— Следващата ни стъпка ще трябва да бъде посещението на подводната дупка. Виж, ако и там сполучим, със сигурност ще поведем в резултата срещу стария дявол. Ти какво се надяваш да открием там?
— Не смея да го изрека с думи — отговори му Роян. — Мога всичко да урочасам.
— Е, аз пък не съм суеверен, или поне не толкова. Да го кажа ли вместо теб? — предложи Никълъс и тя избухна в игрив смях. Той го прие като знак да продължава. — Надяваме се шахтата на дъното да се окаже вход към гробницата на фараон Мамос. Повече не ни трябват игралки-залъгалки, целта е самата гробница.
— Нека зло да спи под камък! — кръстоса тя пръстите си, изрече магическата формула и отново стана сериозна. — Според теб какви са шансовете ни за успех? Под успех имам предвид гробницата да е запазена непокътната.
— Ще мога да ти отговоря едва когато сляза отново до дъното на реката.
— И как ще го направиш? Сам каза, че водолазният костюм няма да ти свърши работа.
— Не знам — призна той. — Поне на този етап не знам. Може би ще успеем да влезем с тежководолазни акваланги.
Роян се умълча, изпадайки в размисъл за очакващите ги непреодолими трудности.
— Я не унивай! — скара й се Никълъс и я прегърна. Тя дори не понечи да му избяга. — Винаги имаме с какво да се утешим. Ако уловките на Таита са толкова трудни за нас, значи са били трудни и за всички преди нас. Аз лично вярвам, че гробницата наистина се намира под водата и че още никой не е успял да се добере до нея.
— Ако обаче входът на гробницата се намира наистина под водата, излиза, че описанията в свитъците са били направени с цел не да упътят, а напротив — да объркат човек. Цялата информация е била веднъж заплетена от самия Таита, втори път — от Дураид и най-накрая — от Уилбър Смит. Изправени сме пред същински лабиринт от верни и неверни указания.
Отново замълчаха. Неочаквано лицето на Роян грейна в щастлива усмивка, огряна от огнените пламъци.
— О, Ники! Такова невероятно предизвикателство. — Но в следващия миг тонът й отново спадна. — Но дали има начин да влезем? Дали изобщо е възможно да се влезе в гробницата?
— Ще разберем.
— Кога?
— Когато му дойде времето. Още не съм обмислил всичко. Това, в което съм убеден, е, че занапред плановете ни ще изискват много търпение при съставянето и много усилия при изпълнението.
— Значи няма да се откажеш? — искаше да се увери за сетен път. Знаеше, че никога не би могла да се справи сама. — Проектът не ти се струва прекалено страшен?
Никълъс се изсмя.
— Признавам, че никога не съм предполагал как някакъв си древен египтянин ще ни поведе по такава оплетена следа. Казвах си: ще стигнем до някоя каменна врата, ще й подложим едно рамо и хоп, ето ни вътре. В крайна сметка, нали точно това направи Хауърд Картър, когато откри гробницата на Тутанкамон? Но за да ти отговоря на въпроса, знай, че проектът ми се струва изключително страшен, но какво пък, по дяволите, нека някой се опита да ме спре! Обонянието ми отсега надушва славата, която ще придобием, а очите ми долавят блясъка на златото в недрата на земята.
Докато двамата разговаряха, Тамре се беше свил в праха от другата страна на огъня, покривайки се през глава с мръсната си шама. Навярно през съзнанието му пробягваха всякакви сънища и видения, защото през цялото време не преставаше да бълнува, да се смее или да пищи от страх.
— Чудя се какви ли мисли минават през тази болна главица — обърна му внимание Роян — и какви ли видения го спохождат. Казва, че е видял Исус в кариерата, а доколкото го познавам, сигурна съм, че сам дълбоко вярва в това.
Гласовете им ставаха все по-тихи и лениви, огънят бавно загасваше и малко преди да заспи на рамото на Никълъс, Роян промърмори:
— Ако гробницата на фараон Мамос се намира под нивото на реката, излиза, че съдържанието й ще бъде унищожено от водата?
— Не мисля, че след като Таита си е направил труда да вдига цял бент и да строи гробницата в продължение на петнадесет години, както твърди в свитъците, ще пусне умишлено реката да наводни цялата гробница със съкровищата, нещо повече — да унищожи мумията на покойния фараон — отговори й Никълъс, леко замаян от косите й, които галеха лицето му. — Не, това би попречило фараонът да възкръсне в Отвъдния свят и цялата работа би отишла напразно. Човек като Таита е пресметнал всичко както трябва.
Младата жена се притисна още по-близо до него и въздъхна облекчено. Малко по-късно Никълъс й рече на ухото „лека нощ“, но тя не му отговори. По дълбокото й, равномерно дишане се познаваше, че е заспала. Усмихна се и нежно я целуна по косите.
Никълъс не беше много сигурен какво точно го е събудило. Трябваше му известно време да осъзнае къде се намира и да се огледа. Сети се, че е в кариерата и погледът му се зарея по небето. Луна нямаше, но звездите се бяха надвесили толкова ниско над земята, че почти я заместваха. Роян се бе изтърколила от рамото му и неподвижно спеше до загасналото огнище.
Стана внимателно, за да не я събуди и се отдалечи от двамата спящи, за да се облекчи в тъмното. Нощта беше гробовно тиха. Дори птиците мълчаха, из шубраците не се дочуваха стъпките на никой звяр. Скалите в кариерата още не бяха изстинали напълно след дългите часове, прекарани в унищожителната пещ на слънцето.
Изведнъж шумът, който го беше разбудил, се повтори. Слаб и далечен пукот проехтя из скалите на дефилето, така че не можеше да се определи точно посоката му. И все пак, Никълъс добре си даде сметка за какво става дума. Твърде често бе чувал подобни тракащи звуци, за да ги сбърка, макар и от такова разстояние.
Някъде из долината се стреляше с автоматично оръжие. Не бяха дълги откоси, само по три изстрела един след друг, което издаваше, че стрелецът е професионалист, отдавна опознал триковете на оръжието си.
Никълъс извъртя китката си, така че бледата светлина на звездите да попадне върху циферблата на часовника му. Беше три и нещо сутринта. Остана да се ослушва още няколко минути, но шумът не се повтори. Най-накрая се върна на мястото си и легна до Роян. Сънят му бе лек и насечен, през цялата нощ се стряскаше и надаваше ухо няма ли да чуе отново стрелба.
Още щом от изток се показаха първите жълто-оранжеви сияния на зората, Роян се събуди и двамата веднага се заеха с доизяждането на кондензираната храна вместо закуска. Докато дъвчеха, Никълъс й каза за звуците, които го бяха събудили през нощта.
— Мислиш ли, че е бил Борис? — попита тя. — Може да е настигнал Мек и Тесай.
— Съмнявам се, че е бил той. Борис тръгна преди няколко дни. Вече трябва да е достатъчно далеч, за да не чуваме стрелбата на оръжието му, още повече, че той стреля с карабина, не с калашник.
— Тогава кой ще е бил според теб?
— Нямам представа. Но никак не ми се нрави. Ще огледаме още веднъж кариерата и — право в лагера. Повече няма какво да търсим из областта. Всичко, което можехме да сторим на този етап, го сторихме. Не ни остава друго, освен да си вървим вкъщи.
Щом стана достатъчно светло, Никълъс изщрака цял филм из кариерата, за да си я има за спомен. За мащаб Роян застана на няколко пъти пред скалата с недовършените блокове. Хареса й да позира и започна да върши маймунджилъци. Яхна най-големия блок и се захвана уж да го налага с чук с ръка, вдигната високо над главата, в стил Мерилин Монро.
Най-сетне благоволиха да напуснат скривалището и да потеглят надолу към пътеката. Бяха като опиянени от успеха на начинанието си. Двамата оживено обсъждаха откритията си, подхвърляха най-различни хипотези и строяха въздушни кули за бъдещето. Докато стигнат розовите скали в долния край на пролома, беше станало късна сутрин. Там се сблъскаха с неколцина монаси от манастира, които вървяха насреща им.
Дори отдалеч се разбираше, че нещо ужасно се е случило в отсъствието им: от траурните напеви на монасите на Роян й настръхнаха косите. В цяла Африка хората посрещаха по един и същи начин смъртта — с тягостни песни, които да възвестят нейното идване по всички посоки на света. Щом се приближиха повече, забелязаха как монасите грабят с шепи от пръстта под краката си и я изсипват върху главите си, без да спират с жалванията и плача си.
— Какво има, Тамре? — попита Роян момчето. — Иди и разбери!
Тамре изтича напред да посрещне събратята си. Те се спряха насред пътеката и жестикулирайки, надвиквайки се един друг, нависоко започнаха да му обясняват причината за скръбта си. Най-накрая се върна.
— В лагера… Нещо ужасно се е случило. Лоши хора са идвали през нощта. Много от помощниците са мъртви — закрещя той.
— Хайде, да видим какво се е случило! — Никълъс грабна Роян за ръката и я поведе към лагера.
Претичаха разстоянието до лагера на един дъх и завариха пред походната кухня цяла тълпа от монаси. Никълъс ги разбута настрани с лакти и успя да се добере до колибата. Щом се показа най-отпред, мигом се закова на място, стомахът му се преобърна, а лицето му застина в изражение на неподправен ужас. Под син облак от жужащи мухи лежаха опръсканите с кръв тела на готвача и на още трима от прислужниците в групата. И четиримата бяха със завързани зад гърба ръце, явно ги бяха накарали да седнат на колене, преди да ги застрелят хладнокръвно в тила.
— Обърни се! — предупреди Никълъс Роян, която идваше веднага след него. — Гледката не е никак красива.
Но тя не обърна внимание на думите му и застана до рамото му.
— О, небеса! Избили са ги като говеда в кланица — изрече Роян едва-едва.
— Ето откъде е идвала стрелбата, която ме събуди нощес — отвърна й мрачно Никълъс. Направи крачка напред, за да види кои точно са убитите. — Али и Киф ги няма. Къде са? — повиши той глас и се обърна на арабски към насъбралите се хора. — Али, къде си?
Ловецът на свой ред си проправи път сред монасите и излезе напред.
— Тук съм, ефенди.
Гласът му трепереше, а погледът му блуждаеше безцелно на всички страни. По ризата му имаше петна от кръв.
— Какво се случи? — сграбчи го Никълъс за ръката, все едно се страхуваше да не се свлече пред очите му.
— През нощта дойдоха въоръжени мъже. Шуфти. Започнаха да стрелят по колибите, докато спяхме. Дори не ни предупредиха. Просто започнаха да стрелят.
— Колко бяха? Видя ли лицата им?
— Нямам представа колко бяха. Беше тъмно, а аз бях сънен. Щом започна стрелбата, веднага си плюх на петите и се скрих в гората. Бяха шуфти, разбойници. Не хора, а хиени и чакали. Стрелят и убиват ей тъй, без причина… Това са мои приятели, мои братя — посочи той към застреляните и по лицето му потекоха сълзи.
Роян се обърна на другата страна. Повдигаше й се от ужас. Отиде да се скрие в колибата си, но застана като втрещена на входа й. Всичко бе обърнато с главата надолу. Някой дори бе издърпал дюшека й от походното легло и го бе захвърлил на пода. Като сомнамбул тя прекоси тясното помещение и взе брезентовата торба, където държеше книжата си. Обърна я с отвора надолу, но нищо не се изсипа. Бяха я оставили празна. Спътниковите снимки, картите, моменталните снимки, които Никълъс бе направил в гробницата, отпечатъците с молив, които бяха снели от стелата — всичко беше задигнато.
Роян се наведе, вдигна обърнатия дюшек и го върна на мястото му. После седна отгоре му и се опита да събере мислите си. Беше смутена и объркана. Образът на четирите окървавени трупа, надупчени от куршумите на разбойниците, витаеше постоянно пред очите й и й пречеше дори да разсъждава.
След малко в колибата нахълта Никълъс, който за миг огледа пораженията.
— И при мен е същото. Претърсили са целия лагер. Пушката ми я няма, книжата — всичко. Хубаво поне, че носех паспортите и туристическите чекове със себе си… — Той изведнъж се спря и погледна празната торба в краката на Роян. — Да не са…
— Да! — изпревари го тя с отговора си. — Взели са целия материал от проучванията ни и моменталните снимки. Слава богу, че поне филмите са в теб. Цялата история с мен и Дураид се повтаря. Никъде не можем да се чувстваме в безопасност, дори в най-затънтеното кътче на земята. — В гласа й напираше истерия, която всеки момент щеше да избухне. Роян скочи от кревата и се хвърли в прегръдките на Никълъс. — О, Ники, като си помисля какво щеше да стане с нас, ако се бяхме прибрали в лагера снощи… — обви тя с ръце врата му и се овеси безпомощно на раменете му. — Сега и ние щяхме да лежим на слънцето, а мухите да лочат кръвта ни.
— Спокойно, миличко. Да не прибързваме със заключенията. Може да става дума за случайно нападение на разбойници.
— И защо ще крадат записките ни? Какво толкова ценно би открил един шуфта в няколко листа хартия и един топ снимки? И къде е отивал хеликоптерът на „Пегас“ вечерта преди нападението? Нас са търсили, Ники, сигурна съм, че е така. Искали са да ни убият, както убиха Дураид. Биха могли да се върнат всеки момент, а ние дори нямаме оръжие да се защищаваме.
— Така е, признавам, че сме в доста деликатно положение. Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре. Тъй и тъй няма какво повече да киснем тук. Свършихме всичко, за което сме дошли — успокояваше я Никълъс и нежно я полюляваше в прегръдката си. — Не се предавай! Ще спасим каквото можем от цялата бъркотия и веднага тръгваме към чакащите коли.
— Ами какво ще правим с умрелите? — отдръпна се Роян крачка назад и с известни усилия успя да спре сълзите си и да се овладее. — Колко от хората ни са оцелели?
— Али, Салин и Киф са се спасили. Успели са веднага след стрелбата да изскочат от колибите и да се скрият в тъмното. Казах им веднага да се приготвят за път. Вече говорих с един от духовниците. Ще се погрижат за погребението на убитите и ще съобщят на властите, веднага щом им се удаде случай. Но и монасите са съгласни, че атаката е била насочена към нас двамата с теб и че продължаваме да сме в опасност. Сами ни подканват да напуснем възможно най-скоро долината.
След час бяха готови да потеглят. Оставиха цялото оборудване, заедно с личните вещи на Борис, на грижите на Яли Хора. Мулетата бяха натоварени само с най-необходимото, защото Никълъс твърдо бе решил да не се бави нито минута по пътеката.
Игуменът дори им осигури неколцина монаси, които да ги придружат до края на пролома.
— Само пълен безбожник би посмял да ви нападне, докато Христовият кръст бди над главите ви.
Никълъс влезе в колибата с одраната антилопа, където всичко беше по местата си. Нави изсъхналата кожа на руло и я върза отгоре на един от самарите. С това приготовленията приключиха и той даде знак на мулетарите да подкарат животните.
Тамре бе успял да си намери място сред монасите от ескорта и щом групата пое по пътеката, съвсем естествено се примъкна близо до Роян. Нататък вървяха цял километър под натрапчивото жалеене на останалото монашеско братство, което ги изпроводи до реката.
Жегата беше нетърпима. Из въздуха не се усещаше и най-малък полъх на вятър, скалистите склонове на дефилето се бяха нажежили като скари на слънцето, опитвайки се да подпалят подметките на катерещите се. Потта се изпаряваше още щом попиеше по дрехите и скоро кожата им се покри със здрава корица от бели кристалчета сол. Мулетарите, пришпорени от страха, бяха подкарали в убийствена крачка и животните, жестоко ръчкани с пръчки в слабините, щат не щат трябваше да подтичват край тях.
До средата на следобеда бяха изминали целия път от сутринта в обратната посока и отново се оказаха на мястото на някогашния египетски бент. Никълъс и Роян дадоха няколко минути почивка, колкото да потопят глави в хладните води на реката и да измият солта и потта от вратовете си. Застанаха един до друг над водопада и махнаха за сбогом на живописния пролом, където се сбираха всичките им надежди.
— Колко ли време ще чакаме, преди да се върнем? — запита се на глас Роян.
— Не можем да си позволим никакво бавене — отговори й Никълъс. — Дъждовете се задават, а хиените са уловили миризмата и вече са плътно по петите ни. Оттук нататък всеки ден е от изключително значение за делото ни, един час повече и може горещо да съжаляваме.
Роян се загледа за последно в каньона и тихо промълви:
— Още не си спечелил играта, Таита. Гонитбата продължава.
Обърнаха се на другата страна и поеха след мулетата нагоре по пътеката. Вечерта дори не спряха на мястото, където бяха лагерували на слизане, ами продължиха още няколко километра нататък, преди мракът да ги спре принудително. От притеснение не си направиха труда да се настанят удобно, ами се натъпкаха с неквасения хляб и животинската мазнина, които монасите предвидливо бяха взели от манастира, и легнаха да спят. Никълъс и Роян разпънаха спалните си чували един до друг на нагорещените скали и, използвайки част от багажа за възглавници, потънаха в сиви сънища.