Колкото и да трепкаше образът пред лещите, Борис успя да улови на фокус каменистата пътека, следваща речния бряг, и бавно насочи бинокъла към завоя, зад който продължението й се губеше. Изглеждаше напълно пуста, никъде не се забелязваше ни най-малък признак за човешко присъствие. Борис можеше да изтълкува това по един-единствен начин — жертвите му се бяха измъкнали напред, извън полезрението му. Не можеше да определи колко далеч по пътеката са се придвижили, но едно бе сигурно: ако все още държеше да ги засече по пътя, трябваше да бърза.
За пръв път, откакто се бе отдалечил от речния бряг, Борис отпи от манерката си — съвсем пестеливо. Даде си сметка, че дългото и изнурително изкачване в жегата го е обезводнило. В подобни условия, ако няма под ръка вода, човек може да умре за броени часове. Иначе би било чудно, че огромната долина на Нил има толкова малко човешки обитатели.
Щом си отпочина, Борис пое като подмладен по хребета на възвишението. От единия до другия край имаше повече от километър, но отсрещният ръб се показа съвсем изневиделица в краката му. Да беше направил още някоя непредпазлива крачка и щеше да стъпи в празното пространство. Щом се озова над тристаметровата бездна, Борис отново залегна на земята и потърси прикритие.
Реката беше същата — широка площ от бързеи и водовъртежи, които се преплитаха един в друг, надпреварваха се кой по-бързо да стигне следващия завой. Пътеката отново следваше плътно близкия бряг; само тук-там, когато буквално от водата изскачаха каменни игли или други непреодолими препятствия, тя неохотно свърваше навътре в сушата.
Борис отново не можа да различи друго движение из пустите пространства на нилската долина, освен течението на водите и непрестанното трептене на миражите. Сигурен беше, че на Мек Нимур не му е стигнало времето да заобиколи издадения навътре в реката нос и отново да изчезне от погледа. Щом не се показваше по пътя, значи нещо го е забавило от другата страна на завоя.
Руснакът отново пийна водица и остана да почине половин час. След това се отърси от праха и реши, че си е възвърнал достатъчно силите. Известно време се подвоуми дали да слезе от възвишението и да причака жертвите си някъде по пътеката или да остане на високото и отдалеч да следи за движенията им. Най-накрая предпочете втората възможност.
Огледа внимателно пушката си, увери се, че оптическият мерник не се е изкривил по време на изкачването, най-накрая изсипа съдържанието на пълнителя в ръката си и внимателно се взря във всеки от петте патрона. Медната гилза на единия се беше наръбила и обезцветила с времето, затова той го захвърли настрана и сложи нов на негово място. Дръпна затвора да зареди, но за всеки случай сложи предпазителя.
След това остави оръжието на земята и набързо смени изпотените си чорапи със сухия чифт, предвидливо пъхнат в чантата му. Внимателно върза обувките си. Само пълен новак би оставил краката си да тънат във влага и мръсотия — за няколко часа щяха да се покрият с кожни инфекции.
Отпи отново от манерката, стана и метна карабината на рамо. Беше готов да посрещне както подобава това, което богинята на лова благоволеше да му прати. Оставаше му само да заеме по-удобна за наблюдение позиция по хребета и да чака противника.
Извървя доста метри и често се спираше и насочваше бинокъла си към долината. Следобедът минаваше, а нито веднъж не забеляза човешко движение. Вече започваше да се тревожи, че по някакъв начин Мек Нимур е успял да се промъкне незабелязан по пътеката или е използвал таен брод, за да се прехвърли на другия бряг на реката, или пък се е проврял през някой друг проход сред скалите и му е минал под носа, когато вниманието му беше привлечено от жалните, обидени крясъци на птици. Вдигна глава и видя как двойка кани кръжат около някакъв храсталак в близост до брега на реката.
Жълтоклюната каня е един от най-едрите представители на лешоядните птици в Африка. По природа тя е свикнала да живее в известна симбиоза с човешкия вид и се храни най-вече от боклуците, хранителните отпадъци и нечистотиите, които й завещават двукраките бозайници. Най-често кани се забелязват да кръжат над селата или временните лагери на ловците, откъдето търсят с поглед бунището или пък чакат някой от хората да се отдалечи в близките храсти, та щом си свърши работата като стрели да се спуснат и да отнемат плода на усилията му, сякаш се страхуват някой да не ги изпревари. Поради тази причина на африканците не би им минало и през ум да строят канализация.
Борис обърна бинокъла по посока на пернатата двойка, която уж небрежно се рееше из въздуха, но така и не искаше да се отдалечи от въпросния храсталак. Каните се различаваха отдалеч по специфичното движение на чаталестите си опашки, които се въртяха като ветропоказатели ту на едната, ту на другата страна. Дори от такова разстояние всеки път, щом забиеха поглед в ниското, жълтите им човки блясваха в лупите на бинокъла.
— Да! Нимур рано е вдигнал лагер. — Борис зловещо се усмихна. — Може би горещината и бързият преход са се оказали твърде множко за младата му жена, а може и да му се е приискало да си поиграе с нея.
Извървя няколко крачки встрани, за да може сам да погледне какво се случва в храстите. Грижливо фокусира бинокъла си, но така и не установи човешко присъствие сред зеленината. След почти два часа напразно дебнене започваше да се чуди не е ли прибързал със заключенията си. Единственото, което продължаваше да му вдъхва известна увереност, бяха двойката кани, които бяха кацнали на върха на близкото дърво и упорито не сваляха очи от гъсталака. Нямаше какво друго да стори, освен да им се довери, че там има хора.
Погледна подозрително към слънцето. Небесното светило се плъзгаше към хоризонта, а горещината отслабваше. Борис отмести поглед от него и се взря какво става в долината.
Точно зад съмнителния храст брегът беше издълбан от водите на реката, които образуваха нещо като малка лагуна. При по-високо ниво на реката всичко наоколо потъваше под повърхността й, но сега между течението и малкото езерце се виждаше тънка дига от чакъл. Пак в този си край, брегът беше осеян с по-малки и по-големи камъни, откъртили се с годините от околните скали. Някои от тях стояха из чакъла, други се бяха изтърколили в реката и се показваха само отчасти. Имаше една особено внушителна канара, обла по форма и голяма колкото едноетажна къща.
Ненадейно иззад храста се показа нечия мъжка фигура. Пулсът на Борис се ускори и той с трепет седна да наблюдава как човекът се примъква до един от камъните и със скок се озовава на чакъла край водата. Клекна над повърхността, напълни манерката си с вода и се завърна в скривалището си.
„Аха! Дори и на тях им е горещо. Трябва да пият вода, а това ги издава пред стария Борис. Ако не бяха птиците, никога не бих предположил, че се крият точно там. — Руснакът изцъка с език в знак на възхищение. — Мек Нимур е предпазлив човек. Нищо чудно, че е оцелял толкова време. Никога не изпуска нещата от контрол. Но и такива като него имат нужда от вода.“
Борис продължи да наблюдава с бинокъла си, любопитен да узнае следващия жест на Мек Нимур.
„Вече е изгубил достатъчно време да се крие от горещината. Щом захладнее, ще тръгне отново. Смята да извърши нощен преход — заключи той и отново погледна към слънцето. — Остават три часа до стъмване. Ще трябва дотогава да съм свършил работата, иначе в мрака ще ми е трудно да се целя.“
Преди да се изправи обаче, отново се изтегли с пълзене. Върна се обратно по следите си, докато не се скри зад някакъв каменен блок. Едва след като се увери, че хората на Мек Нимур не могат да го забележат, започна предпазливото си слизане към долината. Този път нямаше козли да му покажат пътя и трябваше да се оправя сам. След няколко несполучливи опита да се смъкне от скалистия ръб, попадна на сравнително широка тераска, която щеше да му послужи за пътека и да го отведе далеч в ниското. Щом се озова в подножието на хълма, Борис внимателно се огледа, за да запомни терена. Може би щеше да му се наложи да се измъква по същия път, трябваше да знае как да го намери. Той знаеше, че му предстои да бяга от далеч по-многоброен противник, един подобен изход би му свършил чудесна работа.
Слизането му бе отнело цял час и той си даваше сметка, че закъснява. Излезе на пътеката близо до брега на реката и се насочи към лагера на Мек Нимур. Гледаше да не изостава, но въпреки това вземаше необходимите предпазни мерки. Вървеше в самия край на пътеката, стъпваше само на камък, гледаше по никакъв начин да не оставя следи, че е минавал. И както много внимаваше, така за малко да се сблъска лице в лице с партизаните.
Беше минал някакви си двеста метра, когато съзнанието му случайно улови тихото, жално свирукане на скорец. Ако не беше толкова опитен ловец, нямаше да загрее, че в свирукането има нещо нередно. А нередното беше по кое време на деня го чува. Скорците издаваха подобни тъжни звуци единствено рано призори, когато напускаха гнездата си високо в скалите. Сега беше късен следобед и от жегата в долината едва се дишаше. Не беше трудно да се сети, че скорецът всъщност е някой от съгледвачите на Мек Нимур, задаващ се от другата посока. Партизаните се готвеха да продължат с придвижването си.
Борис реагира светкавично. Дръпна се встрани от пътеката и бързо се затича назад, добирайки се в последния момент до мястото, откъдето беше слязъл. Изкатери се колкото да има поглед върху терена и зачака. Това, което му се струваше най-неприятно, бе, че практически изгуби цялото си предимство от бързото пресичане на планината. Позицията му трудно можеше да се нарече идеална за стрелба от засада, пътят му за оттегляне стоеше открит за вражеския огън. Би било истински късмет да се добере невредим до върха. Но нито за миг не изостави мисълта за полагаемото си отмъщение. Само да се появяха жертвите му по пътеката и щеше да ги гръмне, без да му мигне окото.
Колкото и да не му се щеше, Борис трябваше да признае, че Мек Нимур го е сгащил. Руснакът дори не бе предположил, че след като веднъж са се скрили от горещината, партизаните ще тръгнат на път преди мрак. Беше си правил сметката да застане на удобна позиция над самия лагер и да изстреля два точно прицелени куршума, преди да си плюе на петите и да изчезне.
Също така се беше надявал, че ако успее да убие Мек Нимур на място, хората му няма да посмеят да го преследват далеч от позициите си. Борис бе нахвърлял в мисълта си как бяга по пътеката нагоре, как се спира на всяко прикритие и отвръща на огъня, как застрелва още поне един-двама негри и в крайна сметка ги кара да се скрият в миша дупка. Щом усети, че са станали по-предпазливи, щеше да даде газ по баира и да изчезне, а те щяха да си ближат раните и навярно дори биха се отказали от по-нататъшно преследване.
Сега обаче нещата се променяха коренно. Не му оставаше друго, освен да се хване за първата удала му се възможност — което почти сигурно означаваше, че целите ще се движат — да стреля, а после да се надява, че няма да го ударят, докато катери склона. Предимството му се състоеше в изключително точния мерник на ловната му карабина, докато хората на Мек Нимур бяха въоръжени единствено с калашници, които може и да стреляха бързо, но на далечно разстояние ги нямаше никакви. Особено когато ги използваха етиопски шуфти. При добро обучение воюващите племена на Африка можеха да се превърнат в чудесни бойни единици — едни от най-добрите в целия свят. Научаваха се на всякакви тънкости на военното изкуство с едно голямо изключение: колкото и да се стараеха, точната стрелба оставаше мираж за повечето от тях.
Борис се излегна по корем на скалата и се опита да не обръща внимание на напечения камък, който го гореше дори през ризата. Свали чантата от гърба си и я постави пред себе си, за да я използва за опора на цевта. Огледа пътеката през оптическия мерник, намести се във възможно най-удобната позиция и се прицели в някакъв малък камък по нея. След като определи височината на изстрела си, завъртя оръжието наляво и надясно, колкото да се увери, че огънят му ще покрие цялата пътека.
Спокоен, че за толкова малко време и да иска не би могъл да си намери по-добра позиция за стрелба, Борис остави пушката до себе си и бръкна в пръстта под скалата. Разтърка я леко по лицето си и от обилната пот тя скоро се превърна в мокра кал. Така бялата му кожа нямаше да заблести на слънцето — един от възможните рискове, ако съгледвачите наистина се окажеха наблюдателни. За всеки случай руснакът провери и под какъв ъгъл падат слънчевите лъчи, да не би стъклото на мерника или металните части на карабината да отразяват светлината. Най-накрая придърпа най-близкия клон на храста до себе си и го нагласи така, че да хвърля сянка върху оръжието.
Борис намести приклада на пушката върху рамото си и се отпусна. Опитваше се да диша бавно и дълбоко, за да успокои ускорения си пулс и да върне силата и прецизността на ръцете си. Иначе не му се наложи да чака дълго. Скоро птичият глас се чу повторно, този път съвсем наблизо. Някой веднага отговори от гъсталака от другата страна на пътеката, съвсем близо до реката.
„На прикриващите пътеката хич не им е лесно да следват подобен терен — усмихна се горчиво Борис, сякаш съчувстваше на момчетата. — Представям си каква борба е с храстите, за да не изостанат и да вървят вкупом.“
И докато си мислеше за това, на разстояние петстотин метра право пред него, се показа въоръжен човек.
Борис го изгледа през увеличителното стъкло на мерника си. Мъжът беше типичен африкански партизанин — облечен в мръсна и окъсана камуфлажна униформа, допълнена с цивилно облекло. Багажът му се състоеше от манерка за вода, патрондаш, няколко ръчни гранати и естествено — калашник, държан пред гърдите. Щом застана на завоя, шуфтата се спря и веднага се изтегли под прикритието на близката скала.
Огледа внимателно пътя пред себе си, очите му бавно се местеха от обект на обект. В един миг погледът му сякаш се срещна с този на Борис. Той затаи дъх и се вкамени като скалата пред себе си. Но шуфтата не показа, че го е забелязал, напротив, успокои се и даде знак на останалите да го следват. Без да ги изчака обаче, се затича напред по пътеката. Петдесетина метра след него вървеше следващият партизанин. Нататък върволицата въоръжени мъже се зареди като броеница, но стриктно спазваше дистанция. Дори с картечница беше невъзможно да убиеш двама души наведнъж.
— Бре, да му се не види! — отсъди Борис. — Тези си ги бива. Мек сигурно ги е подбирал лично.
Зарови поглед в мерника и започна да се вглежда в лицето на всеки следващ, нетърпелив да открие Мек Нимур. Вече седем души се бяха показали зад завоя, а от командира ни следа. Съгледвачът вече се бе изравнил с Борис и след секунда-две го отмина. Точно под носа му минаха и двама от прикриващите крилата, които подадоха глави из близките храсти, буквално на десетина стъпки пред дулото на пушката му. Борис отново се вкамени и ги остави да се изтеглят. Скоро и останалите партизани се изнизаха с бърза крачка по пътеката пред него. Когато и последният си замина, в продължение на няколко минути по пътеката не се забеляза нищо. Докато най-накрая погледът му не мярна крадливите движения не следващата група.
— Ариергардът — измърмори Борис. — Мек държи жената на края. Новата си играчка. Грижи се за нея, няма що.
Леко приплъзна предпазителя, внимавайки да не издаде присъствието си с нежелано прищракване.
— Нека ми дойдат — закани се той. — Първо ще гръмна Мек. Без излишни фантазии, без рисковани изстрели в главата. Право в гърдите. Когато го види да се свлича в краката й, жената ще замръзне на място. На нея й липсват рефлексите на войника. Ще представлява идеална цел за втория ми изстрел. От подобна дистанция и дума не може да става да пропусна. Право между хубавите й гърди. — При мисълта за кръв и насилствена смърт на фона на красотата и нежността на Тесай Борис дори се възбуди. — Току-виж ми се удала възможност да гръмна още някого. Но на това да не разчитам. Тези си ги бива. Вероятно ще се изпокрият зад скалите още преди да съм стрелял втори път.
Вглеждаше се внимателно в лицето на всеки един от партизаните, които, както и тези от предния отряд, се движеха на равна дистанция един от друг. Всеки път сърцето му се свиваше в недоволство. В крайна сметка, оказаха се само трима души, които го задминаха с бърза крачка, сякаш имаха да вършат важни дела. От Мек и жената нито следа. Лека-полека ариергардът се изнесе нататък покрай брега, тихите стъпки на партизаните отшумяха в далечината. Борис остана отново сам зад прикритието си и се заслуша в гневното туптене на сърцето си. Вкусът на дълбокото разочарование пареше пресъхналата му от жаждата уста.