Напусна двора на министерството и се озова в самия център на каирското движение. Роян се залепи зад претъпкан автобус, който едва-едва се тътрузеше по улицата и изпускаше гъсти облаци синкав пушек върху предното й стъкло. Проблемът с транспорта в големия град изглеждаше от най-трудно разрешимите. В Кайро почти нямаше паркинги, паркираните коли се нареждаха в по три, някъде и в по четири колони, които съответно затрудняваха цялото движение по стеснените от тях платна на централните градски улици.
По едно време автобусът закова спирачки и Роян се видя принудена да стори същото. Докато чакаше, си припомни стария виц, че шофьорите имали неблагоразумието да паркират колите си до самия бордюр, трябвало да си купуват нови. Навярно в шегата имаше известна доза истина, защото много от автомобилите, притиснати към тротоара, видимо не бяха използвани от седмици: по стъклата им се беше насложил цял пръст прах, а гумите им бяха спаднали.
Погледна в огледалото. На сантиметри от задната й броня беше спряло такси, а зад него се виждаше цяла колона автомобили, които също като нея чакаха автобусът да потегли. Само мотоциклетите можеха да се движат сравнително свободно по улицата. Отнякъде се появи един, движещ се все едно по магистрала. Машината беше червена „Хонда“, двеста кубика, здравата очукана и потънала под такъв дебел слой прах, че цветът й почти не се виждаше. На задната седалка седеше пътник, който също като моториста бе надигнал бялата си кърпа до носа, за да не диша изгорелите газове на милионния град.
Мотоциклетът се движеше от неправилната страна на платното, възползвайки се от няколкото педи разстояние между колоната и паркиралите коли до бордюра, без да го е грижа дали няма да удари едните или другите. Шофьорът на таксито направи недвусмислен жест, призовавайки Аллах да види с очите си що за глупак се е пръкнал на този свят.
Когато се изравни с колата на Роян, мотоциклетистът леко забави, а човекът зад него се наведе и хвърли през отворения прозорец някакъв предмет на празната седалка до нея. В следващия миг водачът натисна здраво газта и предното му колело се отлепи от платното. Направи остър завой и се насочи със завидна скорост към тясната уличка, вливаща се на това място в булеварда, едва не прегазвайки някаква възрастна жена по пътя си.
Човекът отзад се обърна към колата на Роян и тъкмо в този момент вятърът отмести кърпата от лицето му и го разкри. С ужас тя разпозна човека, когото бе видяла на светлините на фиата през онази злокобна нощ в оазиса.
— Юсуф!
Хондата се скри зад ъгъла и едва сега Роян обърна внимание на предмета, който злосторникът бе хвърлил в купето на колата й. Представляваше нещо като яйце, само че метално и със силно наръбена повърхност. На цвят беше кафяво-зелено, като войнишка униформа, и на Роян не й трябваше много време да се сети какво е предназначението му. Толкова често го беше виждала по филмите, че с лекота разпозна ръчна граната, тип лимонка. Второто, което й направи впечатление, бе, че предпазителят липсва и следователно адската машина ще се задейства всеки момент.
Без дори да се замисли, тя сграбчи ръчката на вратата си, натисна я с цялата си тежест и изхвърча на платното. В момента, в който кракът й се отлепи от педала на спирачката, реното се задвижи и се блъсна в задницата на спрелия автобус.
Роян тъкмо успя да се прилепи до асфалта под самите колела на чакащото такси и гранатата избухна. През отворената врата избълва тежка струя дим, сред която се разхвърчаха парчета от гранатата, както и части от обзавеждането на колата. Задното стъкло се разби във въздуха и посипа залегналата жена с градушка от стъкълца, а звуковата вълна от взрива отекна болезнено в тъпанчетата й.
Експлозията беше последвана от гробна тишина, сред която ясно се чуваше дрънченето на сипещите се по тротоара стъкла. Едва след това улицата се изпълни с човешки гласове. Роян се надигна от земята и притисна ранената си ръка до гърдите. Беше паднала с цялата си тежест върху нея и от болката и сърбежа в раната не можеше дори да си каже името.
Реното бе станало на сол, но за нейна изненада кожената й чанта бе излетяла през отворената врата практически невредима и сега лежеше като захвърлена на платното. Олюлявайки се, Роян се изправи на крака и се наведе да я прибере. Около нея цареше пълна паника. Неколцина от пътниците в автобуса бяха ранени, а парче от гранатата или от колата бе засегнало някакво момиченце на тротоара. Майката пищеше от уплаха и се опитваше да избърше с шала си окървавеното лице на дъщеря си. Момиченцето се гърчеше в прегръдката й и нещастно ревеше от болка.
Засега никой не обръщаше внимание на самата Роян, но тя добре знаеше, че полицията ще пристигне след броени минути. Откакто бяха започнали терористичните актове на фундаменталистите, египетските полицаи се бяха научили да се отзовават бързо на подобни произшествия. Ако я намереха сега, очакваха я цели дни на разпити и даване на показания. Затова Роян невъзмутимо метна чанта през рамо и доколкото й позволяваше натъртеният крак, се скри в същата уличка, където бе изчезнал мотоциклетът на нападателите й.
В края на улицата имаше обществена тоалетна. Тя се заключи в една от кабините и се облегна със затворени очи на вратата. Трябваше й доста време да се съвземе след преживяния шок и да възстанови известен ред в мислите си.
Ужасът от убийството на Дураид и обхваналото я чувство за самота бяха притъпили грижите за собствената й безопасност. Сега й се беше удал случай да се сблъска с чудовищната действителност. В главата й прозвучаха думите, които единият от убийците бе подхвърлил в тъмното: „Все ще знаем къде да я намерим по-нататък!“.
Този път й се беше разминало като по случайност. Повече от сигурно бе, че убийците ще опитат и трети път да й видят сметката.
„Не мога да се върна в апартамента си — помисли си Роян. — Вилата повече не съществува, пък и ако се върна, те отново ще ме намерят.“
Колкото и да вонеше в тоалетната, тя прекара заключена в кабината повече от час, за да обмисли как да постъпи. Най-накрая се измъкна и застана пред един от няколкото мръсни и пропукани умивалници. Наплиска лицето си с хладка вода и набързо среса косата си пред огледалото. Сложи си грим, отупа дрехите си от мръсотията и ги оправи колкото можа.
Щом излезе отново на улицата, измина няколко пресечки пеша с ускорена крачка, озъртайки се постоянно да не би някой да я следи. Едва след няколко ъгъла посмя да повика такси.
Каза на шофьора да я остави на улицата зад банката и измина отново пеша останалото разстояние. Оставаха броени минути до затварянето, когато я въведоха в едно от страничните гишета на помощник-счетоводителите. Роян изтегли всички пари, които имаше в сметката си, а това се оказаха по-малко от пет хиляди египетски лири. Сумата беше по-скоро скромна, но освен на тях, Роян разчиташе и на сметката си в банка „Лойдс“ в Йорк, както и на кредитната си карта.
— Когато искате да изтеглите нещо, оставено на съхранение, трябва предварителна заявка — тросна й се строго служителят.
Тя смотолеви нещо като извинение и успя да си придаде толкова отчаян и объркан вид, че в крайна сметка чиновникът омекна и й донесе пакета с британския й паспорт и банковите полици в „Лойдс“.
Дураид имаше цял куп роднини и приятели, които биха й се зарадвали, ако им отидеше на гости, но Роян предпочиташе да ги остави за в краен случай. Най-добре бе да не се показва там, където биха я потърсили враговете й. Вместо това си хареса един туристически хотел две звезди, който се намираше сравнително далеч от реката и би й позволил да се изгуби сред множеството чуждестранни групи. В подобни хотели малцина се задържаха за повече от една-две нощи — повечето идваха и си заминаваха по познатите маршрути към Луксор и Асуан с най-интересните туристически обекти в страната.
Веднага щом я оставиха сама в стаята й, Роян набра телефона за резервации на „Бритиш Еъруейз“. Първият полет за Лондон беше в десет часа на другия ден. Тя си запази място в икономическа класа, само в едната посока, и даде номера на кредитната си карта.
Вече минаваше шест часа, но заради часовата разлика с Англия имаше още надежда да намери служителите на работа. Роян извади тефтера си и набра номера на университета в Лийдс. Навремето беше завършила там. На третия сигнал отговориха.
— Факултет по археология, катедрата на професор Диксън — рече някой с безупречен британски акцент.
— Вие ли сте, госпожице Хигинс?
— Да, аз съм. Кой е на телефона?
— Роян Ал Сима или може би ме помните като Роян Саид.
— Роян! Не сме те чували от толкова време. Как си?
Двете си побъбриха известно време, но Роян си даваше сметка за цените на международните разговори и скоро сложи край на любезностите.
— Професорът дали е там?
Професор Пърсивал Диксън беше прехвърлил седемдесетте и отдавна трябваше да се е пенсионирал.
— Роян, ти ли си наистина? Любимата ми студентка.
Тя се усмихна. Дори на тази възраст професорът си оставаше женкар както на времето. Всички по-хубави колежки можеха да се нарекат негови „любими студентки“.
— Обаждам се от чужбина, професоре. Исках само да се уверя дали предложението ви е още в сила.
— Божичко, доколкото си спомням, ти си беше намерила някакви други ангажименти, нали така?
— Много неща се промениха в последно време. Ще ви обясня по-подробно като се видим. Ако се видим…
— О, разбира се, много ще се радваме, ако дойдеш да си поговорим. Кога ще можеш да се освободиш?
— Ще бъда в Англия още утре.
— Божичко, доста неочаквано. Не съм сигурен дали ще можем да наредим нещата толкова бързо.
— Ще остана в къщата на майка си край Йорк. Дайте ми пак госпожица Хигинс да запише телефонния ми номер.
Професорът може и да беше един от най-блестящите умове, които Роян бе срещала през живота си, но тя със сигурност знаеше, че няма да запише правилно дори един номер.
— Ще ви се обадя пак след няколко дни.
Затвори телефона и се отпусна на леглото си. Беше изтощена, ръката още я болеше и все пак трябваше отсега да си направи планове за бъдещето. Кой знае какви изненади й предстояха.
Два месеца по-рано професор Диксън я беше поканил да изнесе лекция за откриването и разкопките на гробницата на царица Лострис, както и за намерените свитъци. Разбира се, вниманието на професора беше привлечено от онази книга и най-вече от една определена бележка под текста. Книгата бе срещнала голям интерес още с публикуването си. Двамата с Дураид привлякоха огромно внимание в средите на египтолозите, професионалисти и любители. Получаваха писма от цял свят — дори от места като Токио или Найроби; всички се интересуваха само от едно — дали историята, написана в романа, е истинска и на каква фактологическа база се обосновава авторът.
По онова време Роян беше твърдо против каквато и да е намеса на автор на художествена литература в работата им по ръкописите, още повече, че и двамата с Дураид бяха още по средата. Струваше й се, че подобен подход към тях би намалил научната им стойност, би провалил едно сериозно проучване в името на евтините вкусове на масовата публика — по същия начин, по който Спилбърг бе постъпил с палеонтологията, заравяйки науката дълбоко под земята на своя динозавърски парк.
В крайна сметка обаче гласът й остана глас в пустиня. Дори Дураид се бе оказал на противното мнение. Най-вече заради парите, естествено. Отделът изпитваше хроничен недостиг на средства и едно такова мероприятие можеше да осигури извършването на много други изследвания, непредизвикващи масов интерес. Когато ставаше дума за прилагането в действие на някой грандиозен план, като например преместването на храма в Абу Симбел по-високо в скалите, за да не бъде залят от водите на Асуанския язовир, богатите държави се надпреварваха да предлагат милиони долари. Но никой не си мръдваше пръста да помогне на Отдела в извършването на рутинната му работа.
Дураид и Роян получиха половината от печалбите, които „Речният бог“ — това беше заглавието на книгата — бе реализирал с тиража си по света. С този тлъст хонорар те успяха да осигурят проучвания и изследвания за цяла година и все пак Роян продължаваше да съжалява за решението на мъжа си. Авторът си беше позволил твърде много волности със съдържанието на ръкописите и беше придал на героите си качества и помисли, за които никой не можеше да съди по автентичните текстове. Това, което най-много я дразнеше, бе портретът на Таита, показан едва ли не като най-самовлюбения човек на земята, докато за нея истината бе съвсем друга.
Ако трябваше обаче да даде истинското си мнение, Роян не можеше да отрече, че писателят се е опитал да предаде събитията във възможно най-лека за възприемане форма и че целта му е била тя да достигне и до най-непросветения читател, в което несъмнено бе успял. Съвестта й на учен обаче не искаше да се примири с разголването и популяризирането на събития, които си оставаха дълбоко лични.
Не беше време сега да се занимава с подобни мисли. Роян въздъхна и махна с ръка; за добро или зло книгата беше вече факт и по-добре щеше да бъде да не се сеща толкова често за нея.
По-важно бе да се заеме с най-неотложните проблеми. Ако наистина щеше да изнася лекцията в Англия, щяха да й трябват диапозитивите, оставени в кабинета й в музея. И докато се опитваше да измисли най-удобния план как да се сдобие с тях, без да се появява лично в музея, Роян неусетно потъна в дълбока дрямка.
В крайна сметка решението на проблема се оказа повече от елементарно. На другата сутрин Роян се обади в администрацията на музея и поръча някой от секретарите да вземе кутията с диапозитиви от кабинета й и да й я донесе с такси на летището.
Когато секретарят я намери на гишето за багаж на „Бритиш Еъруейз“, той я предупреди, че полицията идвала същата сутрин в музея и питала за нея.
Очевидно бяха записали номера на взривената й кола. Роян беше изключително доволна, че пътува с британския си паспорт. Ако се беше опитала да замине с египетските си документи, навярно щеше да срещне пречки; по всяка вероятност полицията вече беше пратила заповед за проверка по всички паспортни контроли в страната. Като британска поданичка обаче не видя никакви проблеми да премине през чиновниците и щом се озова в чакалнята заедно с останалите пътници в самолета, първата й работа бе да проучи сутрешната преса.
Всички местни вестници съобщаваха за взривяването на колата й, правейки елементарната връзка с убийството на Дураид няколко дни по-рано. Някои обясняваха случая с възможни фундаменталистични настроения у убийците, докато „Ел Араб“ публикуваше снимка на двамата на един прием, даден месец по-рано от група френски оператори.
С болка на сърце Роян се спря да погледне красивата фигура на Дураид, гордо вдигнал глава пред обектива и предложил ръка на усмихнатата си съпруга. Тя купи всички вестници и ги взе със себе си в самолета.
Прекара по-голямата част от полета да записва в тефтера си всичко чуто през годините от съпруга си за човека, когото сега трябваше да търси. В горния край на страницата записа: „Сър Никълъс Куентън-Харпър (Барт)“. Дураид й беше казвал, че прадядото на Никълъс бил удостоен с титлата баронет за работата си като офицер от кариерата в британските колониални служби. В продължение на три поколения семейството запазило тесните си връзки с Африка, особено с британските колонии и отколешните територии под британско влияние в северната част на континента: Египет, Судан, Уганда и Кения.
Според Дураид, самият сър Никълъс бил служил в британската колониална армия в Африка и Персийския залив. Говорел свободно арабски и суахили, славел се като голям познавач на археологията и зоологията. Подобно на баща си, дядо си и прадядо си, бил предприемал многобройни експедиции в Северна Африка в търсене на редки животински видове и в проучване на слабо известни региони. Бил написал редица статии за различни научни списания и дори бил изнасял лекции в Кралското географско дружество.
Понеже по-големият му брат умрял без наследници, сър Никълъс наследил родовата титла, както и семейното имение в Куентън парк. Оттеглил се от армията, за да се посвети на семейните владения и най-вече да се грижи за семейния музей, основан още през 1885 г. от прадядо му, първия баронет. В рода притежаваха най-голямата частна колекция от представители на африканската фауна, а многобройните археологически находки от Египет и Близкия изток също бяха известни като една от забележителните сбирки в страната.