Директорът се усмихна кисело.
— Какво?… — рече той. — Ти си интелигентна… Има ли нужда от церемонии между нас?
А тя отговори:
— Има нужда от прилично държане.
— Ще го проявяваме винаги… Не ставай проста и ела при мене!… Няма да се разкайваш.
— По никакъв начин.
— Е, както обичаш!…
Директорът се изсмя и седна отново в креслото си. Дойде му на ум, че може би трябваше да бъде по-настойчив, но желанията му отдавна бяха престанали да имат буен характер.
— Ти можеш да постъпиш у нас и без задължението да ми бъдеш любовница — рече той.
— Не, благодаря за това… Но моля да бъда приета като пасталджийка през следущия сезон.
— Дадено!… — усмихнато обеща директорът.
Лила се поклони учтиво и излезе от кабинета.
Директорът остана сам, изпитвайки неясно чувство на тъга, на горчивина и неудовлетвореност от живота. Играта почна с неуспех, но тъкмо това възпламеняваше отслабналата му чувственост, извратеното му желание да оскверни нещо, което срещаше за първи път в живота си.
Навън бе студено, прехвръкваха снежинки. Мръкваше се и в здрача на декемврийската вечер тютюневите складове стърчеха безмълвни и тъмни като затвори. В дворовете и около портите им се мяркаха сенките на дребни мустакати мъже с карабини — частните македонски пазачи на фирмите, — а по улиците минаваха патрули от конна полиция. Имуществото на господарите се охраняваше грижливо. Складовете им бяха пълни с манипулирани партиди, готови за износ. Лила се загърна в изтънялото си ученическо палтенце, което носеше вече пета година наред, и се отправи бързо към къщи. Дори в грозното работно облекло, с вълнени чорапи, с вехта пола и забрадка на главата, тя си оставаше все пак красива и мъжете се обръщаха да я гледат.
След малко край нея профуча евтиният форд на фирмата, с който директорът се прибираше в къщи. „Идиот!… — помисли тя презрително. — Може би очакваше да падна в краката му от признателност. Но добре, че не го изругах… През тоя сезон всички останали фирми отказваха да ни приемат с татко на работа.“ Тя не се разкая за постъпката си и когато започна да трепери от студ, а снегът проникна в скъсаните й обувки и намокри чорапите й. Лила не почувствува гордостта си уязвена дори когато стигна главната улица и видя някои от съученичките си в гимназията. Те бяха свежи, радостни, смееха се с младежите, които ги придружаваха и ухажваха, носеха елегантни, топли палта, а омъжените си бяха сложили дори воалетки, под които лицата им добиваха изкуствена и сладникава нежност. Те бяха пеперудки на модата и суетността, които се упражняваха в изкуството да прелъстяват мъже и да си намерят богат съпруг още в гимназията. И от съжаление или небрежност към Лила сега се правеха, че не я забелязват. Но Лила почувствува тъга и самотност при вида на младите двойки, които минаваха покрай нея. Те я накараха да си спомни за Павел. Обзе я копнеж за неговата физическа и духовна близост, за щастие, за стъпканата от гордостта любов. Той не идваше вече в града или ако идваше, не й се обаждаше. Връзката с областния комитет бе прехвърлена върху един непознат и навъсен другар, който носеше партийното име Йосиф. Той съобщаваше накратко само директивите, слухтеше и се оглеждаше тревожно и бързаше да си отиде, без да изразява никакво мнение върху висящите и неизяснени въпроси, които интересуваха активистите в града. И едва сега, когато го сравняваше с Йосиф, Лила почувствува широката осведоменост на Павел по всички културни и политически въпроси, дарбата му да мисли и убеждава, доверието, с което я удостояваше. У него имаше топлота и сърдечие, с които запалваше човека при изпълнението на всяка партийна задача. Личността му събуждаше у Лила възторг, воля за действие и радост от живота. Ала на всичко това мисълта й противопоставяше някакво странно съпротивление. Имаше моменти, в които тя се съгласяваше с известни точки на схващането му, но когато стигаше до решението да ги приложи на дело, те започваха да й се струват изведнъж недопустими, фракционерски, антипартийни. Понякога борбата у нея достигаше такава сила, щото не можеше да спи, размишляваше по цели нощи, луташе се в безпомощни разсъждения и в края на краищата бездействуваше. Но тъкмо това бездействие я стряскаше и връщаше отново към досегашните методи на работа. И в този омагьосан кръг от противоречиви мисли и чувства образът на Павел ставаше все по-горестен и страстно желан.
Когато Лила се прибра в къщи, родителите й се готвеха да отидат на гости у Спасуна, която живееше наблизо и спадаше към тяхната партийна тройка. На връщане от склада Шишко бе купил с току — що получената заплата половин кило салам. Жена му отряза едно парче от салама и го уви в хартия за Спасуна. Последната водеше тежък живот на работническа вдовица. Преди две години мъжът й изчезна безследно, обвинен в конспирация след провал, който бе започнал нейде отгоре. Сега Спасуна работеше през лятото в складовете, а зимно време ходеше да пере по заможните къщи. Тя отглеждаше героично две деца, които посещаваха училището.
— Хайде!… Отивайте!… — весело каза Лила, като хапна набързо от салама.
Тя беше предупредила баща си за явката и се радваше, че тази вечер щеше да дойде не намусеният Йосиф, а Варвара — една непозната другарка, с която установяваше връзка за първи път.
— Лиле!… — загрижено рече майката. — Ако стане нещо, викай, душо, да чуят съседите!
Върху продълговатото й слабо лице бе застинал израз на тревога. Никой не й бе казал за явката, но тя се досещаше за нея по приготовленията на Лила и нервността на Шишко…
— Какво ще стане!… Нищо няма да стане!… — бързо произнесе Шишко. — Гледай си работата!…
Но и той се вълнуваше тревожно, защото знаеше, че зад партийните функционери се движеше призракът на ареста, на мъченията и смъртта.
Шишко и жена му излязоха, Лила хвърли в малката чугунена печка една лопата въглища, постла върху масата чист вестник, изми се и облече единствената си вълнена рокля, с която в неделен ден отиваше в читалището на сказки. Като приготви всичко, тя седна до масата и се опита да чете, но не можа. Възбудата й растеше. Измъчваше я нетърпението да види по-скоро Варвара, да чуе нещо ново. Стрелките на будилника се местеха бавно, сякаш чакането забавяше времето…
Най-сетне, точно в девет часа, Лила чу бързи стъпки по двора. Някой дойде пред вратата и след късо колебание почука. Напрежението на Лила се превърна изведнъж в спокойна решителност. Тя излезе в прустчето и произнесе с известна досада:
— Кой чука?
— Тук ли живее бай Милан дърводелецът? — попита един женски глас.
Гласът бе напевен и показваше сполучливо дяволито превземане и разглезеност.
— Той живееше в съседната къща, но се премести — тихо отговори Лила.
Тя отвори вратата и видя заснежена женска фигура с чадърче, барета и вехто палто.
— Не знаете ли къде живее сега? — Гласът на непознатата се промени и стана също тих. — Има писмо от брат му в Аржентина.
— Струва ми се, че работи около гарата — рече Лила.
Тя се дръпна назад. Непознатата влезе веднага без покана в прустчето, като изтърсваше снега от палтото си.
— Как се казвате? — полугласно попита Лила.
— Варвара — рече жената. — А вие?
— Роза — отговори Лила.
— Така!… Намерих къщата по голямата круша в двора.
— Това е единственото дърво в квартала — каза Лила.
Непознатата бързаше и отказа да свали палтото си. Тя бе около тридесетгодишна. Имаше приятно лице с високо чело и сиви блестящи очи. Погледът й обхвана стаичката изпитателно, сякаш бе недоволен от нея. Тя седна на малкото столче до печката и като триеше ръцете си, попита остро:
— Сама ли живеете тука?
— Не, с родителите си.
— Къде са те сега?
— Изпратих ги на гости, за да говорим спокойно.
— Членуват ли в партията?
— Да.
— Откога?
— Откакто ги помня.
Варвара махна с ръка, като че съжаляваше за всичко това.
— Един агент ме забеляза в момента, когато излизах от хотела — обясни тя. — Познавам го от София. Висок, с подпухнало лице и светли очи.
— Сещам се кой е… Викат му Дългия. Проследи ли ви?
— Не можа… Успях да се отскубна от него в тълпата на главната улица… Най-добре е да не се връщам р хотела, макар че куфарчето ми остана там.
— А легитимацията ви?
— Взех я със себе си.
— Тогава ще нощувате у нас.
— Това ще бъде най-голямата глупост!… Допускате ли, че полицията не знае у кого да ме търси? Напротив, трябва да си вървя веднага. Разполагаме само с няколко минути… Слушайте сега!… Предавам ви съобщения на областния комитет!…
Варвара млъкна за миг, сякаш да събере мислите си, и продължи с нисък, но отчетлив глас:
— Първо. По решение на Централния комитет, потвърдено от Политбюро, другарят Павел Морев се изключва завинаги от партията… Мотивите за това са отказът му да се съобразява с решенията на Централния комитет и подривната му дейност в редовете на партията… Второ. Областният комитет нарежда да се отстранят другарите Стефан Морев и Макс Ешкенази от партийна работа между работниците в тютюневите складове и да им се възложи организирането и ръководството на партийни ядки по селата в околията… Трето. Областният комитет напомня на всички другари да бдят за морално-политическото единство на партията и да отстраняват веднага от средата си ония членове, които са надъхани от опортюнизма на Павел Морев и не зачитат общите решения…
Варвара млъкна. Лила слушаше зашеметена. Думите на Варвара шибаха съзнанието й като камшик.
— Това е всичко!… — рече Варвара. — Запомнихте ли го?
— Да.
Гласът на Лила бе глух.
— Повторете го!
Лила повтори механично съобщението.
— Така.
— Мога ли да задам един въпрос? — дрезгаво попита Лила.
— Кажете!…
— В какво се състои опортюнизмът и подривната дейност на Павел Морев?
— Областният комитет взе решение да се прекратят обсъжданията по този въпрос… Сега са необходими действия, а не спорове.
Варвара стана бързо от столчето. Тя проявяваше вече признаци на нервност и страх от полицията.
Лила замълча тъжно. Варвара не й даде време да мисли и почна да уговаря датата, мястото и паролата за следващата явка. Установиха да дойде Йосиф, тъй като повторното идване на Варвара в града ставаше вече много опасно. А местните агенти не познаваха още Йосиф.
В това време някой почука на прозорчето. Дъхът на Лила и Варвара пресекна. Двете се спогледаха побледнели. Чукането се повтори.
— Вижте кой е, дявол да го вземе!… — нервно изсъска Варвара.
Лила вдигна перденцето, отвори прозорчето и погледна навън. Лъхна я мразовит въздух. Отначало тя не видя нищо, но после изведнъж върху белотата на снега разпозна сянката на едно от хлапетата на съседите.
— Како Лило!… — тревожно произнесе хлапето. — Блокада!… Блокада на квартала!…
И веднага изтича да предупреди другите съседи.
Лила затвори прозорчето и погледна Варвара. Последната бе чула думите на хлапето и закопчаваше бързо палтото си.
— Дълбока ли е реката? — попита тя внезапно.
— Какво?… Да не мислите да я прегазите? — Лила я погледна трескаво.
— Нищо не мисля!… — сърдито извика Варвара. — Питам ви: дълбока ли е реката?
— Дълбока е, но при тополите има брод.
В следващия миг Варвара тичаше към вратата. Тя излезе от къщицата и хукна в снежната нощ като див, преследван звяр.
Лила постоя малко на двора.
До ушите й долетя познат от детинство шум, който сега я накара да почувствува тръпки на хладен ужас: това бе глъчка от бумтене на камионетки, от тропот на ботуши, от разбъркана врява на много гласове, които се заканваха, псуваха или протестираха. Без да обръща внимание на студа, Лила затаи дъх и се ослуша. Тишината в тази част на уморения и рано заспиващ работнически квартал бе пълна, но някъде в периферията му, в улиците, които водеха към центъра на града, към гарата или шосето за София, глъчката се засилваше. Вероятно и други долавяха вече това, защото прозорчетата на тъмните работнически жилища светваха едно по едно. Вратите се отваряха, по уличките прескачаха набързо облечени мъже и жени. Пробудените бързаха да предупредят заспалите и така по целия работнически квартал премина неспокойна тръпка от солидарно раздвижване срещу общия враг.
Лила се върна в стаичката, измъкна от сламениците десетина книги без заглавия на кориците и печатани на тънка оризова хартия, уви ги в пакет и ги зарови бързо в купчината въглища под сайванта на двора. Всичко това тя извърши със свито сърце, но хладнокръвно, без паника. После седна до печката, като остави вратата отключена, и почна да плете. Сега тя съзнаваше само едно: че настъпваше първото тежко изпитание в живота й. Тръпките на хладния ужас се засилиха. Лила го усещаше като нещо материално в гърдите, в ръцете и краката си. И това не бе ужас от смъртта, а от нещо друго, по-страшно от нея, което се олицетворяваше от студеното циментово помещение без прозорци в участъка на околийското управление, от грамадните хищни и костеливи ръце на агента с подпухналото лице.
Между това полицейският кордон се стесняваше и глъчката около него ставаше все по-силна. Пръв от съседите започна да протестира Блаже — работнически народен представител.
— Не ви е срам, господин инспекторе!… — развика се той. — Тероризирате гражданите посред нощ!…
— Я млъкни там!… — чу се гласът на полицейския инспектор.
— Няма да млъкна!… Аз съм народен представител и ще протестирам за своеволията ви.
— Още утре ще ти смъкнем тая фирма.
— Опитайте се, и ще видим!… Има обществено мнение и парламент!
— Какъв е тоя, дето вика?… — ядосано попита инспекторът.
— Кречетало, господин инспекторе!… Не го ли знаете? — рече един от стражарите. — Оставете го на мира.
— Аха, депутатът ли е?… — закани се инспекторът. — Има средства и за такива.
Но Блаже чу заканата му и под защитата на депутатската си неприкосновеност се развика още по-силно:
— Инспекторе!… Вие излагате полицията, пред гражданството с тия думи!… Не носите достойно пагоните си!… Позор!… Още утре ще искам уволнението ви!…
Лила слушаше разправията, продължаваше да плете и кимаше доволно при всеки сполучлив отговор на Блаже. Партията не го замесваше в нелегални истории, но използуваше ораторския му талант при всички възможни случаи. Срещу него се завеждаха дела за публична обида на властта, ала той успяваше да се измъкне от обвиненията благодарение на смелостта и остроумието си. Все още се намираха съдии, които решаваха дребните политически дела с оправдателна присъда и така поддържаха криво-ляво достойнството на Темида. В поведението на Блаже имаше ведра и окуражаваща смелост, която върна хладнокръвието на Лила. Дишането й стана равномерно, сърцето й се успокои, пръстите й престанаха да треперят. Положението й се стори опасно, но не безнадеждно. Може би Варвара щеше да се измъкне от блокадата!… Може би, ако я заловяха, нямаше да направи провал!…
Докато мислеше така, някой отвори вратата с ритник. В стаичката нахлуха трима полицаи. Зад тях вървеше дебел цивилен агент с ръка в джоба, която вероятно стискаше пистолет, а след него — тъпичкият и рус инспектор с юридическо образование.
— Кой живее тук? — попита някой от влезлите.
— Шишко — отговори цивилният агент.
Полицаите обхванаха с поглед малката гола стаичка, в която трудно можеше да се скрие човек. Въпреки това един от тях се наведе и погледна под одрите, а след това отвори сандъка и натисна в дрехите, искайки да провери дали някой не се беше скрил в тях. Движението беше глупаво и Лила се засмя.
— Защо се смееш, Лило? — строго попита цивилният агент.
— Весело ми е — отговори Лила.
— Веднага познахме това — рече инспекторът. — Другите ни посрещат с кавга, а ти с усмивка.
— И пак не сте доволни от мене, инспекторе!… — Лила спокойно повдигна очи от плетивото си. — Трудно може да ви се угоди.
— Хубава мома си, но умът ти не е в ред!… — поучително се намеси дебелият агент.
— Защо? — Лила продължаваше да плете невъзмутимо.
— Защото размътваш главите на работниците… Ако не беше това, баща ти щеше да стане майстор с десет хиляди на месец и нямаше да живеете в този коптор.