— А сега почивайте и събирайте сили…
Точно това направи. След като се изкъпа, той с наслада се пъхна в прохладното легло. И дори не усети как е заспал. Спа дълбоко, неподвижен и тих, като мъртъв. И когато се събуди, сякаш бе някакъв друг човек, сам не разбираше точно какъв, но като че ли съвсем различен, може би такъв какъвто е бил преди много години. Тия няколко часа на чужда земя и под чуждо небе сякаш го бяха преобразили. Преди всичко го порази лекотата, с която стана и се облече. Краката не му тежаха, не му се зави свят, не залитна. И тая странна лекота сякаш се превръщаше в усещане за вътрешна празнина. Чувствуваше се съвсем свободен, без никакви задължения, но и без никакви надежди, без радости, но и без горчивини, само дух, който е постигнал всичко и не се стреми към никъде. И като че ли спомените му бяха изчезнали, не съществуваше вече ни минало, ни бъдеще. Той се изправи озадачен на прозореца — небето се бе изчистило от облаците, въздухът му се стори пресен като вода. И се чувствуваше гладен, искаше му се да изпие чаша хубав чай или дори чаша топло какао. Можеше да позвъни, разбира се, в ресторанта, но му се стори прекалено. Не беше в традициите на Урумовците да си угаждат за каквото и да било.
Когато излезе навън, вече се свечеряваше. Бе все тъй хладно, само бензиновият мирис се бе усилил, смесен с дъха на цъфналите липи. Най-добре е изобщо да не слиза към центъра на града, да се разходи по хълмовете на Буда — докъдето стигне и както стигне. Няма нужда да мисли за връщането. Пък и не е нужно да се връща, важното е да се движи човек нанякъде, все едно накъде.
И той вървеше бавно по старите пусти улици, без да знае къде отива. Вървеше край зидове, натежали от тежките зелени килими на повета, по старинните плочници, излъскани от вековете. Не бързаше, оглеждаше всяка стена и всяко ъгълче. Никога не се бе разхождал сам по десетките градове, които бе посетил през живота си. Виждаше стари жълти фасади на къщи, все още надупчени от боевете, които се бяха БОДИЛИ тук някога. Виждаше килнати фенери, каменни стълби, обрасли с мъх. Качваше се все по-нагоре, улиците ставаха все по-тесни и по-стръмни. Но въздухът бе лек и уханен от потъналите в цветя градини. Никога не бе идвал в тоя край на града — нямаше ли да се загуби? Какво, като се загуби, все едно… След това започна да се спуска бавно надолу, докато излезе на някакъв малък средновековен площад. Пясъкът хрускаше като жив под краката му, алеята го заведе към някакви назъбени бойници, откъдето се виждате целият град. Беше се мръкнало съвсем, под него в океан от светлини лежеше Пеща, опасана от гирляндите на реката. Синкава, прозирна омара лежеше над тъмните й води, по тях невидими се плъзгаха речните корабчета, само боботене и светлинки. Той стоя дълго, докато усети лекия полъх на безпричинна тъга, която изведнъж сви сърцето му. Трябва да върви, трябва да отиде при хората.
Намери някакво малко старинно ресторантче, уютно и притоплено като ръкавичката от приказките. Вътре миришеше на свещи, на дивеч може би — миризми, които усети внезапно със стомаха си. Но на всички маси, застлани с червени везани покривки, имаше но един бял надпис под стъкло — „запазена“. Запазена, но за кого, като нямаше никакъв друг клиент в ресторанта. В тоя миг отнякъде изникна възрастен мъж с червено сако на салонен директор. Погледът му беше видимо благосклонен.
— Сам ли е господинът? — запита той из немски.
Академикът го погледна любопитно.
— А откъде разбрахте, че съм чужденец?
— Тука почти не идват унгарци.
— Много е скъпо?
Но салонният директор не бе вчерашен.
— Не, господине, много е заето… Нали виждате масите.
— А за мен ще се намеря ли нещо? — попита академикът и се усмихна.
Дори не усети, че се е усмихнал така свободно и непринудено.
— Ние сме унгарци, ние не връщаме гости — каза галантно директорът. — Моля, заповядайте.
Все пак той го заведе на една отстранена и малко сбутана масичка, прилепена до стената. Естествено че там имаше табелка „запазена“, която директорът премести ловко на друга маса. Академикът се отпусна на коравия дървен стол и изведнъж се почувствува здравата гладен. След малко келнерът му донесе листа за ядене — толкова дебел и луксозен, че веднага го отстрани от себе си.
— Оставете тоя албум. Вие какво ще ми препоръчате?
— Специалитетът ни днес е патица с портокали…
— Не, моля ви се… Без рискове.
— Добре тогава, ще се погрижа аз… Нещо за пиене?
Академикът се поколеба за миг. Разбира се, не може да седне в тоя скъп ресторант и да си поръча минерална вода.
— Добре, бутилка вино… Най-хубавото, което имате.
— Бих ви препоръчал старо токайско… Имаме го само в нашия ресторант.
Точно в тоя момент в ресторанта влезе някаква възрастна двойка, салонният директор ги посрещна с далечен поклон. Той ги заведе почти ласкаво на една близка маса, като през цялото време нещо оживено и тихо им говореше. Те кимаха едновременно като две послушни деца, в цялото им държане като че ли имаше нещо неуверено и малко гузно. Когато келнерът му донесе виното, академикът шеговито се обади:
— И все пак идват и унгарци у вас.
Келнерът се поусмихна и се наведе дискретно към него:
— Те са влюбени, господине.
— Тъй ли? Не са ли малко закъснели за тая работа?
— Предполагам, че се чувствуват много добре… Как намирате виното, господине?
— Превъзходно е — каза искрено академикът.
Виното наистина беше превъзходно, но доста силно на градус, така че още първата чашка го зашемети. Нищо, това поне му даде кураж да огледа влюбените. И двамата изглеждаха към седемдесетте, макар че жената бе направила доста усилия, за да ги намали поне с няколко. Косата й бе боядисана и грижливо ондулирана, скромен грим покриваше поизсъхналата кожа на лицето й. Но това не можеше да скрие нито бръчките, нито увисналата гушка, нито увехналата кожа на ръцете. И все пак имаше нещо хубаво в лицето й, нещо мило и непохабено от възрастта, особено очите, които все още бяха млади и живи. В сравнение с нея мъжът изглеждаше доста по-смачкан, носът му бе малко крив, лицето — съвсем безцветно. Но в замяна на това бе много добре облечен, изчеткан и изгладен. И му се стори, че от масата идва доста силничък дъх на парфюм — от мъжа ли, от жената ли, не можеше да се разбере.
Академикът изпи още няколко глътки. Наистина бяха влюбени. Имаше нещо смутено в държането им, нещо неловко, сякаш се бяха запознали току-що и все още не бяха свикнали един с друг. Той погали стеснително ръката й, тя му се усмихна — всичко това му се стори и забавно, и комично в същото време. А дали не се целуват?… Има си хас!… Той дори се почеса — шокиран. Както изглеждат като зашеметени, може и да се целуват. В тоя миг му се струваше грозно, дори неприлично да се допират тия увехнали и безжизнени устни, да се притискат едно до друго тия омършавели тела. Но какво да се прави, всички влюбени са като слепи, те не могат да различат смешното от трагичното, нелепото от сериозното, те живеят в свой измислен и абсурден свят, в който виждат само себе си.
И той попремести малко стола си, за да не ги гледа. Нека се занимава с фазана си, това навярно бе истински фазан, а не някой затлъстял глупак, измъкнат за крака от крайградската фазанария. Тая порядъчна птица и това превъзходно вино му бяха съвсем достатъчни, не е нужно да зяпа по чуждите маси. И точно в тоя миг звъннаха чистите и ясни звуци на цимбал п изведнъж се изляха в буен, безреден порой, сякаш някой бе изсипал на пода цяла кошница звънливи орехи. Висок, мършав циганин в бяла риза и везано със сребро кадифено елече пробваше инструмента си. Когато всичко беше готово, в полупразното помещение се понесе нежна позната мелодия. Какво беше това, наистина? Толкова близка и толкова далечна в същото време? Напразно се опитваше да изкопчи нещо от празното, замаяно от виното съзнание. По-хубаво да не мисли. Но мислеше. И най-сетне нещо просветна в пустотата — ами че „Солвейг“, разбира се! Може ли да се забрави „Солвейг“! Може ли да се забрави „Алказар“ с гирляндите, с тъмночервеното кадифе, със седефената арфа, извила грациозно шийката си. Руски цигани с балалайки, звън на китари, дръзките очи на певицата. Беше млад тогава, по кръглите закачалки висяха гълъбови офицерски пелерини, балтони с астраганени яки, яйцевидни бомбета. „Солвейг“!… Жълти нощи от лампените фенери, монотонен лай на кучета в центъра на града, купища от боклуци пред офицерския клуб. Нима е възможно да измине толкова дълъг път, без да го забележи? Като насън ли бе живял?… Какво бе останало от живота му освен куп пожълтели научни трудове, които никой никога повече няма да прелисти?… Тогава една вечер в „Алказар“… Но да не мисли за това, да не мисли. Той изпи още няколко глътки вино, които веднага слязоха в краката му.
Ресторантът бързо се изпълваше с хора. Гръмна целият оркестър, понесоха се протяжни цигански вопли, гръмко удари дайре, всичко млъкна. Тогава се извиси красив женски алт, малко дрезгав и престорено уморен. Ще се напие!… И какво от това? Никога през живота си не се беше напивал истински, светилата на науката не вършеха такива неща. Защо пък не ги вършеха?… За нищо! Науката остарява по-бързо от песните, мине не мине някое десетилетие, и започва да става смешна. Кой чете сега безкрайните научни трактати на Еразъм Ротердамски? Или пък на Дидро? Никой, дори най-отчаяните библиофили… Животът е по-силен от всичко, а песните може би са по-силни и от живота. „Алказар“ и певачките с грамадните златки обици, мъжете с лъскави корави мустаци, едва-едва укротени от щипците. Когато я видя за пръв път там, в „Алказар“, вече съвсем извехтял и износен, тя беше облечена в рокля с цвят на шарки на змийска кожа. Пред нея имаше само една висока кристална чаша с вино, което искреше слабо на светлината на полилеите.
Оркестърът най-сетне спря, настана кратък, пуст миг тишина, след който отново бръмнаха многоезичните разговори. Той неволно погледна към масата на влюбените и изтръпна. Те не правеха нищо, те просто се гледаха. В очите им имаше някаква нечовешка нежност и мъка, любов и мъка, сякаш бяха дошли тук направо от ада, за няколко часа може би, и щяха да се върнат отново там навеки разделени. Той ги гледаше едва ли не ужасен — от себе си, не от тях. В края на краищата може би така е по-добре, отколкото нищо. Кога за последен път й бе казал „не“? — Може би преди трийсет години. Дори адът е по-добър от пустотата и нищото и болката е за предпочитаме пред вледеняващата безчувственост. Той изпи последните няколко глътки от чашата си и погледна бутилката. Оставаше му приблизително още една трета. Мина келнерът и той си поръча кафе и салата от южни плодове. Келнерът се поклони вежливо и отмина. Да, доста добре си угаждаше за един безутешен вдовец, който така отчайващо бе ридал на нейното погребение.
Но когато отново засвири оркестърът, той сякаш забрави всичко — и любовта, и смъртта. Веселите провиквания на циганите го напълниха с приятно лекомислие. Изпи кафето си, едва половин чашка силно, ароматно еспресо, бавно изяде студените плодове, смесени с лед и малко малинов сироп. Зъбите му изтръпнаха и тон отново ги загря с малко вино. Както вървяха работите, към десет часа навярно щеше да бъде съвсем пиян. А пияният като влюбения мъчно може да различи смешното от трагичното, нелепото от… Няма значение, вече нищо няма значение. Сам е, но не е самотен и най-важното — чувствува се напълно здрав сякаш бе станал от дълго, безнадеждно боледуване.
И все пак към десет часа той намери сили да повика келнера. Плати сметката, като щедро я закръгли с шейсет форинта, после каза:
— Бихте ли ми повикали едно такси?
— Веднага, господине.
Преди да излезе, той хвърли бегъл поглед на двамата влюбени смешници. Седяха неподвижно на масата си, пред тях, непипнато, се виждаше изстиналото им ядене. Не се гледаха, не се докосваха. Нещо се беше случило. Но какво може да се случи на двама стари уморени хора пред прага на нищото? Той едва тътреше към гардероба натежалите си крака. С каква глупава надежда се бяха разминали? Цимбалът зад гърба му отново лудуваше, през изхода струеше синкав цигарен дим, смесен с дъх на лук и шашлици. Той взе от гардероба сивата си английска шапка и излезе да чака вън. Улицата бе съвсем пуста, само неонът светеше по лъскавия гръб на паркираните коли. Не беше прав, разбира се, в никой случай не беше прав. А може би те наистина се обичаха. Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.
Скоро таксито пристигна, той даде адреса на хотела си. И шофьорът бе много стар, тоя град като че ли бе пълен със старци. Караше много бавно по тихите тъмни улици, добросъвестно работеше със светлините. По пътя им се мяркаха самотни котки, някоя влюбена двойка се гушеше под тъмната сянка на дърветата Най-сетне пристигнаха, той плати и с мъка се прибра в стаята си. Едва сега разбра, че наистина се е напил нелепо и безразсъдно като момче на абитуриентски бал. Опита се да полегне, но усети, че му се вие свят. Стана отново и със залитане се отпусна в едно от креслата. Прозорецът беше отворен, навън светеше бялата спокойна пот. Навярно имаше пълнолуние, но луната все още не се виждаше, скрита зад съседните сгради. Само клоните на дърветата бяха бели, като покрити със скреж.
Когато влезе в „Алказар“, беше към десет часа вечерта. Денят бе най-обикновен, петъчен, тоя път заведението беше доста празно. Спомняше си, че преди няколко дни бе минал неговият трийсет и грети рожден ден, както се казваше тогава — фатален за стареещите ергени. Но на тая възраст бе вече професор, един от най-младите в университета. Изглеждаше още по-младолик с мършавината си и със светлото си лице едва-едва нашарено от лунички. Беше облечен много добре, по стара урумовска традиция и защото усещаше, че трябва да повиши с нещо авторитета си.
Тъкмо се бе запътил към една странична маса, и някой го извика по име. Той се огледа — беше някакъв негов съученик от гимназията, сега в синя полицейска униформа, със сребърни акселбанти. Бледото му, малко порочно лице изглеждаше в тоя миг необикновено дружелюбно. Това беше доста неочаквано, младият професор бе наследил нещо от реномето на баща си — републиканец русофил. И на всичко отгоре само преди една година бе протестирал остро пред академичния съвет, когато професор Цанков се бе опитал да чете лекции в университета. В бурната демонстрация пред парламента той бе зърнал, макар и отдалеч, своя бивш съученик на кон с вдигната лъскава кания на сабята си.
— Мишо, ако си сам, заповядай на нашата маса…
Тъкмо се беше приготвил да измърмори някакво извинение и я съзря. Беше се облегнала нехайно на стола, в края на провисналата си ръка държеше цигара. И позата, и цигарата не бяха признак на най-добро възпитание по онова време. И все пак по нищо не приличаше на дама от заведението — на някоя сръбска или румънска певачка, които често гостуваха в тоя известен локал. Роклята й бе много елегантна, тясно прилепнала и петниста, главата почти царствена. Това бяло, едро лице, изумително красиво и силно в същото време, прекрасната кожа, гладка като порцелан — приличаше и на кукла, и на млада кралица в същото време, на всичко, само не и на обикновена българка. Той малко тежко и неохотно тръгна към масата им, като голяма риба, теглена от брега.
— Запознай се с госпожица Наталия Логофетова! — каза малко накриво усмихнат полицейският. — А това е жена ми, но тя няма да ти е интересна.
— Ужасно си прост! — измърмори не без основание розовото кълбо домашна прежда до него.
Всички се направиха, че не чуха забележката. Госпожица Логофетова му подаде красивата си ръка, бяла като кост, доста хладна, както му се стори, може би защото бе държала в ръка чашата с изстудено вино.
— Заповядайте, господин професоре! — каза тя шеговито.
Очите й бяха леко насмешливи и ласкави. В тоя миг не можеше да определи цвета им, по-късно разбра, че са тъмносини, никога не бе виждал толкова тъмносини очи.
— С удоволствие — измънка той.
Само подаде коравия си хюкел на притичалия келнер. Колкото и да бе смутен, той съобрази да седне срещу нея. И едва сега забеляза, че с тая змийска рокля силното й тяло изглеждаше някак необикновено гъвкаво и примамливо.
— Господин Урумов не обича да сяда при полицаи — каза съседът му и се засмя така, че дори се разкашля. — Господин Урумов е прогресивен.
— Само си въобразявам — измърмори младият професор. — — Иначе не бих дошъл на вашата маса. Дори заради вас! — Той я погледна.
— За мен сигурно ще направите доста повече — отвърна тя без никакво стеснение.
Погледът й беше все така благоразположен и насмешлив, това го смущаваше и улесняваше в същото време.
— Интересно е как не съм ви видял досега, госпожице Логофетова — каза той. — София е толкова малък град.