— Снощи ми се обади по телефона експертът. Той е вече в София и можете да му занесете писмото, което баща ми остави.
— Мисля, че е по-добре да му се представя, когато се върне баща ви — отговори Борис.
— Защо? — попита тя учудено.
— Защото господин Костов не е чувал нищо за мене и може да му се сторя досаден. Неприятно е, когато съвсем непознат човек отиде при някого и му се представи направо като помощник.
— Да, наистина!… — Мария се засмя. — Костов е малко особен, а папа не държи сметка за това. Тя се замисли, после добави внезапно:
— Слушайте, аз мога да го повикам тук и тогава ще ви представя… Умно, нали?
— Не, стига вече — бързо произнесе Борис. — Аз нямам право да използувам повече добрината ви… Половината град дрънка, че моят успех в „Никотиана“ се дължи само на вас.
Мария почервеня, но овладя бързо смущението си и каза весело:
— Така ли?… И вие се разтревожихте за доброто си име?
— Не, никак!… Аз и без това минавам в града за безсъвестен тип. Въпросът е за вас.
— Не се грижете за мене — каза тя. — Костов ще бъде утре тук. Дайте писмото.
Борис извади писмото от портфейла си, гледайки лицето й с известна тревога. За първи път Мария прочете в погледа му вълнение, което изчезна бързо.
— Разчитайте на мене — увери го тя просто — И напук на клюките идвайте да пием чай заедно.
Борис измърмори някаква суха, вежлива благодарност. Жилите на слепите му очи биеха силно. Мария тръгна към ливадата, усещайки радост, която я накара да запее тихичко.
Пристигането на Костов хвърли тютюнджиите в нова тревога. Някой пак пусна слух, че „Никотиана“ се готви да почне покупките на „зелено“. Баташки опроверга слуха, но така двусмислено, че след половин час директорите на „Джебел“ и „Родопски тютюн“ хукнаха с колите си по селата да вдигнат на крак своите агент-купувачи. Те се прибраха в града изпотени, прашни и ядосани от напразната обиколка в жегата. Доволен от отмъщението си, Баташки им се ухили вечерта ехидно и мазно в кафенето. Директорът на „Джебел“ го беше разиграл миналата година по същия начин.
В това време Костов показваше на Мария новата с американска кола, която бе купил в Швейцария. Той опитваше механизмите й, палеше и гасеше фаровете й, обясняваше съвършенствата на мотора й. В движенията и говора му имаше нещо младежко, което забавляваше Мария. Той беше висок петдесетгодишен ерген с продълговато розово лице, със сини очи и сребърнобяла коса. Носеше сако от кафява панама, светъл голф и великолепни спортни обувки. От цялата му твърде красива фигура лъхаше неповторима елегантност и светска суета, с които Мария вече беше свикнала. Той я беше държал в ръцете си като пеленаче и прекрасно можеше да й бъде баща, но намираше удоволствие да блести и пред нея с качествата си на светски мъж.
— Колко платихте за тази кола? — попита Мария.
— Четиристотин и двадесет хиляди — с въздишка отговори Костов.
— Дребна работа за вас.
— О, Мария!… Ти продължаваш да се подиграваш с бедняците.
Мария се разсмя. Тя знаеше, че татко Пиер даваше щедро четиринадесета заплата на районните си дирек тори и възнаграждение от половин милион на главния си експерт. Но тя не знаеше, че в склада работеха туберкулозни девойки срещу двадесет и два лева на ден.
— Време е да вечеряме — каза тя.
— „Беднякът“ хвърли последен поглед към разкошната си кола, в която приятелките му от операта щяха да преживеят вълнуващи минути вън от града. Следвайки Мария, той се отправи към къщата, чиято трапезария беше осветена ярко. Мария бе заповядала на слугинята Да приготви хубава вечеря и дори сама взе участие в нареждането на масата. Костов огледа сложената маса критично и остана поласкан от вниманието на Мария. Да, тя имаше усет, беше момиче със стил. Като установи това за лишен път, той седна срещу нея и пристъпи обредно към вечерята. Към яденето господин главният експерт на „Никотиана“ беше толкова взискателен, колкото към облеклото, автомобилите или приятелките си. Някои от роднините му в провинцията и досега носеха калпаци и сядаха да вечерят, като подгъваха единия си крак под седалището, но самият той беше образец на изтънченост. Той бе донесъл от София бутилка специално вино и говорът му ставаше все по-оживен. Между бифтека и десерта от орехова торта, която той много обичаше, Мария каза:
— Прочетох във вестниците, че сте избран в Международния комитет за зимните състезания в Гармиш.
— О, да!… — Главният експерт на „Никотиана“ почервеня от удоволствие. — О, да!… И знаеш ли, Мария, че тази малка чест към България се дължи на граф Остерман, с когото те запознах миналата година?
Мария се усмихна кротко и мило. Тя знаеше, че граф Остерман беше чиновник в австрийската режия. Ала не знаеше, че по не твърде благороднически начин графът беше поискал тайна комисионна за тютюните, които „Никотиана“ предлагаше на режията. Мария знаеше също, че изборът задължаваше Костов да похарчи най-малко половин милион за угощение и банкети в скъпите хотели на Гармиш. Ала не знаеше, че половината от работниците в „Никотиана“ обядваха само с хляб и чесън.
След вечерята Костов продължи разговора за приема, който ротарианците му устроили в Базел, за лошото здравословно състояние на Барутчиев стария, който боледуваше от туберкулоза, и за новите фантастични планове на Торосян, който възнамеряваше да основе филиали от фирмата си в Цариград и Кавала. Костов говореше за Торосян с известна снизходителност, Тъй като арменецът, макар и да беше натрупал вече към сто милиона, все още минаваше за парвеню. След това Костов направи едно от постоянните си оплаквания, че се усеща преуморен. Моментът да се заговори за Борис беше дошъл.
— Папа ви намери помощник — съобщи Мария безразлично.
— Така ли? — Клепките на Костов замигаха бързо. Той отдавна желаеше това, но не виждаше подходящ човек. Помощникът му трябваше да бъде едновременно способен и честен, а тия качества се съчетаваха рядко у главен експерт.
— Да — каза Мария. — Прочетете това писмо. Тя му подаде писмото на татко Пиер за Борис. Костов извади от едно много елегантно калъфче очила с рогови рамки и зачете писмото напрегнато. В него татко Пиер изброяваше качествата на Борис и заповядваше изрично да се назначи за втори експерт на фирмата. Той определяше дори заплатата му — тридесет хиляди лева на месец. Костов сгъна писмото и се намръщи.
— Къде е това чудо? — сухо попита той.
— Утре ще ви го покажа.
— А какво общо имаш ти с него?
— Аз го открих.
Лицето на Костов прие объркан и разтревожен вид.
— Нищо не мога да разбера — бързо каза той. — Обясни ми.
— Аз го открих — повтори Мария. — А папа го прецени внимателно от всички страни… Този младеж с тъкмо човекът, за когото отдавна мечтаете.
— Мария!… — Гласът на експерта прозвуча почти с укор. — Аз зная, че ти не си по случайните флиртове… Не мога да допусна, че някой глупак ти е завъртял ума.
— Той не е глупак — каза Мария с усмивка и после добави тихи: — Утре ще го видите.
От вълнение експертът запали пура, което не трябваше да прави, тъй като страдаше от леки пристъпи на гръдна жаба. Вълнението му се засили, когато Мария показа ясно, че не желае да разговаря повече за Борис.
— Искате ли да ви посвиря? — попита тя.
— С удоволствие — рече Костов.
Той бе музикален, но сега не му се слушаше никак Мисълта му беше погълната тревожно от невероятния изненадващ, факт. Той гледаше съчувствено бледното малокръвно лице на Мария с пепеляворуса, опъната зад ушите коса, с тънки, безкръвни устни и лишени от блясък очи Левият й клепач висеше малко по-спуснат от десния, а ъгълът на устните й от същата страна изглеждаше леко удължен. Движенията й бяха бързи, отсечени. В тях имаше някаква странна, сякаш непроизволна острота, като движения у човек, който бе пил много кафе. Нещо в нервната й система не беше в ред и това можеше по-скоро да се отгатне, отколкото да се забележи. Ала Костов, който знаеше всичко, едновременно го отгатна и забеляза. И тогава той помисли: „Бедното дете!“
Мария почна да свири нещо от Шопен, но след малко съзна, че свиреше лошо. Осени я потискащото, отдавна познато усещане, че пръстите й не се подчиняваха. Мелодията плуваше в съзнанието й, прекрасна и нежна, ала това, което излизаше под ръцете й, бе само речитатив от механични акорди, повторение на упражненията, безпомощна и суха техника, заучена при скъпо платени майстори. Тя чуваше, усещаше, преживяваше истинския Шопен и знаеше как да го предаде, но не можеше, защото пръстите й не се подчиняваха, защото движенията им бяха поразени от страшната и напредваща болест. Тя приличаше на художник с прокажени, окапали ръце. И като съзна това, тя престана да свири, после се наведе, покри лицето си с ръце и заплака тихо.
Костов отиде при нея и почна да повтаря безпомощно:
— Мария, успокой се… Всичко ще мине!… Лекарите възлагат големи надежди върху последната серия от инжекции, която ще почнеш наесен…
Но той знаеше, че и тази серия нямаше да й помогне.
На другия ден Костов и Борис обиколиха целия склад, след това останаха на дълъг разговор в канцеларията. Когато експертът се прибра да обядва, лицето му беше изопнато и замислено. Той седна на масата, без да приказва. Мария го гледаше въпросително.
— Е?… — попита тя най-сетне. Костов трепна, сякаш въпросът й го изтръгна от онова, което още мислеше за Борис.
— Умен младеж!… — каза той сухо. — С големи възможности и безупречни познания в работата.
— Само това ли? — някак разочаровано попита Мария.
— С добри обноски и хубава външност — добави експертът, като се усмихна слабо.
— Само това ли? — пак попита Мария.
— И студен като камък — с неочаквана острота произнесе Костов. После добави изведнъж: — Какво ти хареса у този човек?
— Всичко! — каза тя тихо.
Костов помисли отново за безнадеждната й болест. После му се стори, че за Мария беше по-добре да има връзки с Борис, отколкото с някой от разглезените франтове, които я ухажваха в София.
Той отпътува с колата си следобед.
Привечер след късо колебание Мария покани по телефона Борис да пият чай. След като направи това, лицето й се освежи, доби розов оттенък, стана почти красиво.
Денят беше дъждовен. От прозорците, отворени към ливадата, лъхаше миризма на озон, дъх на мокра земя и полски цветя. И тогава онова, което беше решила, й се стори прекрасно в самотата на къщата в топлата влага и умиращите светлини на дъждовния ден.
V глава
Ирина излезе от къщи, погледна часовника си и тръгна бързо към Медицинския факултет. Беше закъсняла за упражненията по анатомия.
Тя живееше срещу Зоологическата градина в опушен и сив кооперативен дом. Когато я доведе в София, Чакъра й намери квартира в едно чиновническо семейство. Хазаите бяха млади, бездетни, донякъде стиснати и дребнави, но много почтени хорица. Старшията веднага забеляза това и се съгласи на не много ниския наем, който поискаха. Много важно беше дъщеря му да бъде настанена у добро семейство.
Есента беше започнала рано с мъгли и дъждове. Оловното небе почти докосваше покривите на високите здания по „Цар Освободител“, а Витоша, която при идването на Ирина беше тъй красива с петната си от кармин, сега не се виждаше, забулена от мъглите. От север духаше студен вятър, който гонеше по булеварда жълтите и окапали листа на дивите кестени. По паважа се хлъзгаха безшумно таксита и лимузини Един гвардейски взвод с барабан, тромпети и със стегната маршировка отиваше към двореца да смени караула. Подпоручикът, който го водеше, се пъчеше гордо в елегантния си шинел и от време на време, като правеше гримаса, бавно обръщаше глава назад, за да види дали войниците маршируват добре.
Минавайки покрай Ректората, Ирина почна да си повтаря безбройните клонове на тройничния нерв и вътрешната челюстна артерия, върху които главният асистент изпитваше неумолимо при предаването на препаратите. Тя направи това отчасти от необходимост, отчасти за да потисне притъпеното си, но постоянно усещане на тъга, безнадеждност и празнота, което я измъчваше. Колко много се различаваше животът в София от онова, което си въобразяваше!…
Зданието на Медицинския факултет беше старо, тъмно и мрачно, а от подземието му, в което се намираха дисекционните зали, лъхаше зловеща миризма на карбол, трупове и формалин. Ирина свали палтото си и облече бяла, чиста престилка.
Всеки път, когато правеше това, тя си спомняше първото влизане в залите за дисекции. Те представляваха лабиринт от мрачни помещения с двадесетина маси, върху които лежаха сивокафяви трупове, завити с платнища. Над всяка маса висеше лампа с рефлектор. Студентите гледаха потресени скръбната неподвижност на труповете. Под платнищата се очертаваха глави и крака. Тук-таме стърчеха някое ходило или пръсти на ръка. Колко много мъртъвци… Нима всички тия бедняци, изоставени или продадени от близките си срещу нищожна сума, платена от Медицинския факултет, са били някога хора, които са се радвали, обичали и мразили! Студентите се озъртаха плахо и разговаряха полугласно. Едно момиче започна да повръща. Ирина изпита потискащо чувство за крехкостта на живота и силата на смъртта.
Но сега тя беше вече свикнала с това чувство и влизайки в залата, поздрави равнодушно младия асистент Последният бе още нов, учеше материята със студентите и се смущаваше лесно. Студентите използуваха това да се забавляват, като го питаха за несъществени и маловажни подробности, които прочитаха предварително в някой обемист учебник. Главният асистент, напротив, беше успял да натъпче в казана на паметта си всички тия подробности. Той можеше да говори в продължение на два часа с невероятни подробности за костите на петата и показваше замайващи знания върху вариациите на кръвоносните съдове. Но след като усвои тия тънкости на науката, той бе започнал с тих садизъм да изтезава за тях и студентите. Лицето му имаше меланхоличен, изпит от анатомични знания израз. Той изпълняваше точно заповедите на шефа си, произвеждаше колоквиумите с дребнавостта на бъдещ доцент и на изпита много подло си припомняше кой е посещавал редовно упражненията и кой не.
Ирина се отправи към масата с трупа, върху който работеха студентите от нейната група. Тази група се състоеше само от трима души и беше донякъде лишена от спойка. В нея влизаха Ирина, която всички считаха за надменна, шумният Чингис, изтъкнат оратор на левичарите в курса, и Бимби, приятен и тих младеж, който предпочиташе да флиртува, вместо да си губи времето в учене яли политически разпри. Бимби правеше впечатление със своята елегантност. Той беше красив, добре сложен рус младеж, носеше винаги хубав костюм и копринена риза, а всеки вторник вечер отиваше на кинопремиерите в театър „Роял“ с някаква не особено привлекателна германка. Чингис, напротив, беше нисък, широкоплещест, доста грубичък, с черна като смола коса и с монголски черти на лицето — поради което именно му викаха Чингис.
Когато Ирина дойде при масата, Бимби в пристъп на необичайно усърдие препарираше нещо върху главата на трупа, а Чингис, наведен над него, следеше тревожно движенията на ножчето му.
— Стой!… — ядосано извика Чингис. — Сряза мандибуларния клон на тригеминуса!… Пипкав си като баба в ръцете. От тебе ще излезе: най-много интернист или психиатър.
Бимби остави ножчето и се ухили виновно.
— Не знаеш ли, че между двата птеригоидни мускула минава мандибуларисът?… — продължи да му се кара Чингис. — Да работиш над нерви и кръвоносни съдове, без да знаеш още мускулите, е дивотия… Само развали препарата ни.
Бимби излезе в коридора да пуши. Той не беше научил още не само мускулите, но даже и костите.
— Откъсни един косъм от главата си — каза Чингис на Ирина. — Дръпни силно, но внимавай да не развалиш рулото си!… Така! Дай го насам.
Чингис ловко превърза краищата на прерязания нерв косъма, който Ирина му подаде.
— Чети сега! — рече той.
Ирина отвори учебника и почна да чете на глас, но скоро стана ясно, че нямаше да научат нищо. От околните маси идеха врява и смехове. На другия ден беше празникът на университета, в който медиците затъмняваха с подвизи дори студентите от Юридическия факултет. И лудешкото настроение ги беше обхванало отсега. Под силната светлина на рефлекторите, с глъчката, виковете и смеховете си залата приличаше на място, в което пируваха канибали. Главният асистент беше излязъл за малко и студентите, използувайки отсъствието му, почнаха да се гонят между масите.