекалено. Според теб защо в Англия не е имало революции?
Сашо замълча. За вуйчо му, изглежда, реалист и практичен бяха толкова близки неща, колкото практичен и интересчия.
— Виж за какво те извиках — прекъсна внезапно разговора вуйчо му. — Бях забравил, че ми поръчаха статия от „Простори“… Пък аз заминавам за чужбина след няколко дни. Не много далече, в Унгария. Тъй че трябва да се заемеш ти с тая работа.
— „Простори“ ли? — попита учудено младежът. Списанието беше литературно, какво можеха да поръчат на вуйчо му?
— Ти не го ли следиш? — на свой ред се учуди старият. — Те имат много солидна научна рубрика.
— Не, не съм обърнал внимание.
— Поръчаха ми естествено научна статия. Нещо, да речем, от тоя род — микробиологията и нейните съвременни проблеми.
— Популяризаторска?…
— Не точно. И там е цялата работа. Трябва да бъде малко есеистична, малко публицистична и както казват те — с по-смели прогнози. Макар че това не ми харесва особено.
— Колко страници? — запита кратко младежът.
— Около двайсет.
— Много искат за двайсет страници… Това е сериозна материя! — Очите му някак особено заблестяха.
— И аз това им отвърнах. Но да кажем — трийсет. Ще се наемеш ли?
— Експериментът е интересен! — каза младежът. — Прогнози!… Защото, вуйчо, без прогнози всяка наука е сляпа… Но, интересно е какви прогнози те чакат от нас. Как ще люпим писателите в инкубатор?
— Във всеки случай не се увличай много в това отношение. Все пак списанието е много представително, искам да се постараеш колкото се може повече.
— Бъди спокоен! — каза младежът.
— Искам да те предупредя, че ще платят много добре… Около петстотин лева. Пък аз ще те авансирам с половината от парите, за да можеш да работиш спокойно.
— Благодаря, вуйчо… — каза младежът трогнат.
— Искаш ли да ти дам ключа от вилата?… Там се работи най-хубаво.
— Не, няма смисъл! — каза младежът. — Далече ми е, ще си губя времето в ходене.
— Това не е проблем. И без това щях да ти дам колата. Няма да я оставя тъй — на улицата, — все някой трябва да се грижи за нея.
— А шофьорът? — попита едва ли не уплашен от тая щастлива перспектива младежът.
— Шофьорът ли?… Нали знаеш, че никога не държа шофьор през лятото.
Това беше вярно, през лятото колата караше вуйна му. И караше много добре, чисто по мъжки. Шофьорът му бе някакъв полуглух, полусляп пенсионер, който непрекъснато спеше облегнат на кормилото. Но в замяна на това пък не го грозеше някаква опасност от катастрофи. Той вдигаше петдесет километра само на право шосе извън града. Те се пошегуваха малко с него, после академикът погледна притеснено часовника си.
— Хайде, върви, върви! — каза той. — Върви, че билярдът те чака.
— А, не — там са затворили вече.
— Все някой те чака… Върви, върви…
Никой никъде не го чакаше. Той изобщо не обичаше срещи, ревниво пазеше свободата си. Има толкова места в София, където човек може да се види с приятел. Защо трябва да се ангажира предварително? Все пак след десетина минути той си отиде, тоя път вуйчо му го изпрати чак до антрето. Дори не му остана време да се учуди на това необикновено внимание — какво всъщност ставаше с вуйчо му? Нищо особено не ставаше — той винаги си е бил щедър към него.
Като изпрати младежа, академикът отново се върна в кабинета си. Чувствуваше се все тъй облекчен, сякаш тягостното чувство за самота го бе напуснало завинаги. Тая малка алтруистична оргия, която току-що се бе развихрила в кабинета му, го изпълваше с гордост и задоволство. Нищо, че по същината си бе малко лекомислена. Просто се бе поддал на поривите си на стар и самотен човек, който търси някаква близост. И като всеки стар и самотен човек, той инстинктивно усещаше, че не може да предложи в замяна нищо освен своята щедрост.
Не му се ходеше до прозореца. Не му се сядаше зад бюрото. Най-хубаво е да вземе един хексадорм и да се наспи поне веднъж като хората — без никакви мисли, с чисто сърце и спокойна съвест.
5
Младежът крачеше по тъмната уличка с усещането, че земното притегляне не е чак толкова голямо, колкото учените предполагат. В крайна сметка имаше някаква грешка в техните изчисления. Стъпките му се отлепяха с голяма лекота от тротоара, макар че всъщност бе натежал с една връзка ключове и пачка банкноти, съвсем новички петолевки, при това още недокосвани от човешките пръсти. Той бе забелязал, че неговият вуйчо почти винаги му пробутваше такива кавички и чисти пари, сякаш ги получаваше направо от банката. Да, точно така, навярно само народната банка можеше да се справи с такива скъпи хора, каквито бяха академиците. Неговият баща на времето му тъпчеше джобовете само с изпомачкани дрипави левчета, които тогава не струваха нищо.
А той бе доста щедър — неговият баща. Когато беше пиян, разбира се. А вечер той беше винаги пиян и весел, а сутрин — винаги мрачен, гълташе сода, уригваше се шумно и го изпращаше в насрещния магазин да купи бира. Понякога, когато бе много, много пиян се прибираше у дома в дрезгавите утринни часове с неколцина приятели, обикновено по-трезви от него, с издути джобове на палтата, от които се подаваха тъмните гърла на бутилките. Тогава сядаха в хола и говореха така високо, сякаш се караха. През това време майка му, винаги мълчалива и покорна, вадеше от хладилника луканки и суджуци, режеше ги на тънки, вкусни резенчета. Оттатък вече пееха или се караха, все едно, съседите им тупаха с юмруци по стените, за да не вдигат шум. Тогава баща му се сещаше за своя първороден син и пращаше да го доведат, както си беше по пижама и с майчините си чехли.
— Декламирай! — заповядваше той. — Покажи какво можеш на тия муфтаджии и навлеци.
Сашко им декламираше винаги едно и също стихотворение — „Опълченците на Шипка“. Знаеше го цялото наизуст, макар да беше едва осемгодишен.
„О, Шипка!“ — започваше гой със своя ясен и звънлив детски диалект.
Още на втория куплет баща му се опулваше някак неестествено, на третия започваше да плаче. Отначало другите само се подхилваха, но на края всички плачеха. Баща му го залавяше яко в своята умирисана на тютюн и вино прегръдка и фъфлеше, хлипайки:
— Говеда сме ние!… И неуки животни… Но тия ще ни научат на ум, тияяя… — И той сочеше към тавана, където според него живеел някакъв виден партиец.
След това, трогнат от декламацията на сина си, баща му започваше да пъха пари в плитките джобове на пижамата, тъпчеше ги с някакво особено настървение, докато левчетата съвсем се изпокъсваха. После, малко успокоен, му подаваше чашата е вино.
— Хайде, пийни, пийни! — фъфлеше той. — Пийни да станеш мъж.
И го гледаше с гордост и наслаждение в устата, докато момчето гълташе неохотно блудкавото питие. Една хубава винска чаша не беше малко за крехкия организъм. Така Сашко за пръв път позна опиянението — толкова противно и в същото време толкова съблазнително, защото не приличаше на нищо друго. Но сигурно си заслужаваше, щом възрастните гълтаха виното с такава охота. Възрастните не са глупави, само трябва да разбереш смисъла на делата им.
Всъщност това като че ли бяха единствените му приятни спомени от детството, макар че и в тях нямаше нищо приятно. Всичко друго го отвращаваше: този просторен гол апартамент с навити на руло килими, за да се мете по-лесно от тропоските, които се валяха навсякъде, от разнищената канаваца, от конците, вътъците и изрезките; всички тия боклуци, които се лепяха по дрехите; всички тия бързащи хора, които се пъчеха в огледалото, които се въртяха, за да си видят гърба, които отстъпваха като слепи назад, докато настъпят котето или самия него; тая неприятна миризма на ютиите и на плата, който мокреха с вода, преди да го изгладят; и от всичко най-много двамата калфи, двете голобради радомирчета, които бяха дошли да учат занаят при майстора.
Да, тях най-мъчно понасяше. Седяха със скръстени крака върху шивашките маси в хола, по жилетки, които сами си бяха ушили, с големи, грозни напръстници, с карфици между устните. Бяха още голобради, но заядливи и присмехулни, от скука си правеха всякакви шеги с момчето, щипеха го, дето не трябва. Сашо тичаше в кухнята и дърпаше майка си за полата. Тя едва отместваше изпотеното си лице от някоя тенджера или някой тиган.
— Мамо ма, те ме щипят по пишката, ма! — крещеше той обиден до дъното на душата си.
— Остави ги, не им обръщай внимание! — отвръщаше тя уморено. — Не виждаш ли, че са гамени.
На обед напразно се оплакваше и на баща си.
— Нищо, сине, тъкмо ще ти порасне повечко! — отвръщаше той, докато сипваше отвисочко студена пенеста бира. След това я изгълтваше лакомо, обърсваше с длан влажните си уста и казваше доволно: — Ето, това е животът!
След сития обед той отиваше да дремне в детската стая — всички други легла бяха заети от разкроени и недошити костюми. В хола пък спяха калфите, направо върху коравите тезгяхи, без да се завиват дори, подложили топчета плат под главите си. Там беше много задушно, миришеше тежко на немити крака. А той се завираше с някоя книжка в кухнята, където майка му леко позвънваше с чиниите в умивалника.
Сашо отнесе тия неприятни спомени чак до форд таунуса на вуйчо си, който го чакаше край тротоара с привидното си механично безразличие. Приличаше му в тоя миг на някакъв провинциален тъпак — едробузест, нискочел, с малко увиснал задник. Неговите съвремении братя бяха къде-къде по-елегантни. Но затова пък тоя палеше като кибрит и не знаеше какво е засечка. Сашо почака с наслаждение около една минута, докато моторът забръмча равно и гальовно като престарял котарак. И едва сега разбра, че няма сили да се прибере в къщи, както беше намислил. Парите сякаш го пареха под подплатата, трябваше да похарчи поне една банкнотка. Но къде да отиде? В шах-клуба? По това време там вече здравата миришеше на пот. В Студентския дом пък имаше забава с танци — провинциална работа. Не беше в неговия стил да кани непознати момичета и да ги води на дансинга със запотени ръце. Най-добре е във „Варшава“, там все ще намери някой приятел. Но в замяна на това ще се изкуши да пипне нещичко, а колата? Но да не мисли сега за това.
Той паркира пред Студентския дом и отиде до сладкарницата пеша. Булевард „Руски“ беше необичайно пуст по това време, само няколко провинциалисти се бяха залепили пред витрината на музея. Някакъв великолепен пойнтер изскочи изневиделица, подуши го дружелюбно и го изпрати чак до входа на сладкарницата. В тоя час там имаше доста свободни маси, но по заетите не видя никакъв познат. Тъкмо се готвеше да обърне гръб, и съзря някакъв познат тил — твърде къс, твърде космат и белязан на всичко отгоре. Може би това беше Кишо? Да, наистина Кишо, с две момичета, които не изглеждаха зле. Едната му се стори позната отнякъде — телешка глава, но едри, хубави и симпатични черти, навярно доста висока, с големичка мъжка лапа, положена спокойно върху масата. Сигурно беше волейболистка или нещо от тоя род. Той приближи с небрежно изражение на лицето — да не би тия, малките, да си помислят нещо. Сега видя по-добре и другото момиче — много бледа кожа, много тъмна коса, която закриваше част от лицето му.
— Здрасти!
— Здрасти — отвърна Кишо. — Седни!… Седни и слушай!
Цялото лице на Кишо бе покрито с черни грапави брадавици, сякаш го бяха налазили някакви насекоми. Най-едрата от тях, леко заострена, се бе разположила между двете му вежди като рогче. Кишо беше нещо като инвентарен номер на тая сладкарница — от самото й основаване досега. Управителите и келнерките идваха и си отиваха, тя бавно, но солидно вехтееше, но той си бе винаги един и същ — Кишо с брадавиците. Вече не беше млад — около трийсет и пет години, асистент в университета поне от десет години. И навярно винаги щеше да си остане асистент, защото, изглежда, се интересуваше само от бридж. Имаше своя школа, своя собствена конвенция, дори подготвяше състезатели. Но на състезания сам той, пък и неговите ученици се класираха обикновено на опашката. Системата му бе колкото остроумна, толкова и сложна, така че с нея беше почти невъзможно да се кореспондира.
— Обяснявах им един ескуиз! — каза Кишо. — Гениален е, аз сам го измислих тая сутрин. Само че нямам карти, трябва да слушаш много внимателно.
— Слушам! — каза покорно Сашо.
Но не слушаше. Чак сега си припомни, че високото момиче е негова състезателка. Бе я видял веднъж на състезание — правеше импасите против всякаква логика, но винаги много успешно, сякаш гледаше в картите на своите противници. Сега другото момиче му се видя по-хубаво, отколкото можеше да се съди отдалече — бледите му негримирани устни бяха толкова нежни, сякаш само дишаше с тях. Беше облечено в тъмно костюмче, доста демодирано, но затова пък идеално изгладено. И видът й не беше никак модерен — малко меланхолични очи, малко унило изражение — закъснял романтизъм. Много би й подхождало да държи в ръцете си голяма златна котва, кръст или сърце. Момичето сякаш усети, че го наблюдават, по лицето му мина нервна тръпка.