— Сега ти почна да дрънкаш глупости. Аз нямам никакви приятели, а най-малко червени.
Бимби продължаваше да има горчиво обиден вид, но думите на Ирина го трогнаха.
По булеварда минаваха шумните студенти от корпорациите с хунски имена. Те се връщаха от шпалира, след като бяха викали до прегракване ура на монарха. Носеха червени шапки и трикольорни ленти. Въпреки това конните стражари ги гледаха враждебно и подозрително, тъй като със същите шапки, но без ленти се маскираха понякога комунистите. Една фашистка група от корпорацията „Хан Кардам“ си беше направила древно прабългарско знаме от конска опашка, Но палмата на безвкусицата се държеше пак от казионната организация на патриотите. От двете страни на знамето й вървяха студенти с изтрити балтони и жалки, ръждясали шпаги. Дори Бимби се засрами от това сиромашко подражание на немските студенти. Гледката беше едновременно обидна, жалка и смешна, ала в „Братството“ имаше глави, които не се спираха пред никаква глупост.
— Какво мислиш да правиш довечера? — попита Бимби, като обърна гръб към палячовците с шпагите.
— Нямам никаква програма — отговори Ирина. — Но ми се иска да изляза някъде.
Бимби я погледна победоносно. Опитът му с жените беше много голям, но твърде еднообразен. И тъкмо това го накара да заключи с увереност, че Ирина щеше да се предаде.
— Ела с мене в „България“ — важно предложи той. И после добави с ядовита насмешка: — Ако не се боиш, че това ще те изложи.
— Ще дойда с удоволствие — каза тя. — Но бъди уверен, че нищо не може да ме изложи.
Тя отдавна искаше да отиде в „България“, но нямаше с кого и предложението на Бимби я зарадва. Една вечер, връщайки се с хазаите си от кино, тя видя пред ресторанта дълга черна кола с лимоненожълти фарове, от която слезе млада двойка. От бледата, пепеляворуса жена, загърната в астраганено палто, се излъчваше меко сияние на бисер. Може би тази вечер двойката щеше да дойде пак в ресторанта. Някакво болезнено, наситено с горест и мъка любопитство караше Ирина да види Мария отблизо.
Ирина и Бимби обядваха набързо в аперитив „Хъшове“, където една компания от по-смели бохеми на корпорацията „Хан Крум“ буйствуваше още отсега с намерение да изтрезнее и да се напие отново вечерта. Компанията представляваше дива и пламенна сбирщина от разни факултети, на която виното бе повишило патриотичните чувства. Членовете й водеха ожесточен спор за програмата през вечерта. Най-смелите искаха да изпочупят прозорците на югославската легация, докато други, по-умерени, предлагаха да ознаменуват празника само с побой над евреи и повреди в синагогата. Ала тъй като легацията и синагогата се пазеха добре от полиция, всичко щеше да свърши, както обикновено — с чупене на беззащитни витрини.
Когато Ирина се прибра в къщи, Динко беше вече дошел и пиеше кафе с хазаите. Двегодишното стоене в школата беше развило и без това силното му тяло. Фигурата му стърчеше цяла глава над другите с мощна, но лишена от тромавост стойка на боксьор. Той имаше ниско остригана глава с римския профил на Чакъра, бледозелени очи и здрави ръце, които сякаш можеха да извият шията на вол. Униформата му стоеше красиво. Динко наистина беше станал хубав момък, но у него пак прозираше нещо, което изпълни Ирина с досада. Кожата на врата му беше загоряла от слънцето. От острия поглед и пълните му стиснати бърни лъхаше непоклатима упоритост, която й се стори просташка и груба. Три пъти Чакъра го беше смазвал от бой, задето мъкнеше в къщи нелегална литература; но и трите пъти Динко беше излизал победител над тираничния си и властен чичо, като продължаваше да чете забранените книги под носа му. Най-сетне Чакъра вдигна ръце и го остави да върши каквото си иска. Тази упоритост се проявяваше и в досадния начин, по който Динко беше влюбен в Ирина още в гимназията. Сега тя си спомни отново това и неприятното чувство към втория й братовчед се засили.
— Колко си пораснал! — все пак рече тя, като го тупна по рамото.
Те поседяха малко при хазаите, после излязоха и решиха да отидат на кино.
Паважът и тротоарите бяха побелели от сняг. Ирина изпита нелепа досада от мисълта, че познати студенти можеха да я видят с Динко. Но после тази досада намаля. Дори елегантните дами, които минаваха по улицата, се заглеждаха в него и с дяволита, едва забележима усмивка срамежливо навеждаха глави. Ирина съзна, че може би външността му не беше толкова груба, колкото й се струваше.
— Каква е тази значка? — попита тя, като посочи една розетка върху шинела му.
— Награда — равнодушно отговори той. — Излязох трети по успех в школата.
— Браво!… Свършваш, значи… И какво мислиш да правиш по-нататък?
— Предложиха ми да вляза във Военното училище, но аз отказах.
Той я погледна насмешливо.
— Така и предполагах — рече тя, като се намръщи. — Ти винаги си бил вироглав.
Динко внезапно стана сериозен и отговори сухо:
— Аз имам принципи, от които не мога да отстъпя. Никога няма да служа на олигархията.
Двамата повървяха малко, без да приказват, защото темата беше опасна и можеха да се скарат. Към пропастта, която ги разделяше от детинство, се прибавяше и разликата в убежденията им. В известна степен тя го съжаляваше. Той беше просмукан до дъното на душата си от враждебния мироглед. Но на Ирина се струваше, че постъпките, му се дължеха на някакъв първобитен селски инат, който рано или късно щеше да разбие главата му. Досега той се спасяваше от разправии с полицията само благодарение на хладнокръвието и бързия си ум. Влизането му във Военното училище беше единственият начин да не остане в низините на живота, ала ток се отказваше от това.
— Тогава защо прие да отидеш в школата? — попита тя раздразнено.
— Защото школата дава военни знания — отговори той. — Едрата буржоазия ще стигне скоро до въоръжен конфликт с работниците и дребните селяни… Аз трябва да се подготвя за него.
— Това ли е предречено във вашите книжки?
— Да, това.
— А защо не се усъвършенствуваш във Военното училище? — раздразнено попита тя.
— Защото школата дава достатъчно знания. От Военното училище излизат само лакеи на монарха.
— Навярно си въобразяваш, че негово величество е глупав като вас?
— Той е не само глупав — отвърна Динко, — но тъп и жесток. И затова тронът му се люлее отдавна от заговори в самата армия.
Двамата продължиха да се карат още няколко минути. Ирина беше почервеняла от гняв. Той знаеше чувствата й към царя и можеше да бъде поне учтив, като не я дразни с отговорите си. Ала упреквайки го в това, тя беше забравила, че костите на баща му, убит през войната, лежаха някъде из пущинаците на Албания.
— Но тогава какво остава пред тебе? — попита тя, като се примири с глупостта му.
— Ще стана селски учител в Средорек. — И ще правиш от дечурлигата малки комунистчета?… Така ли?
Той се усмихна:
— Да, малки, твърди като костилки комунистчета… които после ще станат големи.
В киното нямаше билети. Те излязоха на улицата и застанаха на тротоара. Снегът продължаваше да вали и образуваше дебел пухкав килим, по който вече се хлъзгаха шейни.
— Какво да правим сега? — попита Ирина.
— Можем да се разходим в градината — рече той. — Виж какъв сняг!… В такова време е много приятно да отидеш в гората за дърва.
— Ако станеш даскал в Средорек, ще имаш възможност да правиш това до насита.
— Да. — Той се престори, че не забелязва подигравката й. — Когато престане да вали, в такъв сняг зайците оставят пресни дири и се бият много лесно.
— Тъкмо, тъкмо за тебе!…
— Искаш ли да отидем в градината?
— Не, не ми се ходи — каза тя отегчено.
Около тях гъмжеше навалица, минаваха хора, свиреха клаксони, трескаво кипеше животът. Той се поколеба за миг, после внезапно улови ръката й, като произнесе тихо и мрачно:
— Ирина!… Искам да поговорим още веднъж… за последен път.
Под булото на снежинките зелените му очи гледаха с копнеж, лицето му беше мъжествено и красиво, но тя не забеляза това.
— За какво да говорим?
— Аз те обичам… Непрестанно мисля за тебе.
Тя настръхна като разсърдена котка и дръпна бързо ръката си. Безумието му продължаваше още!… За трети път вече той се осмеляваше да й говори за любовта си — тъжната любов на бедно селско момче, израсло в неспирния труд по хълмовете, засети с тютюн. Първия път тя го съжали, втория й стана досаден, а сега — нетърпим. Какво си въобразяваше този ратай, просмукан с разрушителни убеждения и отгледан по милост от баща й? Че можеше да му стане жена ли? Та тя едва понасяше селския му диалект, изгорения му и набръчкан от слънцето врат, грубите му червени ръце… При това двамата бяха втори братовчеди. В чувството му имаше нещо неестествено, нещо противно, мрачно и тъжно, което я отвращаваше.
— Махай се! — произнесе тя вън от себе си.
Той се опита да каже нещо, но тя изсъска още веднъж:
— Махай се!… Махай се веднага отпреде ми!…
След малко Ирина видя високата му фигура с широк гръб, дълъг войнишки шинел и сабя, която се отдалечаваше в навалицата. И тогава внезапно усети тъга. Никога вече той нямаше да я потърси сам. И с него сякаш се отдалечаваше нещо от детинството й.
Професорите и асистентите се събраха на скучен банкет в един от салоните на „България“, тихо злословеха за отсъствуващите или се хвалеха помежду си с научни постижения, като пиеха предпазливо вино и повече минерална вода. Студентите от корпорацията „Хан Крум“ пируваха в едно бирхале, чупеха чаши и поглъщаха големи количества вино, а студентите от корпорациите под патронажа на хановете Кардам и Тервел имаха вкус към салонни прояви и бяха съчетали пиенето си с любов, танци и джазова музика. Студентите комунисти се забавляваха също, но без да забравят агитацията и патоса на борбата. Тук-таме в някое ресторантче прокънтяваше „Интернационалът“ или разгорещен оратор вдигаше чаша за Съветския съюз. Група шегобийци от Агрономическия факултет поставиха в ръцете на един свой другар силна батерия с електрически звънец и нахлузиха върху него бъчва, която после увиха с трикольор. Придружена с охрана от здрави селски момчета и раздавайки церемониално поклони, бъчвата обиколи всички ресторанти, в които пируваха корпорациите. И само някои се досетиха, че тази празна, звънтяща и обвита с трикольор бъчва представляваше всъщност „Братството“, ала те не посмяха да се нахвърлят върху бъчвата, защото момчетата, които я охраняваха, носеха бастуни и ръгаха с тях всеки, който се опитваше да се приближи до нея.
Плебейската врява от всичко това не достигаше до снобовете, които се срещаха в тихата сладкарница на „Цар Освободител“, за да отидат след това в „България“. Ирина носеше хубавичка тъмна рокля, а Бимби — изваян светлосив костюм.
— Защо си се облякъл в декември като през май? — попита тя учудено.
— Сега това е модерно — отговори Бимби.
И той запълни невежеството й по светските, работи, като добави, че всички елегантни мъже, които след малко щяла да види, носели през тая зима светли костюми. Понеже стана дума за облекло, Ирина го попита как намира роклята й.
— Малко демодирана — установи Бимби с известна досада. — Но ти си много хубава и това е достатъчно.
— Извинявай!… Роклята ми е почти нова — обидено произнесе тя. — Уших я миналата есен.
Върху лицето на Бимби се появи снизходителен израз.
— В доброто общество роклите остаряват след един месец — каза той с усмивка. — А в София има жени, които не обличат никога една и съща рокля два пъти.
— Те трябва да са положително луди.
— Не. Просто елегантни и богати жени.
— И вероятно мъжете им са за оплакване.
— Напротив. Човек би могъл да им завиди. Те печелят достатъчно.
— От какво? — малко раздразнено попита Ирина.
— От всичко — с известна завист въздъхна Бимби. — От износ на яйца, бекон, пулпове, тютюн…
Ирина се намръщи. Тя си спомни, без да иска, червените песъчливи хълмове, по които потни селяни беряха тютюн под знойното слънце.
— Защо се разсърди? — попита Бимби.
— Не, не съм се разсърдила никак.
— Не се тревожи за роклята — великодушно я успокои той.
— Дори през ум не ми минава да се тревожа за нея.
Той повика келнера и плати.
Когато излязоха от сладкарницата и тръгнаха към „България“, снегът продължаваше да вали. Бимби махна с ръка на едно празно такси, но шофьорът не спря, защото ги помисли за пияни студенти, които нямаше да платят. Никой не се лъжеше тази вечер да прави услуги на студенти.
— Друго какво е модерно? — попита Ирина, като разтвори чадърчето си.
— Друго ли?… — Бимби вдигна яката на елегантното си черно палто… — Модерно е например дамите от висшето общество да припадат от най-малко вълнение.
— Защо?
— О, не зная!… Вероятно, за да изглеждат невинни.
— Друго?
— Модерно е също възрастни дами да вечерят в ресторант с млади момчета.
— Какво от това?… Може да са техни синове или племенници.
— Именно — каза Бимби. — В такива обстоятелства момчетата могат да минат за синове или племенници.
Пред входа на „България“ имаше тълпа от студенти, които уверяваха портиера, че не са пияни, и молеха да ги пусне в бирхалето. Но портиерът, научен от опита, не искаше дори да ги чуе. Бимби разблъска грубо тълпата и като показа на портиера някаква карта, влезе веднага, последван от Ирина.
— Каква беше тази карта? — попита тя, докато се събличаха в гардероба.
— Журналистическа — сухо отговори той.
Вътре беше приятно и топло. От салона над сладкарницата, в който професорите имаха банкет, идеше отегчително шумолене, а от стълбите към дансинга — звуци на джаз.
Бимби поведе Ирина към една хубава маса до самия дансинг, която бе запазил предварително. Тя вървеше малко замаяна от силната светлина и непознатата обстановка. Стори й се, че всички хора, които седяха по масите, я гледаха втренчено. Бимби поздрави няколко души, едни с много учтив поклон, а други — разсеяно и небрежно. Между учтиво поздравените беше една двойка, която танцуваше — някаква дама с красиво мургаво лице и пълничък господин с мустачки. Бимби размени с него къс поздрав на френски.
Ирина дойде на себе си едва когато седнаха на масата. Стесняваха я непознатият и студен блясък на заведението, чуждите и враждебни погледи на жените, които я проследяваха втренчено и после изведнъж отвръщаха очите си от нея. Танцуващите се люлееха в бавния ритъм на танго, а над тях висеше облак от синкав тютюнев дим. На съседната маса седеше млад рус човек с очила и някак отегчено пиеше вермут. Дамата му вероятно танцуваше. Бимби поздрави със средна любезност и него.
— Това е Хайлборн — каза той. — Трети секретар от немската легация. Но вероятно ще го отзоват.
— Защо?
— Немците сменят дипломатическия си кадър.
Дамата с мургавото лице и господинът с мустачките отново се бяха изравнили с масата, на която седяха Ирина и Бимби.
— Значи, ти разговаряш съвсем свободно немски и френски? — каза Ирина.
— Да — разсеяно отговори Бимби.
Той гледаше наоколо, сякаш търсеше познат из тълпата.
— Къде си ги учил?
— В Париж и Берлин.
— А какво си правил там?
— Следвах и се забавлявах.
— Медицина ли?
— Не. Машинно инженерство.
— Завърши ли го?
— Не, видя ми се скучно.
— А медицината харесва ли ти?
— Никак. Но старият настоява да свърша нещо. Бимби се изсмя — вероятно по адрес на баща си.
— Гледаш много леко на живота — забеляза Ирина.
— Защо да го правя тежък?
Бимби се разсмя пак и подаде картата на Ирина. Тя си избра паниран шницел — най-евтиното ядене. Но Бимби свирна презрително, дръпна картата и поръча за двамата вечеря от ордьовър, пуйка с кестени, десерт и вино, като даваше подробни наставления на келнера кое как да се донесе. Докато келнерът записваше поръчката, Ирина съзна, че с парите, които щеше да струва вечерята, Чингис можеше да се храни цял месец, без да мие до полунощ чинии в ресторанта.