— Добре, добре, това си го спомням. Мемнон и Таита разпитват черните роби пилуки, които залавят по пътя, и по техен съвет решават да следват левия приток на реката, която ние сега наричаме Сини Нил.
Роян кимна и продължи с историята:
— Насочват се на изток и се сблъскват с непристъпни планини — толкова високи, че ги наричат Синята крепост. Всичко, което сте чели дотук в книгата, е точно възпроизвеждане на текста в свитъците, но именно тук — и тя посочи една от страниците, — започват измислици. При описанието на предпланините…
Никълъс я прекъсна насред изречението:
— Спомням си, че когато четох за пръв път книгата, ми направи впечатление неточното описание на Сини Нил и по-скоро на земите при навлизането му в етиопските планини. Там предпланини няма. От западната си страна планините свършват с почти отвесен склон. Реката се показва като змия, надала глава от дупката си. Който и да е авторът на природните описания, той явно не познава течението на Сини Нил.
— А нима вие познавате областта? — зачуди се Роян.
Той се засмя и кимна.
— Когато бях млад и по-глупав, дори отколкото съм сега, бях замислил грандиозния план да премина с лодка пролома на Абай — от езерото Тана до язовир „Розейрес“ в Судан. Абай е името, с което етиопците наричат Сини Нил.
— И защо сте искали да го правите?
— Защото никой не го беше правил преди мен. Майор Чийзман, британският консул, ходил на лов в областта през 1932 година и едва не се удавил. Казах си, че ще мога да снимам филм, да напиша пътепис и да спечеля малко пари от авторските права. Говорих с баща си да финансира експедицията ми. Приключението беше достатъчно лудешко, за да привлече интереса му. Дори искаше да тръгне с мен. Тогава се заех с изучаване цялото течение на Абай, при това не само на карта, но и на живо. Купих си един стар „Чесна“ и прелетях над целия пролом — осемстотин километра разстояние между езерото Тана и язовира. Както вече казах, тогава бях само на двадесет и една и подобни лудости ме привличаха.
— И какво се случи? — Роян беше видимо заинтригувана. Дураид никога не й беше разправял за тези приключения на стария си спътник, но именно в подобна авантюра смяташе тя да го тласне тепърва.
— Събрах дружина от осем приятели от Сандхърст и посветихме коледната си ваканция на изпълнението на плана ми. Опитът завърши с пълно фиаско. Успяхме да издържим само два дни в бързеите на реката. Проломът е най-ужасното място на земята, за което съм чувал. Почти два пъти по-дълбоко от Големия каньон на Колорадо в Аризона. Още не бяхме изминали тридесет километра, а каяците ни за малко да станат на трески. Трябваше да оставим цялата си екипировка край реката и да се измъкнем с катерене обратно до по-цивилизовано място.
За момент Никълъс се умисли, сякаш се беше сетил за нещо по-сериозно.
— Загубих двама души от експедицията. Боби Палмър се удави, а Тим Маршал падна от скалите. Наложи се дори да оставим телата им на произвола на съдбата. И до ден-днешен са си останали там някъде. Трябваше аз да съобщя на родителите им… — спря се той насред изречението си, сякаш болезнените мигове бяха възкръснали пред очите му.
— Някой изобщо успял ли е да мине по вода през проломите на Сини Нил? — заинтересува се Роян, за да отвлече мисълта му.
— Да, аз самият се върнах няколко години по-късно. Но този път не като водач, а като редови участник в официална експедиция на британските въоръжени сили. Нужни бяха обединените сили на флотата, сухопътните и въздушните войски на Британската империя, за да може мечтата ми да се превърне в реалност.
Роян повече не можеше да крие откровеното си възхищение от човек, който наистина бе изкачил река Абай. Сигурно самият пръст на съдбата я беше довел точно при него. Дураид беше познал. Едва ли на света щеше да се намери по-подходящ изпълнител за плана, който бяха кроили двамата.
— Значи знаете по-добре от всеки друг какво представлява дефилето на Сини Нил. Ще се опитам най-общо да нахвърля съдържанието на седмия свитък така, както е излязло изпод ръката на Таита. За нещастие тъкмо тази част от ръкописа се беше повредила най-силно от времето и двамата с Дураид се видяхме принудени да правим заключенията си само по оцелелите откъслеци, вие ще трябва да ми кажете доколко това, което сме успели да разчетем, се покрива със собствените ви наблюдения на областта.
— Давайте! — подкани я Никълъс.
— Таита описва западния склон на етиопските планини кажи-речи по същия начин, по който и вие ги описахте: като отвесна стена, от която изведнъж изскача реката. Били принудени да изоставят колесниците си, които не можели да продължат по стръмните и насечени брегове. Продължили напред пеша, водейки конете за поводите. Скоро пътеките през дефилето станали толкова тесни и стръмни, че няколко от животните се прекатурили в пропастта и се издавили в дълбоките води. Това обаче не разколебало ни най-малко хората и те продължили с решителна крачка напред, слушайки единствено заповедите на принц Мемнон.
— Пред очите ми са. Наистина страховито място.
— По-нататък Таита описва няколко препятствия, които нарича „стъпала“. Двамата с Дураид така и не можахме да установим със сигурност кои са тези препятствия. Поради липса на друго, решихме, че става дума за речни прагове.
— Такива има колкото си искате по протежението на дефилето — съгласи се Никълъс.
— Това е най-важното в документа. Таита пише, че след двадесет дни вървене нагоре по течението на реката стигнали „второто стъпало“. Там принцът имал съновидение. Покойният му баща му се явил през нощта и посочил мястото, където били отседнали, за място на бъдещата си гробница. Според Таита те не продължили по-нататък. Ако можем да определим какво е това препятствие, което ги е спряло, ще можем и да придобием сравнително точна представа колко навътре в пролома са успели да стигнат.
— Което означава, че преди да продължим с догадките си, ще са ни нужни карти, спътникови снимки на планините, а и няма да е зле аз да прегледам дневника и бележките си от пътуването — рече Никълъс. — Винаги съм се стремил да подновявам справочните фондове на библиотеката си, затова в музея държа и съвсем нови издания на карти и спътникови снимки. Ако разполагаме с каквото ни е нужно, госпожа Стрийт ще знае как да ги открие начаса.
Той стана от стола си и мързеливо се протегна.
— Ще изровя дневниците си тази вечер и ще ги прегледам подробно. Миналия век прадядо ми е ловувал из етиопските планини и със сигурност е прекосявал Сини Нил близо до Дебра Маркос някъде през деветдесетте. Ще извадя и неговите спомени. Пазим ги в семейния архив. Нищо чудно старецът да е записал сведения, които да ни свършат работа.
Никълъс изпрати Роян до паркинга при стария зелен „Ленд Роувър“, но едва когато тя запали мотора, й каза вместо сбогуване:
— Все още мисля, че ще е по-добре да останете в имението. До Брандсбъри има час и половина път с кола — в двете посоки са нужни три часа, които ще губите всеки ден в разкарване дотук и обратно. Имаме доста работа, преди дори да мислим за експедиция в Африка.
— Ами какво ще си помислят хората? — попита Роян и отпусна ръчната спирачка.
— Никога не ме е било грижа за мнението на хората — подвикна й той отдалеч. — Кога ще се видим утре?
— Ще трябва първо да се отбия при доктора си в Йорк. Ще вади конците от ръката ми. Няма да мога да дойда по-рано от единадесет — подаде Роян глава навън, за да му отговори.
От вятъра тъмните й коси се развяха пред лицето й. В мечтите си Никълъс винаги беше с чернокоси жени. Розалинд също бе притежавала това тайнствено ориенталско излъчване. Почувства се гузен, задето прави подобно сравнение, но пък веднъж запознал се с Роян, човек трудно можеше да я отпъди от мислите си.
Всъщност тя беше първата жена, привлякла вниманието му, откакто Розалинд си беше отишла. Най-много го привличаше смесената й кръв. Роян бе достатъчно екзотична, за да възбуди интереса му към Изтока и достатъчно англичанка, за да говорят на родния му език и да разбира чувството му за хумор. Образована, тя разбираше от нещата, които най-много го интересуваха, а и беше духовита. Обикновено източните жени биваха учени от малки да мълчат и да стоят в сянката на мъжете, но тази определено се различаваше от тях.
Джорджина се беше обадила на личния си лекар в Йорк, за да уреди час на дъщеря си за изваждането на конците. Двете закусиха в къщата в Брандсбъри, след което Джорджина се качи зад волана, Роян седна до нея, а Маджик се настани между двете.
Още щом свърнаха по главната улица в селото, Роян забеляза голям камион „МАН“ паркиран пред пощата, но скоро забрави за него.
Озоваха се на шосето, над което плуваха облаци мъгла, ограничаващи на места видимостта до не повече от тридесет метра. За Джорджина това обаче не беше причина да намали скоростта. Ленд роувърът полетя по асфалта, колкото му стигаха силите, цвилейки жално със спирачките на всеки завой, а Роян си помисли с известно облекчение колко е хубаво колата ти да не вдига повече от сто километра в час.
По едно време се обърна назад, за да види колко път са изминали, и забеляза камиона да хвърчи по шосето на известно разстояние зад тях. Само кабината се показваше над облака мъгла и машината приличаше на подводница, подала се изпод повърхността на водата. В следващия миг мъглата погълна всичко, а тя се обърна напред, за да чуе какво й говори майка й.
— Това правителство е цял отбор от некомпетентни профани — разправяше Джорджина, присвивайки очи поради дима от цигарата си. Държеше волана с една ръка, а с другата небрежно галеше провисналото като парче копринен плат ухо на Маджик. — Нямам нищо против министрите да си клатят краката и да не ги е еня за държавните дела, но когато започнат да се занимават с пенсията ми, ей тогава наистина ме вбесяват.
Единствените доходи, на които разчиташе майката на Роян, идваха от пенсията й на бивш служител в дипломатическите служби, а тя беше по-скоро скромна.
— Признай си, мамо, че още по-малко ще се зарадваш, ако на власт дойдат лейбъристите — подразни я Роян. Майка й открай време беше стълб на консервативната идея.
Джорджина се поколеба какво точно да отговори, но после реши, че и Мейджър, и лейбъристите са един дол дренки.
— Това, което искам да кажа е: върнете ни Маги.
Роян се извъртя на седалката си и отново погледна през мръсното задно стъкло. Камионът продължаваше да ги следва по петите. Тъмният му силует едва-едва се забелязваше през мъглата, а и синкавият дим, който излизаше от ауспуха на колата, им създаваше усещането, че тя се е превърнала в реактивен самолет. Досега звярът кротко се беше движил отзад, но ето че изведнъж увеличи скоростта и започна да ги настига.
— Мисля, че иска да ни задмине — обърна се Роян към Джорджина.
Огромното туловище на камиона беше на някакви си шест-седем метра от задната броня на колата им. Върху решетката на радиатора стояха трите букви от хром — МАН, които вече се надвесваха заплашително над купето на роувъра. Заради покрива на колата Роян дори не можеше да види лицето на шофьора.
— Кой да ме задмине, кой просто да ме мине — жална се Джорджина. — Така е то, през целия ми живот — все едно и също. — И упорито остана в центъра на шосето.
Роян отново погледна назад и забеляза, че камионът се е приближил още повече. От него през задното стъкло не се виждаше нищо друго. Шофьорът превключи скоростта и заплашително изрева с двигателя.
— По-добре се откажи. Вижда се, че се е разбързал.
— Нека чака — изсумтя Джорджина и загриза фаса в устата си. — Търпение му е майката. Тъй или иначе, не мога да го пусна точно тук. Всеки момент ще излезем на малкото каменно мостче. Познавам тази отсечка, все едно съм в банята вкъщи.
Прекъсна я обаче клаксонът на камиона, който за малко да ги оглуши. Маджик скочи на задната седалка и възмутено се разлая.
— Тъпо копеле — наруга го. — За кого се мисли? Я си запиши номера му, че да се оплача пред полицията в Йорк.
— Не се вижда от калта. Не съм сигурна, но регистрацията май е европейска. Германска най-вероятно.
Сякаш шофьорът чу какво се говори за него и леко намали, оставяйки дистанция от няколко метра между тях. Роян се извъртя на седалката в желанието си да го види що за човек е.
— Така е по-добре — отбеляза доволно Джорджина. — Щом ще се учим на маниери, да се учим — тя впери очи напред и отбеляза: — Ето го и моста…
Едва сега Роян успя да хвърли поглед в кабината на камиона. Шофьорът носеше шапка тип шлем, която криеше цялото му лице без очите и носа. Подобна маскировка му придаваше доста злокобен вид.
— Внимавай! — изпищя внезапно Роян. — Засилил се е право към нас!
Двигателят на камиона нададе мощен рев, който погълна гласовете им сякаш бяха попаднали насред морска буря. За миг пред очите на Роян заблестя стоманената муцуна на МАН-а, в следващия миг цялата му тежест се стовари върху задницата на колата им. От удара тя залитна и едва не се прекатури през седалката. Бързо се върна в предишното си положение и ужасена видя как камионът ги е подхванал с предната си броня като някаква лисица, тичаща с кокошка в устата си.
Джорджина водеше отчаяна борба с кормилото, надявайки се да задържи ленд роувъра на шосето, но усилията й оставаха напразни.
— Не мога да контролирам колата. Мостът! Да се спасява кой как може…
С едно движение Роян се освободи от предпазния си колан и посегна към дръжката на вратата. Каменните перила на моста летяха с пълна скорост насреща им. Колата се пързаляше по пътя напълно неспособна да спре или завие встрани.
Под натиска вратата лесно поддаде, но така и не й остана време да я отвори достатъчно, за да скочи навън. С все сила колата беше запокитена в здравите каменни колони, които стърчаха на входа на моста.
Двете жени хорово изпищяха, капакът на мотора се смачка наполовина пред очите им, а инерцията ги хвърли право срещу предното стъкло. То се разби на парчета, а колата отскочи като футболна топка от камъните, килна се на една страна, излезе извън шосето и се затъркаля надолу по брега на реката.
Роян беше като катапултирана през зеещата врата и скоро се озова на земята. Склонът уби скоростта на падането й, но извади всичкия въздух от гърдите й. Тя се претърколи надолу по пръстта и в един миг се оказа в ледените води на рекичката, минаваща под моста.
Малко преди главата й да се потопи под повърхността, очите й зашариха по небето и случайно срещнаха силуета на каменния мост. Роян успя да хвърли последен поглед на камиона, който даде газ и потегли. Машината влачеше две товарни ремаркета, толкова високи, че се забелязваха дори над каменните перила на моста.
И двете ремаркета бяха покрити с изкуствен брезент от някаква лъскава материя. На зеления фон на покривалото беше изписано с големи червени букви името на компанията собственик, но преди да осмисли какво точно е прочела, Роян цопна в реката и водата запречи погледа й. От студа и зашеметяването след удара едва не се удави.
С няколко маха излезе обратно на повърхността. Учуди се, че за няколко секунди течението я е отнесло двадесетина метра надолу. Затруднена от дрехите си, Роян все пак успя да доплува благополучно до брега, където се хвана за някакъв клон и се изтегли на сушата.
Клекна в калта и се опита да изкашля и изплюе водата, която бе погълнала, без да иска. Опипа тялото си, за да види къде по-точно се е ударила, но в следващия миг стоновете на агонизиращата й майка я накараха да забрави за собствените си неволи и да насочи цялото си внимание към обърнатите с покрива надолу останки от ленд роувъра.
В трескава бързина Роян се надигна на крака и се затича по хлъзгавата трева към колата, спряла на самия ръб на водата. Каросерията беше смачкана и дори разкъсана, на много места боята беше паднала и ламарината блестеше на светлината. Моторът отчаяно се задъхваше, но предните колела продължаваха да се въртят в пространството.
— Мамо! Къде си? — завика Роян, но ужасяващите звуци, които Джорджина издаваше, не престанаха. За да не изгуби равновесие, дъщерята се улови за металната каросерия на колата и с разтуптяно сърце се насочи по посока на звука. Не й се мислеше какво може да види. Джорджина беше седнала върху размекнатата земя, облегнала гръб върху вратата на колата и изпънала крака напред. Левият беше толкова усукан, че ботушът й сочеше към калта под неестествен ъгъл. По всяка вероятност или коляното, или костта над него бяха счупени.