Но това беше само предвестник на истинската буря, която загърмя из небето над двамата бегълци. Имаха чувството, че половината планина се е срутила от взрива. При всеки следващ удар, от скалата, зад която се криеха, се откъртваха по-малки или по-големи каменни отломки, а въздухът се изпълваше с бял прах и мирис на сяра от искрите. Каскадата се свличаше в голямата си част към реката, но често някой камък се стоварваше току пред тях, а парчетата, избити от канарата зад гърба им, се ръсеха по главите им.
Никълъс се примъкна пред Роян и я закри с тялото си. В следващия миг от черепа му рикошира отскочил камък и ушите му отново писнаха. От удара зъбите му изтракаха, но колкото и да беше любопитен да погледне нагоре, устоя на изкушението и продължи да се взира единствено надолу към реката. Между космите над дясното му око потече нещо топло и лепкаво, което си проправи път по едната му страна и като някое животинче започна да го лази все по-надолу и надолу. Едва когато стигна до равнището на устата му и той усети металическия вкус на нещо солено, Никълъс си даде сметка, че е кръв.
От финия прах гърлата и на двамата започнаха да горят и в унисон с грохота от свличащите се камъни Роян и Никълъс изнесоха шумен кашлящ дует. Очите им също пострадаха и в крайна сметка трябваше да ги държат плътно затворени, без дори да помислят да поглеждат.
Огромен каменен блок с големината на железопътен вагон се удари в земята някъде при пътеката, отскочи и се озова на броени метри встрани от тях. Пръст се разхвърча във всички посоки и в стремежа си да се защити, Никълъс с все сила притисна диафрагмата на Роян. Тя изпусна целия си въздух и от силната болка дори помисли, че й се е счупило ребро.
Но лека-полека каменният порой отслабна. Големи отломъци — такива, от които всеки път им спираше дъхът — профучаваха все по-рядко над главите им и най-накрая единственият шум, който продължи около тях, бе от сипещата се пръст и търкалящите се камъчета, които си търсеха отново място под слънцето след преживяния катаклизъм. Постепенно и това бе погълнато от шума на течащата вода на реката.
Никълъс уморено надигна глава и с усилено мигане се опита да изчисти праха изпод клепачите си. Роян се размърда зад него и той се дръпна отново встрани, за да я остави да поседне. Двамата се изгледаха продължително. Лицата им бяха скрити под бели маски сякаш от театрален грим, а косите им приличаха на перуки от епохата на френското Просвещение.
— Тече ти кръв — отвори най-сетне уста Роян. От праха, а и от сковалия я ужас, гласът й бе станал дрезгав до неузнаваемост.
Никълъс вдигна ръка до лицето си и обърса лепкавата бяло-червена смес по бузата си.
— Драскотина — рече той. Ти как си?
— Мисля, че съм си навехнала коляното. Докато се търкаляхме, усетих как кракът ми се огъва от удара в земята. Не мисля, че е сериозно. Почти не ме боли.
— Значи трябва да се считаме за незаслужено големи късметлии. Никой нормален смъртен не би оживял след подобно премеждие.
Роян направи опит да се изправи, но той сложи ръка на рамото й и я върна на мястото й под скалата.
— Нека почакаме! Целият склон над нас е разбит, нищо не е стабилно. Трябва да мине време пластовете да улегнат, дотогава много случайни камъни тепърва ще се свличат. — Той свали копринената кърпа от врата си и й я подаде да се изчисти. — Освен това не искаме… — но предпочете да не довършва изречението си.
Докато се бършеше, Роян го попита с трептящ гласец:
— Искаше да кажеш нещо?
— Освен това не искаме да покажем на ония гадни копелета, че сме още сред живите. Току-виж слезли да довършат започнатото с подръчни средства. По-добре да помислят, че най-после са успели стопроцентово.
Тя го зяпна:
— Какво, мислиш, че стоят горе и ни наблюдават?
— Можеш да си сигурна, че е така — отвърна й мрачно Никълъс. — Сигурно се готвят да празнуват, че най-после са се отървали от теб. Нищо няма да спечелим, ако си покажем главите, само ще им развалим удоволствието.
— Ти откъде разбра какво ще се случи? — изведнъж смени темата Роян. — Ако не ме беше сграбчил така… — От вълнение дори не можа да се доизкаже.
Никълъс й обясни с няколко изречения за мазната хартийка, която бе попаднала в ръцете му.
— Най-лесното нещо на света е да си избереш някоя тясна котловина и да минираш скалите над нея…
Но тъкмо се зае да описва техниката на взривяване, когато из въздуха се разнесе до болка познатото бръмчене на хеликоптерни двигатели, които се гласят да издигнат машината във въздуха.
— Бързо — сепна се Никълъс. — Прилепи се колкото се може по-близо до козирката — избута той Роян обратно до скалата. — Да не си мръднала! — Тя му се подчини, без да продума, а той легна до нея и с пълни шепа посипа и двамата с бял прах и ситен камънак. — Не мърдай! Каквото и да става, не се показвай!
Облегнаха глави и се заслушаха в шума от приближаващия вертолет. Скоро машината надвисна над пътеката, след което започна да се движи нагоре-надолу по извивките на реката. В един момент перката й се завъртя почти отвесно над скалата, зад която се бяха притаили, и косите им се разпиляха под силата на въздушното течение.
— Търсят оцелели — ставаше все по-мрачен Никълъс. — Не мърдай. Още не са ни забелязали.
— Но ако са ни наблюдавали преди взрива, трябва да знаят къде сме се намирали и да дойдат право насам — разсъждаваше Роян. — Нещо ги е объркало.
— Не е трудно да изгубят следите ни сред цялата тази лавина от падащи камъни. Никога не могат да бъдат сигурни къде ще ни намерят. — Шумът от моторите започна да се измества нагоре по реката и Никълъс предупреди спътницата си: — Ще рискувам да надзърна, колкото да сме сигурни, че са от „Пегас“. То не че тук е пълно с хеликоптери, но знае ли човек… Ти не се показвай!
Бавно и предпазливо надигна глава и, поглеждайки хеликоптера, всичките му подозрения се потвърдиха. На около километър нагоре по течението бавно се оттегляше джет рейнджърът с цветовете на „Пегас“. Беше обърнат с опашката към Никълъс, затова той нямаше как да види кой седи в кабината. Миг преди Никълъс да се върне зад прикритието си, пилотът смени скоростта и хеликоптерът започна да набира височина.
Издигайки се над долината, машината се насочи на север и от този ъгъл Никълъс успя да различи лицата на всички пътници. На предната седалка до пилота седеше, както преди, Джейк Хелм, зад него се мъдреше мутрата на полковник Ного. И двамата се пулеха към ниското, но след секунди вертолетът се намираше високо над околните хребети и укритието се изгуби от полезрението им. Убийците се насочиха нагоре към ръба на дефилето и скоро шумът от моторите окончателно се стопи в далечината. Никълъс изпълзя иззад канарата и помогна на Роян да се изправи.
— Няма никакви съмнения. Знаем с кого си имаме работа. Във вертолета бяха Хелм и Ного. Сигурно Хелм е бил отговорникът по минирането, а Ного е командвал среднощния разстрел. Всекиму според призванието… И така, всичко се оказа както го мислехме. Който и да стои зад „Пегас“, той е нашият истински враг. Хелм и Ного са просто инструменти в ръцете му.
— Но Ного е офицер от етиопската армия — опита се да му възрази Роян.
— Добре дошла в Африка — пошегува се той, без дори да се усмихне. — Тук всичко е за продан, стига да му платиш цената. От членове на правителството до офицери в армията, разлика няма. — Така се беше намръщил Никълъс, докато изричаше последните думи, че прахът от лицето му се изръси от само себе си. — Сега обаче ни остава да разрешим една много тежка задача — как ще се измъкнем от долината и как ще се върнем в цивилизацията.
Погледът му обиколи целия склон нагоре. Огромното свлачище беше затрупало дълга отсечка от пътеката.
— Няма да можем да минем оттам — отсъди Никълъс и хвана Роян за ръка. Когато обаче тя понечи да го последва, устата й се разкриви от болка, а тежестта й от само себе си се пренесе върху десния крак.
— Коляното! — оправда се Роян и смело се усмихна. — Няма нищо, ще ми мине.
Така или иначе, куцаше, което допълнително усложняваше бавното им, предпазливо придвижване. При всяка зле премерена стъпка и двамата примираха от страх да не ги помете някой случаен камък. Най-накрая, за по-сигурно, нагазиха до кръста във водата.
Роян застана зад Никълъс и проми раната му от кръвта и мръсотията.
— Не зле — успокои го тя. — Няма нужда от шев.
— В чантата си нося туба бенадин — рече Никълъс и го измъкна. Роян намаза раната с жълто-кафявата течност и я превърза с кърпата му.
— Така е добре — потупа го по рамото.
— Слава богу, че никога не се разделям с торбата си — отбеляза гордо той и дръпна ципа. — Поне разполагаме с малко храна и някои полезни нещица. Следващата точка от програмата ни е да потърсим други оцелели.
— Тамре! — сети се изведнъж Роян.
Двамата започнаха да газят покрай брега. На места реката беше буквално задръстена от струпалите се каменни отломъци и купищата пръст покрай тях. Някъде се образуваха дълбоки вирове, където водата им стигаше до под мишниците и Никълъс трябваше да вдига чантата високо над главата си. Най-сетне решиха да се доберат до сушата, но коварните камъни на няколко пъти се заклащаха застрашително под краката им.
След известно време се натъкнаха на телата на двама монаси, смазани от скалите и погребани наполовина под огромната им маса. Дори не се опитаха да ги освободят от затисналата ги тежест. От едно от мулетата се подаваше само някакъв крак, останалото се губеше под камънака. Дисагите се бяха разтворили при падането и по земята лежаха разхвърляни различни вещи. Сред тях Никълъс намери кожата, рогата и копитата на дик-дика. Бързо се хвърли да ги спасява, прибирайки ги в ръчната си чанта.
— Само допълнителен товар — упрекна го Роян.
— Половин-един килограм, не повече, но си струва.
Продължиха нататък и кажи-речи стигнаха до мястото, където за последно бяха видели Тамре и Али. Прекараха почти цял час в напразно търсене, но не намериха следи нито от единия, нито от другия. Склонът над пътеката бе едва ли не изравнен със земята: разхвърляна пръст, огромни каменни късове на всички посоки, пречупени и изкоренени храсти и дървета.
Роян се изкатери докъдето успя да я завлече навехнатият крак, сви ръце на фуния пред устата си и завика във всички посоки:
— Тамре! Тамре! Тамре!
Ехото поде гласа й и го разнесе из цялата долина.
— Мисля, че трябва да го отпишем — обади се Никълъс. — Малкото дяволче лежи някъде погребано под скалите. Търсихме го цял час, нямаме повече време за губене. Ако искаме сами да се спасим, трябва да тръгваме още сега.
Но тя не обърна внимание на забележката му и продължи да драпа по свлачището, без да се плаши от сипеите, които всеки момент можеха да я понесат обратно към реката. В същото време отдалеч си личеше, че болките в коляното не я оставят нито за миг.
— Тамре! Отговори ми — крещеше Роян на арабски. — Тамре! Къде си?
— Роян! Стига толкова. Ще се контузиш още повече. Обричаш и двама ни на излишни рискове. Откажи се!
Никълъс се опитваше да я вразуми, но също дочу нечие слабо пъшкане нагоре по склона. Роян продължи да се катери по посока на звука, а камъните под нея често поднасяха и я връщаха там, откъдето бе тръгнала. Най-накрая, след изтощителни усилия стигна, където искаше, и започна да надава писъци на умряло. Захвърли чантата си на една страна и с бързи крачки я настигна. Озовавайки се до нея, и неговите краката се подкосиха от ужас.
Тамре лежеше като побит сред купищата натрошен камънак. Лицето му беше до такава степен обезобразено, че човек трудно можеше да го познае. На места кожата беше свалена от острите ръбове на скалите. Роян вече бе положила измъчената му глава в скута си и чистеше с ръка запълнените му с прах ноздри, за да му позволи да диша свободно. От устата на момчето се спускаше струйка кръв, а когато Тамре повторно простена, между зъбите му бликна същинска вада. Роян понечи да избърше каквото може, размазвайки кръвта по брадичката му.
Тялото му бе погребано докъм гърдите. Никълъс се захвана да разчиства, но скоро се отказа: беше напълно безнадеждно. Цял каменен блок, голям колкото маса за билярд, бе легнал върху жертвата. Тежеше поне няколко тона и за да бъде повдигнат, бяха нужни усилията на много хора. А дори да притежаваше исполинска сила и да разбуташе скалата, Никълъс само щеше да доразмаже и без това натрошените кости на затиснатия.
— Направи нещо, Ники — помоли го шепнешком Роян. — Трябва да му помогнем.
Но Никълъс само я изгледа и поклати глава. В очите й напираха сълзи, които пробиха през затворените й клепачи и закапаха по обърнатото към небето лице на Тамре. Солените им струйки размиха кръвта, оцветявайки накъсаната му кожа в розово.
— Не можем просто да стоим и да го гледаме как си отива — не се примиряваше със съдбата Роян и при думите й Тамре отвори очи и я погледна.
Въпреки кръвта, устата му се сви в усмивка, която огря разраненото му, покрито с прах и мръсотия лице.
— Мамо! — прошепна той. — Ти си моята майка. Ти си толкова добра. Обичам те, мамо.
Словата му бяха прекъснати от мощен спазъм, който скова цялото му тяло. Лицето му се разкриви в предсмъртна агония, от гърлото му излезе приглушен стон, след което устата му безпомощно се усмихна. Извъртя глава на една страна, а раменете му останаха вдървени, сякаш два пъти по-тежки отпреди малко.
Роян остана дълго време да седи неподвижна и да плаче тихо, но болезнено над застиналото му тяло. Най-накрая Никълъс леко я докосна и й прошепна:
— Той е мъртъв, Роян.
Тя му кимна вместо отговор.
— Знам. Издържал е, колкото да се сбогува с мен.
Никълъс се отдалечи, оставяйки я да поплаче за изгубения си приятел, но накрая отново я прекъсна:
— Трябва да тръгваме, скъпа.
— Прав си. Но ми е толкова тежко да го оставя на това проклето място. Той никога не си е имал никого. Беше толкова самотен. Нарече ме своя майка. Мисля, че наистина ме обичаше.
— А аз съм сигурен, че те обичаше — увери я Никълъс и повдигна трупа на момчето, за да й помогне да стане. — Слез и ме изчакай. Ще се погрижа, колкото мога, за тялото му.
Прибра ръцете на Тамре пред гърдите му и сви пръстите му около сребърното разпятие, което момчето носеше до сърцето си. Събра купчина камъни и го покри от край до край, за да не позволи на гарваните и чакалите да се докопат до останките му.
Слезе до реката, където го чакаше Роян, и грабна обратно чантата си.
— Да тръгваме — подкани я Никълъс.
Тя избърса с ръка сълзите от лицето си и кимна.
— Вече съм готова.
Нагазиха из плиткото нагоре по течението, което им създаваше големи трудности. Свлачището беше запречило половината корито и водите се промъкваха между цепнатините. Най-после двамата бегълци се озоваха в края на огромното свлачище и започнаха да катерят стръмния бряг. След доста мъки успяха да изпълзят благополучно на пътеката.
Дадоха си минутка почивка и погледнаха за последен път назад. От калта реката бе станала червено-кафява. Когато водите стигнеха при манастира, монасите щяха да разберат, че се е случило нещо страшно. Дори да не бяха чули гърмежите, подобен феномен нямаше как да не ги разтревожи. Все някой щеше да се качи да види какво се е случило. Все някога щяха да изровят телата на загиналите и да им уредят прилично погребение. Мисълта донякъде утеши Роян, която започваше да се сеща, че най-трудното тепърва предстои и че ги очакват цели два дни усилно изкачване.
Едва сгъваше крака си, но всеки път, когато Никълъс й предложеше помощта си, тя гордо отказваше.
— Всичко е наред. Просто коляното ми се е схванало, няма нищо сериозно.
И за да не му позволи да огледа коляното й отблизо, държеше винаги да върви пред него по пътеката.
През деня приказваха малко. Никълъс не се опитваше да нарушава печалното й спокойствие, а пък и сам се чувстваше по-добре оставен на мислите си. Роян имаше сравнително рядката дарба да не кара хората да се чувстват неловко само защото не знаят какво да си кажат. Това, че мълчеше, не означаваше, че е загърбила всичко. Напротив. Едва в късния следобед се поспряха да починат и подеха отново належащите теми.