— Той е толкова добър!
Помощникът се бе привързал към г. Бовари. Но такава нежност към него го учуди неприятно; все пак той продължи да сипе похвали, каквито всъщност, както казваше той, бил чувал от всички, особено от аптекаря.
— Ах, той е чудесен човек! — рече Ема.
— Несъмнено — каза помощникът.
И заговори за госпожа Оме, чието твърде небрежно облекло обикновено им даваше материал за смях.
— Че какво от това? — прекъсна го Ема. — Добрата домакиня не се грижи за облеклото си.
И пак потъна в мълчание.
Същото беше и през следните дни; нейните думи, държане, всичко се промени. Тя взе присърце домакинската си работа, тръгна редовно на църква и стегна повече прислужницата.
Прибра Берта от кърмачката; когато имаха гости, Фелисите я довеждаше пред тях и госпожа Бовари я събличаше, за да покаже телцето й. Тя казваше, че обожава децата; те били нейната утеха, радостта й, лудостта й и тя придружаваше милувките си с лирични излияния, които на всички други освен на Йонвилските жители биха напомняли Сашет от „Парижката света Богородица“.
Когато Шарл се върнеше в къщи, намираше пантофите си затоплени до камината. Жилетките му сега не оставаха без подплата, както и ризите му без копчета, и дори той имаше удоволствието да види в скрина всичките си нощни шапки, наредени на еднакви стълбчета. Сега тя не се мусеше както по-рано, когато трябваше да се поразходи из градината; каквото и да предложеше той, тя се съгласяваше, макар и да не знаеше неговите желания, на които безропотно се подчиняваше; и когато Леон го виждаше седнал след вечеря край камината, с нозе на желязната преградка, скръстил ръце на корема си, със зачервени от храносмилането бузи, с очи, овлажнени от щастие, и детето, което пълзеше по килима, и тая жена с тънка снага, която се навеждаше над гърба на креслото и го целуваше по челото, той си казваше:
„Каква лудост! И как да се приближа до нея?“
Тя му се струваше толкова добродетелна и недостъпна, че всяка надежда, дори най-смътната, го напусна.
Но чрез това свое отричане той я постави на съвсем изключително място. Тя бе очистена за него от прелестите на плътта, които той не можеше да вкуси; и в неговото сърце тя все по-величаво се извишаваше и откъсваше като апотеоз, който се възнася нагоре. То беше едно от ония чисти чувства, които течението на живота не смущава, които човек подхранва в себе си, защото са редки, и загубата на които носи много по-голяма мъка, отколкото радостта, която дава тяхното съществуване.
Ема отслабна, страните й побледняха, лицето й се удължи. С черните си коси, с големите си очи, със своя правилен нос и вървеж на птица, с постоянното си мълчание сега тя сякаш бегло прекосяваше живота, като едва го досягаше, и носеше на челото си неясния знак на някакво възвишено предопределение. Тя беше тъй тъжна и тъй тиха, тъй нежна и в същото време тъй сдържана, че близо до нея човек се усещаше запленен от някакво ледено очарование, както се потръпва в църквите под дъха на цветята, размесен със студенината на мрамора. Дори чуждите хора не можаха да противостоят на това обаяние. Аптекарят казваше:
— Тая жена е с големи качества и е достойна да бъде съпруга дори на околийски началник.
Жените на жителите се възхищаваха от нейната пестеливост, пациентите — от учтивостта й, бедните — от нейното милостиво сърце.
Ала тя беше преизпълнена от въжделения, от бяс, от злоба. Тая рокля с прави гънки тулеше едно развълнувано сърце и тия устни, толкова свенливи, не изричаха неговата мъка. Тя беше влюбена в Леон и търсеше самота, за да може свободно да се наслаждава на неговия образ. Неговата поява смущаваше сладостта на тия размисли. Ема изтръпваше от звука на стъпките му; после в негово присъствие вълнението спадаше и от него оставаше само безпределно учудване, което се превръщаше накрай в тъга.
Когато Леон си излизаше от тях безнадежден, не знаеше, че тя става подире му, за да го види по улицата. Тя се безпокоеше за всички негови постъпки, дебнеше лицето му; измисли цяла история, за да намери предлог да посети стаята му. Жената на аптекаря й се струваше щастлива, защото спи под един покрив с него, и нейните мисли постоянно кацаха по тая къща, както гълъбите на „Златен лъв“, които идваха там да потопят розовите си крачка и белите си криле в капчуците на стрехите. Ала колкото по-ясно сега виждаше любовта си, толкова по-силно я отблъсваше, за да не проличи и за да я намали. Искаше й се Леон да долови тая любов; и си въобразяваше разни случайности, катастрофи, които биха й помогнали. Несъмнено сдържаше я леността или страхът, а също така и срамът. Струваше й се, че го е отблъснала много далеч, че вече е късно, че всичко е загубено. Ала после гордостта, че може с радост да си каже: „Аз съм добродетелна“, да се оглежда в огледалото, като взема примерни пози, я утешаваше донякъде за жертвата, която смяташе, че прави.
Тогаз жаждата на плътта, властните желания за пари и тъгата от страстта й, всичко се смеси в една-единствена мъка; вместо да извърне мисълта си от нея, тя още повече я сплиташе с тая мъка, възбуждайки се сама към страдание, като постоянно търсеше случаи за това. Тя се раздразваше от едно лошо поднесено ястие или от полуотворена врата, страдаше за кадифето, което можеше да има, за щастието, което й липсваше, от твърде извисените си мечти и от твърде тясната си къща.
Но онова, което я отчайваше, бе, че Шарл, както изглежда, не подозираше нейното мъчение. Неговата увереност, че й дава щастие, й се струваше глупашко оскърбление, а спокойната му сигурност, отгоре на всичко — неблагодарност. Та за кого беше тя добродетелна? Не беше ли той пречка за всяко щастие, причина за всяка злочестина, подобно на остър шип в тия сложни ремъци, които я стягаха от всички страни?
И така, тя прехвърли единствено върху него многоликата омраза, родена от отегчението, и всяко усилие да намали тая омраза само я увеличаваше; защото тая безполезна мъка се прибавяше към другите причини на отчаянието й и още повече засилваше отдалечаването от него. Собствената й кротост я караше да се бунтува. Делничността на обикновения семеен живот я тласкаше към мечтания за разкош, съпружеската нежност — към прелюбодеяние. Искаше й се Шарл да я бие, за да може с по-голямо право да го мрази, да отмъщава. Понякога се учудваше на жестоките мисли, които минаваха през ума й; а трябваше да продължава да се усмихва, да се чува сама как повтаря, че е щастлива, да оставя другите да мислят, че е така!
И все пак това лицемерие й беше противно. Обземаха я изкушения да избяга някъде далеч с Леон, за да опита нов жребий; но веднага в душата й се откриваше неясна пропаст, пълна с мрак.
„А и той вече не ме обича — мислеше тя. — Какво да правя? Чия помощ да чакам, каква утеха, какво облекчение?“
И оставане смазана, задъхана, неподвижна, ридаеше тихо и сълзите й течаха.
— Защо не кажете на господаря? — питаше я прислужницата, когато влизаше при нея през тия кризи.
— Това е от нерви — отговаряше Ема. — Не му казвай нищо, защото ще се натъжи.
— Ах — продължаваше Фелисите, — вие сте също като Герина, дъщерята на чичо Герин, рибар в Поле, с която се запознах в Диеп, преди да дойда у вас. Тя беше толкова тъжна, толкова тъжна, че когато човек я видеше изправена на прага на къщата, изглеждаше като траурно платно, провесно на вратата. Болката й, както изглежда, беше нещо като мъгла в главата и нито лекарите, нито свещеникът можаха да й помогнат. Щом я хванеше много силно, тя отиваше съвсем самичка край морето и когато митническият поручик правеше обиколката си, често я намираше простряна по очи и разплакана върху морските камъчета. Сетне, след като се омъжи, разправят, че й минало.
— А пък мене — казваше Ема — това ме сполетя след сватбата.
VI
Една вечер, седнала до отворения прозорец, тя гледаше Лестибудоа, клисаря, който подкастряше чемширите, когато неочаквано чу камбаната за вечерня.
Беше началото на април, когато игликите цъфтят, когато марен вятър минава над прекопаните лехи и градините, също като жените, сякаш се пременят за летните празници. През пръчките на беседката и отвъд в далечината сред ливадите се виждаше реката, дето чертаеше своите волни извивки. Привечерната мъглица минаваше през безлистните тополи, засеняйки техните очертания с модър цвят, по-блед и по-прозирен от най-нежния тюл, закачен на клоните им. В далечината вървеше добитък; не се чуваха нито стъпките му, нито мучения; а камбаната, която биеше непрестанно, лееше в пространството своята мирна жалба.
Под тоя повтарян звън мисълта на младата жена се зарея в далечните й спомени от детинството и от пансиона. Спомни си големите свещници на олтара над вазите с цветя и над дарохранителницата с колонки. Поиска й се да потъне както някога в дългата редица бели забрадки, прошарена тук-там с черно от коравите качулки на сестрите-монахини, склонени над молитвените столове; в неделните дни през литургията, когато дигнеше глава, тя съзираше образа на светата Дева сред виещия се синкав дим на тамяна, който възлизаше. И тогава я обзе някакво умиление; почувства се отпаднала и съвсем изоставена, като птиче перце, завъртяно от буря; и така, без сама да съзнава, тя се запъти към църквата, готова на всякакъв обет, стига да можеше да стопи душата си и цялото й съществуване да изчезне в него.
На площада срещна Лестибудоа, който се връщаше от църква; за да не му се намали надницата, той предпочиташе да прекъсне работата си и сетне пак да я продължи и затова биеше камбаната, когато му беше удобно. А от друга страна, по-ранното биене на камбаната предупреждаваше децата за урока по вероучение.
Някои деца вече бяха дошли и играеха на топка по плочите на гробището. Други, възседнали като кон стената, бяха размахали нозе и сечаха с дървените си обуща високата коприва, поникнала между ниския зид и последните гробове. То беше единственото зелено място; всичко останало бе само каменни плочи, посипвани постоянно със ситен прах, макар клисарят да ги измиташе.
Обути в терлици, децата тичаха там като по паркет, приготвен за тях. И виковете им се чуваха през бумтежа на камбаната. Той отслабваше заедно с люлеенето на дебелото въже, спуснато от камбанарията, което влачеше единия си край по земята. Минаваха лястовици с къси викове и режеха въздуха със своя остър летеж, прибирайки се в гнездата си под керемидите на капчука. Някаква лампа светеше в дълбочината на църквата, т.е. не лампа, а фитил на кандило в провесена стъклена чашка. Отдалеч светлината му беше като белезникаво петно над маслото. Дълъг слънчев лъч минаваше през източната част на църквата и от това ниските места и ъглите ставаха по-тъмни.
— Де е свещеникът? — попита госпожа Бовари едно момченце, което клатеше в разширената дупка въртящата се преграда на вратата.
— Сега ще дойде — отговори детето.
И наистина вратата към жилището на свещеника скръцна и абат Бурнизиан се появи; децата безредно отърчаха към църквата.
— Ах, тия мързеливци! — измърмори духовникът. — Винаги все същите!
И като дигна един разпокъсан учебник по вероучение, който беше ритнал, добави:
— Нямат почит към нищо!
Ала щом съзря госпожа Бовари, той каза:
— Извинете, не ви познах.
Той пъхна учебника в джоба си и се спря, като продължи да клати между двата си пръста тежкия ключ от дарохранителницата.
От блясъка на залеза, който падаше право върху лицето му, неговото расо, лъснато на лактите и изнищено в полите, изглеждаше по-светло. По широките му гърди се редяха покрай малките копчета мазни и тютюневи петна, които ставаха по-многобройни, колкото се отдалечаваха от бялата якичка, дето се виждаше червената му сбърчена кожа; тя беше нашарена с жълти капчици, които се губеха в острите косми на сплъстената му брада. Той току-що бе вечерял и дишаше шумно.
— Как сте? — добави той.
— Зле — отговори Ема, — тежко ми е.
— Е, да, и аз съм така — поде духовникът. — Първите горещини, нали, съвсем омаломощават. А пък какво да се прави, родени сме, както казва свети Павел, да страдаме. Но какво мисли г. Бовари за това?
— Той ли? — рече тя с жест на презрение.
— Как? — отвърна добрякът съвсем учуден. — Не ви ли предписва нещо?
— Ах — каза Ема, — аз имам нужда не от земни церове.
Ала свещеникът поглеждаше от време на време в църквата, дето всичките коленичили хлапаци се блъскаха с рамене и падаха като карти за игра.
— Бих искала да зная… — поде тя.
— Чакай, чакай, Рибуде — извика свещеникът гневно, — ей сега ще дойда да ти сгрея ушите, непослушнико!
И като се обърна към Ема, продължи:
— Това е синът на дърводелеца Буде; родителите му са охолни и го оставят да върши каквото си ще. Но ако поиска, той лесно може да учи, защото е много способен. И аз на шега понякога му казвам Рибуде (както се нарича склонът, по който трябва да тръгнете, за да отидете в Маром) и дори му казвам — мой Рибуде. Ха-ха! Връх Рибуде!21 Завчера разправих това на негово преосвещенство и той се засмя… благоволи да се засмее. А как е г. Бовари?
Тя сякаш не чу. Той продължи:
— Постоянно зает навярно? Защото в цялата енория ние двамата с него сме най-отрупаните с работа хора. Но той е лекар на телата — добави свещеникът с плътен смях, — а пък аз съм на душите.
Ема впи умоляващ поглед в него.
— Да… — рече тя — вие облекчавате всички страдания.
— Ах, недейте казва това, госпожа Бовари! Дори тая заран трябваше да отида в Ба-Диовил за една крава, тя се подула, а те помислили, че е магия. Не зная как всичките им крави… Но извинете! Лонгмар и Буде, непрокопсаници такива, ще престанете ли?
И с един скок той хукна в църквата.
Хлапетата в това време се натискаха около високия аналой, катереха се по скамейката на певците, отваряха требника; а други дебнешком вече отиваха към изповедалнята. Ала неочаквано свещеникът изсипа върху всички град от плесници. Хващайки ги за яките на палтенцата, той ги дигаше от земята и ги слагаше пак на колене върху плочите пред олтара тъй силно, като че искаше да ги посади там.
— Да — рече той, като се върна при Ема, разгъвайки голямата си басмена кърпа, единия край на която държеше в зъби, — земеделците са наистина за окайване!
— Има и други за окайване — рече тя.
— Несъмнено! Градските работници например…
— Не са те…
— Прощавайте! Аз съм виждал между тях клети майки, добродетелни жени, уверявам ви, истински светици, които нямаха дори хляб.
— Но ония — каза Ема (и ъгълчетата на устните й се сгърчиха при тия думи), — ония, господин кюре, които имат хляб, а нямат…
— Огън през зимата ли? — каза свещеникът.
— Е, та що от туй?
— Как що от туй? Мене ми се струва, че когато човек е добре стоплен, добре нахранен… защото най-сетне…
— Боже мой, боже мой! — въздъхна тя.
— Вас не ви е добре — каза той, като пристъпи обезпокоен. — Навярно храносмилането? Трябва да си отидете в къщи, госпожа Бовари, да пиете малко чай; той ще ви подкрепи или пък чаша студена вода със захар.
— Защо?
Тя приличаше на човек, който се пробужда, след като е сънувал.
— Защото пипате челото си с длан. Помислих, че ви се вие спят.
Сетне се сети:
— Но вие ме молехте за нещо? За какво? Не мога да си спомня.
— Аз ли?… Нищо… нищо… — повтаряше Ема.
И нейният поглед, който се плъзгаше наоколо, бавно се отпусна върху стареца в расо. Те се гледаха, застанали един срещу друг, без да си придумат.
— Тогава, госпожа Бовари — каза най-сетне той, — извинявайте, но нали знаете, дългът преди всичко; трябва да изпратя моите нехранимайковци. Наближава първото им причастие. Страх ме е да не ме изненадат с нещо. Затова от Възнесение насам ги оставям всяка сряда точно един час повече. Клети деца! Човек трябва още отрано да ги отправи в божия път, както и той сам чрез устата на божествения си син ни препоръча… Бъдете здрава, госпожо; моите почитания на господин съпруга ви!
И влезе в църквата, като още при вратата коленичи един път.
Ема го видя как се загубва между двойната редица столове, стъпващ тежко, с малко наведена към рамото глава и с полуразтворени, издадени навън ръце.
След това тя се завъртя кръгом, изцяло, като статуя около оста си, и пое към къщи. Но дебелият глас на свещеника и звънливите гласове на хлапетата стигаха до ушите й и продължаваха подире й.
— Християнин ли си?
— Да, християнин съм.
— Кой се нарича християнин?
— Онзи, който, след като е бил кръстен… кръстен… кръстен…