— Жената не е толкова важна, колкото папирусът — оправдаваше се той, катерейки се на четири крака към пътя. — Без него тя не може да спечели пари. Все ще знаем къде да я намерим по-нататък.
Роян леко извъртя очи към брега, за да се увери, че двамата са се насочили обратно по шосето към фиата, чиито фарове продължаваха да светят в мрака. Чу се тръшкането на вратите, после двигателят заръмжа и колата потегли по посока на вилата.
Толкова беше наплашена, че дори за миг не помисли да излезе от скривалището си. Плашеше се при мисълта, че един от тримата може да е останал да дебне на пътя тя да се появи откъм езерото. Стоеше изправена на пръсти, за да диша свободно и цялата трепереше — не толкова от студ, колкото от непреодолим ужас. Твърдо се бе зарекла да не мърда до сутринта.
Часове по-късно забеляза огненото сияние, което огря небосвода, веднага след това — и пламъчетата, играещи от другата страна на палмовите дървета. За секунди Роян забрави за всякаква предпазливост и с усилия се домъкна обратно до брега.
Щом излезе от езерото, тя остана да клечи в калта известно време, опитвайки се да успокои тежкото си дишане и да преодолее умората от изгубената кръв. Косата й се беше спластила на тежки кичури и те почти закриваха погледа й. Изпод струйките вода, стичащи се пред очите й, Роян все пак започна да различава пламъците оттатък горичката.
— Вилата! — промълви тя едва-едва. — Дураид! О, Господи, само това не!
Тя се надигна на крака и се затътри към дома си.
Още преди да излязат на алеята пред вилата, Бакхет изгаси фаровете и мотора на фиата. Водена от инерцията, колата се приплъзна няколко метра напред и спря под самата тераса на къщата.
Тримата излязоха и се качиха по каменната стълба към терасата. Тялото на Дураид лежеше в същото положение, в което го беше оставил Бакхет край езерцето с рибките. Убийците дори не го удостоиха с поглед, ами забързаха към тъмния кабинет.
Бакхет носеше със себе си евтина пътна чанта от някаква синтетична материя.
— Вече изгубихме твърде много време — обърна се той към съучастниците си и разтвори торбата върху масата. — Не бива да губим повече нито секунда.
— Всичко е заради Юсуф — оправда се шофьорът. — Той остави жената да избяга.
— Като толкова знаеш, да я беше хванал на шосето — сопна му се Юсуф.
— Достатъчно! — сгълча и двамата Бакхет. — Ако искате да си получите парите, по-добре да не правите повече грешки.
Бакхет насочи светлината на фенерчето си към свитъка, който така си беше останал на работната маса.
— Това е, което търсим — рече той убедено. Специално му бяха показали снимка на папируса, да не би да го сбърка с друг. — Искат да вземем всичко — картите, снимките… Също всички книги и тетрадки, които намерим в кабинета, изобщо всичко, което двамата са използвали в работата си. Не трябва да оставяме нищо след себе си.
Тримата натъпкаха набързо цялото съдържание на писалището в чантата и Бакхет дръпна ципа.
— Сега да се заемем с доктора. Донесете го тук.
Двамата излязоха на терасата и се надвесиха над трупа. Хванаха за глезените Дураид и го помъкнаха с краката напред по плочките. Тилът му безжизнено се удари о каменното стъпало, което служеше вместо праг на стаята, а кръвта му остави широка диря, която лъщеше на бледата светлина.
— Дайте лампата насам! — нареди Бакхет и Юсуф се върна на терасата, за да донесе газената лампа, която Дураид бе захвърлил на плочките. Пламъкът й отдавна бе изгаснал. Бакхет я вдигна до ухото си и я разклати.
— Пълна е — отсъди той доволно и отвъртя капачката. — Всичко е наред — обърна се той към двамата, — нарамвайте торбата и бягайте в колата!
Докато те бързаха към фиата, Бакхет поръси с керосин ризата и панталоните на Дураид, отиде при лавиците изпълнени с книги и изля останалото съдържание върху древните ръкописи.
Захвърли лампата на пода, бръкна под полите на дрехата си и извади кибрит. Драсна една клечка и я насочи над локвичката керосин, която се бе образувала на единия рафт от библиотечката. Огънят прихвана веднага, езичетата му скоро облизаха ръбовете на ръкописите, те се сгърчиха и потъмняха пред погледа на Бакхет. Той се обърна на другата страна и отново застана над безжизнения Дураид. Запали втора клечка и я пусна върху обляната му в кръв и керосин риза.
По гърдите на Дураид заиграха синкави огънчета, които скоро го обвиха като с одеяло. Щом захванаха памучния плат на ризата и кожата под нея, пламъците от сини станаха оранжеви, започнаха леко да пукат и стаята се изпълни с черен дим.
Бакхет изтича до вратата, с няколко скока прекоси двора и се озова на платното. Докато се наместваше на задната седалка на фиата, шофьорът вече бе запалил мотора и колата шумно потегли надолу по пътя.
Болката върна Дураид в съзнание. Трябва да е била доста жестока и непоносима, за да го извика обратно на земята от онова неопределено място, където се намираше — между живота и смъртта.
Той изстена мъчително. Първото, което улови вниманието му, бе миризмата на изгоряло, смрадта на горящата му плът, която го блъсна в лицето и едва не го покоси повторно. Когато раненият отвори очи и погледна гърдите си, целият се разтърси в мощни конвулсии на ужас и агония.
Дрехите му вече бяха почернели от огъня, на места месата му се показваха изпод сгърчените дрипи. През целия си живот не бе познавал толкова остра и непоносима болка. Дураид си даде сметка, че гори не само той, но и цялото помещение около него. Над главата му минаваха вълни от пушек и нагорещен въздух, които му пречеха да вижда и почти закриваха от очите му вратата към двора.
Мъчението беше толкова нечовешко, че му се искаше по-скоро да свърши. Искаше най-сетне да умре и повече нищо да не усеща. Но в последния момент се сети за Роян. Опита се да промълви името й с обгорелите си, почернели устни, но от гърлото му не се отрони нито звук. Мисълта за нея обаче му вдъхна воля да се размърда. Претърколи се на една страна и огънят се нахвърли върху гърба му, защитен досега от каменния под. Дураид измуча от болка и се претърколи още веднъж, озовавайки се в почти спасителна близост до вратата.
Всяко движение му костваше огромни усилия и само подсилваше мъчителната му агония. Сега обаче, когато се бе извъртял отново по гръб, усети полъх свеж въздух, нахлул през вратата, която бе оставена нарочно отворена, за да може огънят да се подхранва с кислород. Умиращият пое дълбоко въздух и сладкият дъх на пустинята му възвърна частица от силите — колкото да се претърколи още един-два пъти и да се просне върху хладните плочки на терасата.
Дрехите и тялото му още горяха. Дураид направи няколко плахи опита с ръце да угаси огъня, който го разяждаше, но единственото, което постигна, бе да опърли докрай и без това почернелите си като въглени длани.
Едва след това се сети за езерцето с рибките. Мисълта за хладната вода, която щеше да угаси изведнъж мъката от огъня, го подтикна да се надигне и като змия с пречупен гръбнак да запълзи към спасителния басейн.
Пушекът, който се вдигаше от собствената му овъглена плът, го задушаваше и Дураид непрекъснато кашляше, но продължаваше все напред към заветната цел. Докато се прехвърляше през каменния парапет, от жестокото ожулване остави парчета изгоряла кожа по ръба, но все пак цамбурна във водата. В първия миг около него се надигна огромна струя пара, която съскаше в ушите му и до такава степен обгърна цялата му глава, че Дураид се изплаши да не е ослепял. Болката от допира на обгорялата му кожа с ледената вода беше непоносима и умиращият изпадна за втори път в безсъзнание.
Когато отново се съвзе и очите му започнаха едва-едва да проглеждат през черните облаци, спуснали се над него, Дураид забеляза нечия фигура да се катери с мъка по стъпалата в отсрещния край на терасата откъм градината.
За момент си помисли, че в агонията му се привиждат сенки, но когато светлината на пожара озари тайнствения силует, той позна Роян. Мократа й коса се спускаше на гъсти кичури пред лицето й, дрехите й бяха изпокъсани, покрити с кал и водорасли, от всяка дипла се стичаше езерна вода. Дясната й ръка беше превързана с измърсена дрипа, през която продължаваше да тече бледорозова кръв.
Тя дори не го видя. Закова се в центъра на терасата и с неописуем ужас впери очи в горящата стая. Дали Дураид не беше вътре? Изтича напред, но горещината се превърна в невидима стена и я спря насред устрема й. Точно в този миг покривът се срути и от горящата къща изригнаха порой огнени искрици и озариха небето наоколо. Роян отстъпи инстинктивно назад, закривайки с ръка лицето си от пламъците.
Дураид се опита да я извика, но от пресъхналото му гърло не успя да излезе нито звук. Роян се обърна на другата страна и забърза надолу по стълбите. Той си каза, че сигурно е решила да търси помощ, и с последни усилия на волята успя да изграчи като ранен гарван.
Младата жена отново се закова на място и се извъртя по посока на звука. Погледът й се спря върху него и тя закрещя от ужас. Главата, която се показваше от езерцето, отдавна бе престанала да прилича на човешка. Косата беше изчезнала напълно, изгоряла в пожара, кожата на лицето и врата висеше безжизнено на овъглени парцали. Изпод черната маска, която представляваше главата му, разцепена тук-там, се виждаха червени месища. Роян се отдръпна назад, сякаш имаше пред себе си свръхестествено чудовище.
— Роян — изграчи повторно Дураид, колкото да го познае по гласа. Протегна едната си ръка в умолителен жест, а тя веднага дотърча при него, за да я поеме в своята.
— Света Богородице, какво са направили с теб? — плачеше тя, но когато се опита да го издърпа, кожата на дланта му се откъсна и остана в ръката й, сякаш беше гумена хирургическа ръкавица. Дураид остана да протяга голата плът на разкървавените си пръсти, които напразно се опитваха да докопат нещо в пространството.
Роян се свлече на колене край езерцето и се наведе над парапета, за да го обгърне с две ръце. Знаеше, че силите няма да й позволят да го повдигне, без да му нанесе още някое непоправимо увреждане. Единственото, което й оставаше, бе да се опита да го утеши в предсмъртния му час. Повече от ясно бе, че мъжът й си отива — никой смъртен не би могъл да оцелее от такива ужасни рани като неговите.
— Скоро ще дойдат да ни помогнат — прошепна му тя на арабски. — Все някой ще види пламъците. Горе главата, мъжо, помощта ще дойде всеки момент.
Той не спираше да се тресе в мъчителни конвулсии. Опитваше се да говори, но всеки опит да издаде звук бе свързан с непоносими болки.
— Папирусът?
Роян вдигна глава, колкото да се увери с очите си в размера на бедствието, и тъжно поклати глава.
— Няма го вече. Или са го взели, или е изгорял в пожара.
— Не се предавай — окуражи я на свой ред Дураид.
— Целият този труд…
— Всичко е минало — възрази му тя. — Никой няма да ни повярва без…
— Не! — гласът му едва се чуваше, но в тона му личеше непоклатима увереност. — За мен, последно…
— Не го казвай, моля те, ще се оправиш.
— Обещай — настояваше Дураид. — Искам да ми обещаеш!
— Нямаме спонсор. Аз оставам сама. Не мога да сторя всичко сама.
— Харпър! — подхвърли той. Роян се наведе още по-близо до обгорелите му устни, за да чуе по-добре. — Харпър — повтори. — Силен… волеви… умен човек…
Тогава разбра. Естествено, че Харпър. Това беше последното, четвъртото име в списъка на евентуалните спонсори. Макар и винаги да стоеше в дъното на листа, практически заемаше най-видното място в съзнанието на Дураид, който имаше навика да обръща предпочитанията си винаги на обратно. Никълъс Куентън-Харпър си оставаше неговият любимец. Толкова често беше говорил за него с уважение и приятелски чувства, понякога дори със страхопочитание.
— Но какво да му кажа? Той дори не ме познава. Как ще го убедя? Седмият свитък вече го няма.
— Имай му доверие — прошепна Дураид. — Той е добър човек. Имай му доверие…
В онова „Обещай ми!“, което току-що бе изрекъл, имаше толкова много молба и надежда, че Роян не можеше да му откаже.
В следващия миг тя се сети за тетрадката, която бе останала в апартамента им в Гиза, в предградията на Кайро, както и за целия материал за Таита, записан върху хард диска на компютъра им. Не всичко беше изчезнало безвъзвратно.
— Да — рече Роян. — Обещавам ти, ще го направя.
Унищоженото лице на агонизиращия не му позволяваше да покаже дори с гримаса обзелите го чувства. Само в гласа му се долавяше вътрешно облекчение.
— Цвете мое! — прости се Дураид със съпругата си, главата му се килна напред и той напусна света на живите.
Когато жителите на селото най-сетне пристигнаха пред вилата, Роян продължаваше да коленичи край езерцето, да държи главата на покойния си съпруг и да му говори. Огънят вече намаляваше, на хоризонта пропукваше зората и скоро светлината на деня щеше да погълне изцяло отблясъка на пожара.
На погребението в църквата на оазиса присъстваше целият състав на музея, както и на Отдела по древна история. Дори Аталан Абу Син, министър на културата и туризма и пряк началник на Дураид беше пристигнал от Кайро в служебния си черен „Мерцедес“.
Беше седнал пръв зад Роян и макар по вероизповедание да беше мюсюлманин, не се стесняваше да отговаря заедно с останалите присъстващи на свещеника. Нахут Гудаби от своя страна седеше до вуйчо си. Майката на Нахут беше най-малката сестра на министъра, а това, както навремето Дураид правилно бе отбелязал, се оказваше достатъчна компенсация за пълната липса на квалификация у племенника, който нито разбираше от археология, нито можеше да се утвърди като способен администратор.
Денят беше горещ. Навън температурата упорито не искаше да слезе под тридесет градуса, а дори в сянката на тясната коптска църква атмосферата беше потискаща. Роян имаше чувството, че силите й няма да издържат атаките на гъстите облаци тамян, които я задушаваха, още по-малко монотонното пеене на облечения в черно свещеник. Прясно зашитата рана на дясната ръка я сърбеше жестоко, а всеки път, щом погледът й се спреше на дългия, черен ковчег, оставен пред щедро обкования със злато олтар, плешивата, овъглена глава на Дураид се набиваше дълбоко в съзнанието й; земята започваше да се движи под краката й и тя за малко не се свлече на пода на църквата.
Най-накрая службата свърши и вдовицата можа да излезе на чист въздух под пустинното слънце. Но с това не привършваха задълженията й. Като главна оплаквачка тя трябваше да върви плътно зад ковчега на покойника по пътя към селското гробище. Там, сред палмовата горичка, в семейната гробница, вече го чакаха предшествениците му.
Преди да тръгне обратно за Кайро, Аталан Абу Син дойде да се сбогува лично с Роян. Стисна приятелски ръката й и смотолеви няколко думи на утеха.
— Ужасно събитие, Роян. Лично говорих с министъра на вътрешните работи. Имаш думата ми, зверовете, които са сторили това престъпление, ще бъдат заловени. Ти самата си вземи почивка, колкото сметнеш за добре, няма защо да бързаш да се връщаш в музея.
— Ще бъда на работа още в понеделник — отвърна му тя, при което министърът бръкна във вътрешния джоб на тъмното си, двуредно сако и извади бележника си. Прегледа го за секунда, отбеляза си нещо и отново я погледна.
— Тогава ела следобед в министерството. В четири часа — заръча й той и се запъти към колата си.
Нахут Гудаби на свой ред дойде да се прости с опечалената. Кожата му беше жълтеникава, а под очите му имаше сенки подобни на петна от кафе, но въпреки това Нахут си оставаше елегантен мъж — висок, с гъсти коси и изключително бели зъби. Костюмът му стоеше чудесно, а от тялото му лъхаше слаб мирис на скъп одеколон. Лицето му излъчваше печал и съчувствие.
— Добър човек беше. Винаги съм се отнасял към Дураид с огромно уважение — рече той, а Роян кимна, за да не отговаря на наглата лъжа, която чу.
Между Дураид и помощника му никога не бяха съществували особено приятелски отношения. Мъжът й никога не беше допускал Нахут до съчинението на Таита и бе направил всичко възможно министерският племенник да не научи нищо за седмия свитък — заради което младежът постоянно му беше тровил живота.